Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (6)

Глава 5

Половин ден се занимавах с разни безсмислени, никому ненужни неща. Сигурно вампирът Костя би изкривил бледите си устни и би казал какво мисли за моята наивност…

Първо отидох в „Ассол“, преоблякох се в дънки и обикновена риза, след което се отправих към най-близкия нормален двор — към скучните панелни девететажни блокове. Там, за мое огромни удоволствие, открих футболно игрище, на което два отбора от хулигани старша възраст гонеха опърпана топка. Впрочем, имаше и няколко млади мъже. Все пак току-що завършилият световен шампионат по футбол (напълно безславно за нашият отбор) изигра и положителна роля. В малкото оцелели дворове се възраждаше загубеният, като че ли завинаги, дворен дух.

Приеха ме в отбора. В онзи, където имаше само един възрастен мъж с внушително коремче, но много подвижен и емоционален тип. Аз съм слаб играч, но нали тук не играеха световни шампиони…

И около час аз тичах по прашната, утъпкана земя, крещях, стрелях по вратата от разкъсана метална мрежа и дори улучих няколко пъти. Един як десетокласник успя ловко да ме спъне и благодушно се усмихна.

Но аз не се обидих и не се разстроих.

Когато играта приключи — някак от само себе си — аз отскочих до близкия магазин, купих минерална вода и бира, а за най-малолетните футболисти — напитка „Байкал“. Те, разбира се, биха предпочели „кока-кола“, но е крайно време да отвикват от задморските отрови.

Огорчаваше ме само осъзнаването на факта, че твърде голямата щедрост ще предизвика най-разнообразни подозрения. Така че се наложи умерено да върша добри дела.

Сбогувайки се със „своите“ и „чуждите“ играчи, аз отидох до плажа, където с удоволствие се изкъпах в мръсничката, но прохладна вода. „Ассол“ се извисяваше встрани като помпозен дворец.

Ами нека си се извисява…

Най-смешното беше, че много добре разбирах: на мое място някой Тъмен маг можеше да постъпи точно по същия начин. Не някой от младите, наслаждаващи се на недостъпни досега удоволствия, като пресни стриди и скъпи проститутки, а възрастен Тъмен, който е осъзнал, че всичко на света е суета на суетите и всякаква суета.

И би тичал по малкото футболно игрище, би крещял, би ритал топката, би сгълчавал неумело псуващите малчугани: „По-кротко с езика, дребосък!“. А после би отишъл на плажа да се плацика в мътната вода, би лежал на тревата, гледайки в небето…

Къде е тя, границата? Добре, с нисшите Тъмни всичко е ясно. Те са неживи. Те са принудени да убиват, за да съществуват. Тук никаква словесна еквилибристика не може да помогне. Те са зло.

Но къде е истинската граница?

И защо понякога тя е готова да изчезне? Ето в такива моменти, когато целият проблем е един-единствен човек, пожелал да стане Различен? Един-единствен! И какви сили незабавно се хвърлят за издирването! Тъмните, Светлите, Инквизицията… И не само аз работя по това дело, аз съм само преместена напред пешка, извършваща проучване на място. Сбръчва чело Хесер, мръщи се Завулон, озъбва се Витезслав. Човек е пожелал да стане Различен! Бийте го!

А кой не би пожелал?

Не вечният глад на вампирите, не пристъпите на безумие при върколаците, а пълноценният живот на маговете. Когато всичко ти е както при хората.

Само че по-хубаво.

Ти не се страхуваш, че от оставената без надзор кола ще ти откраднат скъпата музикална уредба.

Ти не боледуваш от грип, а ако заболееш от неизличима гадост — на твое разположение са Тъмните магьосници или Светлите целители.

Ти не се тревожиш как ще доживееш до следващата заплата.

Теб не те плашат нощните улици и пияните бандити.

Теб дори милицията не те плаши.

Ти си сигурен, че детето ти спокойно ще се прибере вкъщи от училище, без да се натъкне на някой маниак в подлеза…

Да, разбира се, ето къде е тънкият момент. Твоите близки са в безопасност, те дори са изключени от вампирската лотария. Но ти не можеш да ги спасиш от старостта и смъртта.

И все пак това е още далеч. Някъде далеч в бъдещето. А като цяло е много по-приятно да си Различен.

Освен това, като се отказваш от инициация, ти не печелиш нищо, и дори роднините ти имат право да те наричат глупак. Та нали като станеш Различен, ще можеш да се застъпиш за тях. Както Семьон разказваше… проклели му кравите, а синът-Различен е осигурил патрулен за разследване. Все пак — родна кръв. Нищо не можеш да направиш…

Аз трепнах, сякаш пуснаха ток през мен. Скочих и се втренчих в „Ассол“.

Откъде-накъде Светъл маг ще дава на човек прибързано обещание „да изпълни всичко, каквото поиска“? Само по една причина! Ето я следата!

— Измисли ли нещо, Антоне? — раздаде се глас зад гърба ми.

Аз се обърнах и погледнах Костя в черните стъкла на очилата. Той беше само по бански, както е прието на плажа, но с бяла детска панамена шапчица, седяща на темето му като тюбетейка (явно без угризение на съвестта я е отмъкнал от някой малчуган) и черни очила.

— Напича те слънчицето, а? — ехидно попитах аз.

Костя се намръщи:

— Притиска ме. Виси в небето като ютия… Като че ли на теб не ти е горещо?

— Горещо ми е. — признах аз. — Но това е друга топлина.

— Хайде да не се заяждаме. — помоли Костя. Седна на пясъка, гнусливо измъкна изпод себе си угарка. — Сега се къпя само нощем. Но дойдох… да поговоря с теб.

Стана ми срамно. Пред мен стоеше мрачен млад мъж, само дето беше нежив. Но аз помнех намръщеният хлапак, колебаещ се на вратата на апартамента ми. „Вие не трябва да ме каните на гости, та аз съм вампир, тогава ще мога да дойда нощем и да ви ухапя…“

И този хлапак издържа доста дълго. Пиеше свинска и донорска кръв. Мечтаеше отново да стане жив. „Като Пинокио“ — явно след като е прочел Колоди, е намерил вярно сравнение.

Само ако Хесер не ме бе пратил на лов за вампири…

Не, глупости. Природата щеше да вземе своето. И Костя би получил лиценз.

И все пак нямам право да издевателствам над него. Аз имам огромно предимство — аз съм жив.

Аз мога без срам да се приближавам до стари хора. Именно без срам — защото Витезслав излъга. Не страх, и не отвращение го държаха далеч от старците.

Срам.

— Извинявай, Костя. — казах аз и легнах до него на пясъка. — Да поговорим.

— Според мен, постоянните жители на „Ассол“ нямат нищо общо. — мрачно каза Костя. — Клиентът е сред онези, които се появяват там епизодично.

— Ще се наложи да проверим всички… — фалшиво въздъхнах аз.

— И това не е всичко. Трябва и предателя да търсим.

— Ами ние го търсим.

— Виждам как го търсиш. Какво, разбра ли вече, че това е някой от вашите?

— Откъде-накъде? — възмутих се аз. — Напълно е възможно това да е Тъмен…

Известно време обсъждахме ситуацията. Явно бяхме стигнали едновременно до едни и същи изводи.

Само че сега аз бях на половин крачка напред. И не възнамерявах да помагам на Костя.

— Писмото е изпратено в онази купчина писма, която донесе строителя. — не подозирайки за моето коварство, говореше Костя. — Това е най-лесната работа. Всички тези гастарбайтери живеят в старото училище, там имат общежитие. Всички писма се трупат на масата на дежурния, на първия етаж. Сутрин някой отива до пощата и ги изпраща. За Различния не представлява проблем да отиде в общежитието, да отклони вниманието на дежурния… или просто да почака докато онзи отиде до тоалетната. И да хвърли писмото в общата купчина. Това е! И никакви следи.

— Просто и надеждно. — съгласих се аз.

— Точно в стила на Светлите. — намръщи се Костя. — Да бъркат в жаравата с чужди ръце.

Неизвестно защо не се обидих. Само се усмихнах насмешливо и се обърнах по гръб, гледайки в небето, към ласкавото жълто слънце.

— Добре де, и ние така правим… — измърмори Костя.

Аз мълчах.

— Какво, да не би никога да не сте използвали хора за своите операции? — възмути се Костя.

— Случвало се е. Използвали сме, но не сме ги подвеждали.

— Ами и тук Различния никого не е подвел, само е използвал. — непоследователно заяви Костя, забравяйки напълно за „бъркането в жаравата“. — И си мисля… има ли смисъл да продължавам по тази следа? Досега предателя заличава следите си твърде надеждно. Ще гоня призраци…

— Казват, че преди няколко дена двама от охраната на „Ассол“ са видяли нещо страшно в храстите. — казах аз. — Даже стрелба са открили.

Очите на Костя светнаха.

— Провери ли ги вече?

— Не. — казах аз. — Аз съм маскиран, нямам възможност.

— Може ли аз да ги проверя? — алчно попита Костя. — Слушай, ще отбележа, че ти…

— Проверявай. — разреших аз.

— Благодаря ти, Антоне! — Костя разцъфна в усмивка и доста болезнено ме чукна с юмрук по рамото. — Все пак си свестен човек! Благодаря ти!

— Работи, — не се сдържах аз, — може и извънреден лиценз да получиш.

Костя веднага млъкна и помрачня. Втренчи се в реката.

— Колко хора си убил, за да станеш висш вампир? — попитах аз.

— Какво значение има за теб?

— Просто така… интересно ми е.

— Ами отвори си архивите и погледни. — криво се усмихна Костя. — Толкова ли е трудно?

Това, разбира се, не беше никак трудно. Но аз никога не съм гледал досието на Костя. Не исках да зная…

— Чичо Костя, дай шапката! — взискателно изписукаха до нас.

Аз погледнах към малкото, около четири годишно момиченце, дошло при Костя. Наистина — омаял е детето, отмъкнал му шапката… Костя послушно свали панамата от главата си и я даде на момичето.

— Довечера ще дойдеш ли пак? — поглеждайки към мен и нацупвайки устни, попита момиченцето — Да ми разкажеш приказка?

— Ъхъ. — кимна Костя.

Момиченцето засия и побягна към младата жена, събираща багажа си. Само пясъка изпод петите й ме изпръска…

— Та ти си откачил! — изръмжах аз, скачайки от мястото си. — Още тук ще те разнеса на прах!

Сигурно лицето ми е било ужасяващо. Костя бързо викна:

— Ти какво? Ти какво, Антоне? Това ми е родна племенница! Майка й ми е сестра! Те живеят в Строгино, тези дни им гостувам, за да не кръстосвам целия град!

Аз се сепнах.

— Какво, реши че пия кръв от нея ли? — все още гледайки ме с опасение, попита Костя. — Върви, провери! Никакви ухапвания няма! Това е моя племенница, ясно ли ти е? Заради нея всеки ще загробя!…

— Пфу! — изплюх се аз. — А какво да си помисля? „Довечера пак ще дойдеш“, „приказка ще разкажеш“…

— Типичен Светъл… — вече по-спокойно каза Костя. — Щом съм вампир, значи съм гадина, така ли?

Нашето крехко примирие… не че свърши, но се превърна в нормална студена война. Костя се ядосваше, аз стоях и се ругаех за твърде прибързаните изводи. Не се издава лиценз за деца под дванайсет години, а Костя не е такъв глупак, че да ловува без лиценз.

Но ето… понесе ме.

— Та ти имаш дъщеря. — сети се изведнъж Костя. — Точно такава, нали?

— По-малка. — отвърнах аз. — И по-хубава.

— Много ясно, щом е своя, е по-хубава. — ухили се Костя. — Добре, Городецки. Разбрах всичко. Да забравим за това. Благодаря за насочването.

— Няма за какво. — казах аз. — Може тези охранители нищо да не са видели. Пийнали водка или са се напушили с някаква гадост…

— Ще проверим. — бодро отвърна Костя. — Всички ще проверим.

Той потърка темето си и стана.

— Време ли е? — попитах аз.

— Притиска. — поглеждайки нагоре, каза Костя. — Аз изчезвам.

И наистина изчезна, отклонявайки предварително погледите на всички наоколо. Само мътна сянка остана да виси за секунда във въздуха.

— Фукльо. — казах аз и се обърнах по корем.

Честно казано, вече и на мен ми беше горещо. Но аз принципно реших да не си отивам заедно с Тъмните.

Трябваше да обмисля още някои неща — и то преди да отида при охраната на „Ассол“.

* * *

Витезслав беше поработил добре. При моето появяване началникът на охраната грейна с добродушна усмивка.

— О, какви гости са дошли! — отмествайки книжата пред себе си, каза той. — Чай, кафе?

— Кафе. — реших аз.

— Андрей, я ни донеси кафе. — нареди началникът.

И се зарови в сейфа, от който извади бутилка хубав грузински коняк.

Охранителя, който ме придружи до кабинета, беше леко объркан. Но не започна да спори.

— Какъв е проблемът? — ловко режейки лимон, попита началникът. — Ще пийнете ли коняче, Антон? Хубаво коняче, честна дума!

Аз дори не знаех как се казва… Предишният началник на охраната ми харесваше повече. Той беше искрен в отношението си към мен.

Но предишният началник никога не би ми дал тази информация, която разчитах да получа сега.

— Трябва да прегледам досиетата на всички живущи. — казах аз. И добавих с усмивка: — В такава сграда вероятно проверявате всички. Нали така?

— Разбира се. — веднага се съгласи началникът. — Парите са си пари, но тук възнамеряват да живеят сериозни хора, не ни трябват разни психари… Всички досиета ли?

— Всичките. — казах аз. — За всички, които са закупили тук апартаменти, независимо дали са се нанесли или не.

— Досиетата на истинските притежатели, или на лицата, на чието име са оформени? — любезно уточни началникът.

— На истинските.

Началникът кимна и отново се зарови в сейфа.

След десетина минути вече стоях на мястото му и прелиствах елегантните, не много дебели папки. От разбираемо любопитство започнах с мен самия.

— Трябвам ли ви още? — попита началникът.

— Не, благодаря. — аз прецених количеството папки. — Ще ми е нужен около час.

Началникът излезе, затваряйки тихо вратата след себе си.

А аз потънах в четене.

Антон Городецки, както стана ясно, беше женен за Светлана Городецка и имаше двегодишна дъщеря Надежда Городецка. Антон Городецки имаше дребен бизнес — фирма за търговия с млечни хранителни продукти. Мляко, кефир, йогурт…

Познавах тази фирма. Обикновена дъщерна фирма на Нощния Патрул, печелеща пари за нас. Такива в Москва имаше около двайсет, и в тях работеха най-обикновени хора, не подозиращи къде всъщност отива печалбата.

Общо взето — всичко е скромно, просто и мило. А далеч-далеч, на поляната пасе кой? Правилно, Различните. Няма с водка да търгувам, я…

Аз отместих досието си и се заех с останалите.

Разбира се, тук нямаше, а и не можеше да има пълна информация за хората. Все пак службата по безопасност дори и на най-разкошния жилищен комплекс не е като КГБ.

Но на мен ми трябваше просто дреболия. Информация за роднините. На първо място — за родителите.

Веднага отхвърлих тези, чийто родители бяха живи и здрави. В друга купчина слагах досиетата на онези, чийто родители са починали.

Най-много ме интересуваха израсналите в детски домове — такива имаше двама — и онези, при които в графата „баща“ или „майка“ имаше черта.

Такива бяха осем човека.

Наредих тези досиета пред себе си и започнах да ги изучавам по-внимателно.

Веднага отсях един, съдейки по досието — близък с криминалните кръгове. През последната година беше извън Русия и не възнамеряваше да се връща, независимо от молбите на правоохранителните структури.

После отсях двама от непълни семейства.

Единият се оказа слаб Тъмен маг, който случайно познавах от някакво дребно дело. Сега сигурно Тъмните го разследват. И след като не са намерили нищо, значи човекът няма нищо общо.

Вторият беше доста известен естраден изпълнител, за който знаех, също съвсем случайно, че вече от три месеца е на задгранично турне — САЩ, Германия, Израел. Сигурно припечелва за ремонт.

Останаха седмина. Хубаво число. За момента можем да се съсредоточим върху него.

Аз отворих папките и се зачетох по-внимателно. Две жени, петима мъже… Кой от тях може да ме заинтригува?

„Хлопов, Роман Лвович, 42 год., бизнесмен…“ Лицето не предизвиква у мен никакви асоциации. Може би е той? Може би…

„Комаренко, Андрей Иванович, 31 год., бизнесмен…“ О, какво волево лице! И доста млад… Той ли е? Може би… Не, невъзможно! Аз затворих досието на бизнесмена Комаренко. Човек, който на тридесет години жертва такива сериозни суми за строителство на храмове и изобщо се отличава с „повишена религиозност“, няма да поиска да стане Различен.

„Равенбах, Тимур Борисович, 61 год., бизнесмен…“ Доста младолик за годините си. И волевият юноша Андрей Иванович при среща с Тимур Борисович би навел срамежливо поглед. Даже лицето му ми е познато, дали по телевизора съм го виждал, дали…

Аз оставих папката. Ръцете ми се изпотиха. По гръбнака ми премина тръпка.

Не, не от телевизията, или по-точно — не само от телевизията познавам това лице…

Не може да бъде!

— Не може да бъде! — повторих аз мислите си на глас. Сипах си коняк и го изпих на екс. Погледнах лицето на Тимур Борисович — спокойно, умно, с леко източни черти.

Не може да бъде.

Аз отворих папката и се зачетох. Роден в Ташкент. Баща… неизвестен. Майка… починала в самия край на войната, когато малкия Тимур е бил на пет години. Израснал в детски дом. Завършил е строителен техникум, после — строителен институт. Издигал се по комсомолска линия. Някак се изхитрил да не постъпва в партията. Създал е една от първите в СССР строителна кооперация, впрочем, строил е малко, повече е търгувал с вносен санитарен фаянс и техника. Преместил се в Москва… основал е фирма… занимавал се с политика… не е бил, не е членувал, не е вербуван… жена, развод, втора жена…

Аз намерих човекът-клиент.

А най-ужасното беше това, че едновременно с това открих и предателя-Различен.

И тази находка беше толкова неочаквана, че сякаш рушеше самото мироздание.

— Как сте могли… — укорително казах аз. — Как сте могли… шефе…

Защото ако подмладим Тимур Борисович с десетина-петнайсет години, той ще стане точно копие на Хесер, за света — Борис Игнатиевич, който преди шейсет години е бил в онези места… Ташкент, Самарканд и останалата много средна Азия…

Повече от всичко дори ме порази не грешката на шефа. Хесер — престъпник? Това беше толкова невероятно, че дори не предизвикваше емоции.

Потресе ме колко лесно е хлътнал Хесер.

Излиза, че преди шейсет години на Хесер се е родил син — в далечния Узбекистан. После на Хесер са предложили работа в Москва. А майката на детето, обикновена жена, е умряла през военните години. И малкото човече Тимур, чийто баща е бил Велик маг, попаднал в детски дом…

Случва се. Хесер може и да не знае за съществуването на Тимур. А може и да знае, но по някаква причина да не се меси в съдбата му. Но нещо е трепнало в старчето, трогнал се, срещнал се с остарелия си син, и му дал прибързано обещание…

И точно това е удивителното!

Хесер вече стотици, хиляди години се занимава с интриги. Всяка произнесена от него дума си тежи на мястото. И така да се издъни?

Невероятно.

Но факт.

Не трябва да си специалист по физиономика, за да откриеш, че Тимур Борисович и Борис Игнатиевич са близки роднини. Дори и да си замълча — и Тъмните ще разберат това. Или инквизиторите. Ще притиснат възрастният бизнесмен… а и защо да го притискат? Ние не сме злобни рекетьори. Ние сме Различни. Ще погледне Витезслав в очите му или Завулон ще щракне с пръсти — и Тимур Борисович ще започне да разказва всичко, като на изповед.

И какво ще стане с Хесер?

Аз се замислих. Ами… ако признае, че той е изпратил писмата… значи е нямал лош умисъл… всъщност той има право да се разкрива пред човек…

Известно време прехвърлях в главата си членовете и алинеите на Договора, допълненията и уточненията, прецедентите и изключенията, препратките и бележките…

Излизаше доста забавен резултат.

Хесер ще го накажат, но не много строго. Най-много — порицание от европейското бюро на Нощния Патрул. И нещо грозно, но безсмислено — от Инквизицията. Хесер дори и поста си няма да загуби.

Само че…

Представих си каква веселба ще настане в Дневния патрул. Как ще се усмихва Завулон. С какъв неподправен интерес Тъмните ще започнат да се интересуват от семейните дела на Хесер, да предават поздрави на неговият син-човек.

Разбира се, за толкова преживяни години всеки като Хесер би образувал дървена кожа. Би се научил да понася насмешките.

Но не бих искал сега да съм на негово място!

Та дори и нашите няма да се удържат от иронията. Не, никой няма да упреква Хесер. Нито ще злослови зад гърба му.

Но ще има усмивчици. И недоумяващо поклащане на глави. И шепот — „остарява все пак Великият, остарява…“

Не изпитвах никакви сляпо преклонение пред Хесер. Гледните ни точки се разминаваха в твърде много неща. Има неща, които още не мога да му простя…

Но така да седне в локвата!

— Какви ги вършиш, Велики? — казах аз.

Прибрах всички папки в отворения сейф и си налях още една чаша коняк.

Мога ли да помогна на Хесер?

Как?

Като се добера първи до Тимур Борисович?

И после какво? Да му наложа заклинание за мълчание? Ще го премахнат, има и по-силни от мен.

Ами ако принудя бизнесменът да напусне Русия? Да побегне сякаш го гонят всички престъпни групировки в града, барабар с правоохранителните органи?

Може би ще замине. Ще се скрие някъде в тундрата или в Полинезия.

Така му се пада. Нека през остатъка от живота си да ловува тюлени или да бута кокосови орехи от палмите! Приискало му се, виждаш ли, да стане Морска Владетелка!

Аз взех слушалката на телефона и набрах номера на централата в офиса. Добавих още цифри — и се свързах с изчислителната ни лаборатория.

— Да? — попита слушалката с гласът на Толик.

— Толик, потърси един човек. Бързо.

— Кажи името — ще го потърся. — без удивление отвърна Толик.

Аз му изброих всичко, което знаех за Тимур Борисович.

— Ха. Че какво още ти трябва? — учуди се Толик. — На коя страна спи или кога за последен път е бил на зъболекар?

— Къде е сега. — мрачно казах аз.

Толик изхъмка, но от другата страна на връзката чух бодрото потракване на клавишите.

— Има мобилен телефон. — за всеки случай казах аз.

— Не учи учения. Има даже два телефона… и двата се намират… намират… Така, само да наложа картата…

Аз чаках.

— Жилищен комплекс „Ассол“. А по-точно от това и ЦРУ не може да ти каже, не достига точност за позициониране.

— Ще черпя. — казах аз и прекъснах връзката.

Скочих. Впрочем… накъде съм хукнал? След като стоя пред мониторите на службата за наблюдение?

Не се наложи да търся дълго.

Тимур Борисович тъкмо влизаше в асансьора — след него вървяха двама с каменни физиономии. Двама бодигарда. Или бодигард и шофьор — по съвместителство втори бодигард.

Аз изключих монитора и скочих. Изтичах в коридора точно навреме, за да се натъкна на началникът на охраната.

— Успяхте ли? — просия той.

— Ъхъ. — кимнах аз на бегом.

— Трябва ли ви помощ? — разтревожено извика началникът след мен.

Аз само поклатих глава.