Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (18)

Епилог

Тъща ми кудкудякаше около Надечка, докато я слагаше да спи:

— Ах ти, измишльотинке, ах, фантазьорке…

— Ние се разхождахме с лелката… — сънливо спореше дъщеря ми.

— Разхождахте се, разхождахте… — радостно потвърди тъща ми.

Светлана болезнено се намръщи. Рано или късно на всички Различни им се налага да манипулират спомените на своите роднини.

В това няма нищо приятно.

Разбира се, ние имахме избор. Можеше да разкрием истината — или част от истината — на близките ни хора.

Но това също не води до нищо добро.

— Лека нощ, дъще. — каза Светлана.

— Вървете, вървете. — изсумтя тъща ми. — Съвсем са уморили моето момиченце, моята сладка…

Ние излязохме от стаята, Светлана затвори плътно капаците на прозорците и вратата. Стана тихо, само стария стенен часовник тихо поскърцваше.

— Чисто лигавене. — казах аз. — Не бива така с детето…

— С момиче — може. — не се съгласи Светлана. — Още повече, тригодишно. Антоне… да идем в градината.

— В градината, всички — в градината. — бодро се съгласих аз. — Да вървим.

Без да се уговаряме, ние отидохме до хамака. Седнахме един до друг — и аз почувствах, че Светлана се опитва да се отдръпне, колкото и трудно да е това в хамак.

— Започни от началото. — посъветвах я аз.

— От началото… — Светлана въздъхна. — Няма да стане. Всичко е твърде объркано.

— Тогава ми обясни защо пусна вещицата?

— Тя знае твърде много, Антоне. И ако има съд… ако всичко това се разкрие…

— Но тя е престъпничка!

— Но Арина не ни е направила нищо лошо. — тихо, сякаш уговаряше себе си, каза Светлана. — Мисля, че в нея няма истинска кръвожадност. Повечето вещици са наистина злобни, но има и такива…

— Предавам се! — вдигнах ръце аз. — Арина Родионова и на върколаците попречи, и Надя не пипна, така си беше. Ами срива на експеримента?

— Та тя обясни.

— Какво е обяснила? Че за по-малко от сто години Русия е отишла по дяволите? Че вместо нормално общество е построена бюрократична диктатура… с всички произтичащи от това последствия.

— Нали чу — иначе хората биха узнали за нас!

Въздъхнах дълбоко, опитвайки се да събера мислите си.

— Светле… ама какви ги приказваш? Преди пет години ти самата беше човек! Ние си оставаме хора… само че малко по-развити. Да кажем, нов етап на еволюцията. Ако хората разберат — нищо лошо няма!

— Ние не сме по-развити. — поклати глава Светлана. — Антоне… когато ме повика, аз се досетих, че вещицата ще наблюдава Сумрака. И скочих веднага на пето ниво. Мисля, че освен Хесер и Олга, никой от нашите не е бил там…

Тя замълча. И аз разбрах — това е, което Светлана не иска да каже. Нещо наистина ужасно.

— Какво има там, Светле? — прошепнах аз.

— Бях доста дълго там. — продължи Светлана. — Общо взето, разбрах някои неща. По какъв начин — това сега не е важно.

— Е?

— В онази книга на вещиците — там всичко е написано правилно, Антоне. Ние не сме истински магове. Ние не притежаваме повече способности от хората. Ние сме като синия мъх от първо ниво. Помниш ли онзи пример от книгата, за температурата на тялото и околната среда? Та така, у всички хора магическата температура е трийсет и шест и шест. Онези, които са много щастливи или много нещастни, имат треска. Тяхната температура е по-висока. И цялата тази енергия, цялата тази Сила — тя грее света. При нас температурата на тялото е под нормата. Ние улавяме чуждата Сила и можем да я преразпределяме. Ние сме паразити. При някой слаб Различен, като Егор, температурата е трийсет и четири градуса. При теб, например, тя е двайсет. При мен — десет.

Аз отговорих веднага. Вече бях мислил за това, още като прочетох книгата.

— И какво от това, Светле? Какво от това? Хората не могат да използват своята Сила. Ние можем. Каква е разликата?

— Разликата е там, че хората никога няма да се примирят с това. Дори и най-добрите винаги поглеждат със завист към онези, на които е дадено повече. Към спортистите, красавците и красавиците, към гениалните и талантливите. Но тук даже няма от какво да се оплачеш… съдба, случайност. А сега си представи, че си обикновен човек. Съвсем обикновен. И изведнъж научаваш, че някои живеят стотици години, могат да предсказват бъдещето, да изцеляват и да проклинат. И всичко е сериозно, всичко е истинско! И всичко това — за твоя сметка! Ние сме паразити, Антоне. Точно като вампирите. Точно като синия мъх. Ако това излезе наяве, ако измислят някакъв прибор, който да отделя хората от Различните, тогава ще започнат да ни преследват и изтребват. Ако се разпръснем сред хората, ще ни изловят поединично. Ако се съберем накуп и направим своя държава, ще хвърлят атомни бомби.

— Да разделяш и защитаваш… — прошепнах аз главния лозунг на Нощния Патрул.

— Точно така. Да разделяш и защитаваш. И не хората от Тъмните, а хората от Различните въобще.

Аз се засмях. Аз гледах към нощното небе и се смеех — спомняйки си самия себе си, малко по-млад, вървящ по тъмната улица срещу вампирите. С горещо сърце, чисти ръце и празна, хладна глава…

— Много пъти сме обсъждали с теб какво ни различава от Тъмните… — тихо каза Светлана. — Намерих още една формулировка. Ние сме добри пастири. Ние пазим стадото. Сигурно дори това вече не е малко. Но не бива да се самозалъгваме и да лъжем другите. Всичките хора никога няма да станат Различни. Ние никога няма да се разкрием пред тях. И никога няма да позволим на хората да построят що-годе прилично общество. Капитализъм, комунизъм… не е там работата. За нас е изгоден само онзи свят, в който хората ще са загрижени от размера на хранилката и качеството на сеното. Защото ако извадят глава от хранилката, огледат се и ни видят — това ще е краят за нас.

Аз гледах към небето и люлеех на коленете си ръката на Светлана. Само ръката, топла и безволева… която неотдавна стоварваше гръм и мълнии върху вещицата-вредителка…

Безпомощната ръка на Велика вълшебница, в която имаше два пъти по-малко магия, отколкото в мен.

— И нищо не може да се направи. — прошепна Светлана. — Патрулите няма да пуснат хората от кошарата. В Щатите ще има големи и богати хранилки, в които ще ти се иска да скочиш целия. В Уругвай, например — рядка тревица по полянките, за да нямаш време да погледнеш към небето. И всичко, което можем да направим, е да изберем по-прилична кошара и да я боядисаме в някой по-весел цвят.

— А ако разкажем за това на Различните?

— Тъмните няма да се огорчат. Светлите ще се примирят. Аз узнах истина, която не исках да зная, Антоне — и се примирих. Може би не трябваше да ти разказвам това? Но това би било нечестно. Сякаш и ти си част от стадото.

— Светле… — аз погледнах към слабата светлина на нощната лампа до прозореца. — Светле, а каква е магическата температура на Надечка?

Тя се поколеба преди да отговори.

— Нула.

— Най-великата от Великите… — казах аз.

— Абсолютно лишена от магия… — откликна Светлана.

— И какво ще правим сега?

— Ще живеем. — просто каза Светлана. — Аз съм Различна… и е късно да се правя на невинна. Дали вземам сила от хората, или я изтеглям от Сумрака, няма значение — това е чужда сила. Но аз нямам вина за това.

— Светле, отивам при Хесер. Още сега. Ще напусна Патрула.

— Знам. Върви.

Аз станах, укротих разлюлелия се хамак. Беше тъмно и не може да различа лицето на Светлана.

— Върви, Антоне. — повтори тя. — Ще ни е трудно да се погледнем в очите. Трябва ни време, за да свикнем.

— Какво има там, на петия слой? — попитах аз.

— По-добре да не знаеш.

— Добре. Ще попитам Хесер.

— Нека той ти отговори… ако поиска.

Аз се наведох и докоснах бузата й — беше мокра от сълзи.

— Противно е… — прошепна тя. — Противно е… да си паразит.

— Дръж се…

— Държа се.

Когато влязох в обора, се хлопна врата — Светлана беше влязла в къщата. Без да включвам светлините, аз влязох в колата и хлопнах вратата.

Какви ли ги е свършил чичо Коля? Ще запали ли или няма?

Колата запали веднага, дизелът замърка меко и много тихо.

Включих късите светлини и излязох от обора.

Правила за маскировка?

Майната им. Защо му е на пастира да се крие от овцете?

С лек пас отворих портата без да излизам от колата. Излязох на улицата и веднага дадох газ. Селото изглеждаше пусто и безжизнено. На овцете са им сипали приспивателно в хранилката…

Колата излезе на пътя. Превключих на дълги и натиснах още по-силно газта. През сваленото стъкло нахлу вятър.

Пипнешком намерих дистанционното по волана и включих плейъра.

В този ветровит град аз влязох без плащ.

Той обви гърлото ми като лиана.

Змийските пръстени сковаха душата ми.

Аз виждам черно слънце. Под него няма да пролея и сълза.

 

Аз излизам от ролята. Аз станах нагъл и греша.

На какво разчита заека, поглъщан от питон?

Змийските пръстени по начало са тесни,

Аз виждам черно слънце и черни сънища.

 

Не различавам порок от добродетел, дори да ме убиеш.

Изглежда че някой премахва свидетелите, превръщайки ни в змии.

И аз съм съгласен да гния под всякакво знаме,

Аз съм готов да пълзя по земята на зигзаг,

И даже да пея песен за любовта до повръщане,

Ако това е нужно на моята Родина.^[1]

Отпред, близо до изхода към междуградския път, се появи огънче. Примижавайки, аз погледнах през Сумрака. Пътят беше препречен от милиционерска бариера. А до нея стояха двама човека и двама Различни.

Тъмни различни.

Усмихвайки се, намалих скоростта.

Моят мозък е кошер, в който вместо пчели има мравки.

Центърът на тежестта на куршума е отместен към любовта.

Но змийските пръстени — това е броня.

Аз виждам черно слънце. Слънцето ме ненавижда.

 

Мога да се предам без бой, да попадна в дяволската паст.

Но ще умра прав — пръстените няма да позволят да падна.

Змийските пръстени са моят корсет и опора.

Аз виждам черно слънце. Това е вредно за очите.^[2]

Спрях почти до бариерата и изчаках да се приближи катаджия, който придържаше автомат към гърдите си. Инквизицията никога не се церемонеше, когато привличаше хора за отцепление.

Подадох на катаджията книжката и талона си и намалих звука.

И погледнах към Различните.

Първият беше непознат Инквизитор — сух възрастен азиатец. Бих казал, че е на второ-трето ниво на Силата, но при инквизиторите е по-трудно да се определи.

Вторият беше обикновен Тъмен от Московския Дневен Патрул. Вампирът Костя.

— Търсим вещицата. — каза Инквизитора. Катаджиите не му обръщаха никакво внимание, на катаджиите им беше заповядано да не виждат.

— Арина не е тук. — отговорих аз. — Едгар ли ръководи издирването?

Инквизитора кимна.

— Попитайте го за мен. Антон Городецки… Нощен Патрул.

— Познавам го. — промърмори Костя, навеждайки се към инквизитора. — Всичко е наред. Законопослушен Светъл…

— Продължавайте. — върна ми документите катаджията.

— Можете да продължите. — кимна Инквизитора. — По-нататък ще има още постове.

Аз кимнах и се върнах на пътя. Костя стоеше и гледаше след мен. Аз отново усилих звука.

Аз не съм „за“ и не съм „против“. Аз не съм добро и не съм зло.

Със мене, моя Родино, ужасно ти е провървяло!

Твоите змийски пръстени са мой дом, мой капан.

Аз ще пълзя под слънцето,

под това дяволско слънце,

оттук-дотам, оттук-дотам.

Оттук до Деня на Страшния съд.^[3]