Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (8)

Глава 7

Смешна компания — юноша-вампир от Дневния Патрул, двама инквизитори и Светъл маг.

И всички седят мирно в големия празен апартамент и чакат да кипне водата за нескафето в микровълновата печка. Дори на Костя разреших да влезе — и сега той седеше на същия перваз, само че от вътрешната страна.

Само на Витезслав не му се седеше.

— Отвикнах от Русия. — каза той, разхождайки се замислено до прозореца. — Отвикнах. Не мога да позная страната.

— Да, променя се страната! Строят се нови сгради, пътища… — възторжено започнах аз.

— Избавете ме иронията си, патрулен. — прекъсна моята тирада Витезслав. — Става дума за друго. Седемдесет години във вашата страна живееха най-дисциплинираните Различни. Дори Патрулите се държаха прилично…

— А сега всички са като отвързани? — прозорливо попитах аз.

Витезслав мълчеше.

Стана ми неудобно. Какъвто и да беше, този пражки вампир от Инквизицията, днес с плясък и пръски го хвърлиха в мръсната локва. За първи път виждам Инквизицията опозорена. Дори Хесер… не че се страхуваше от тях, но ги признаваше за непреодолима сила.

И изведнъж ги измами. Леко и изящно.

Нещо измени ли се в света? Инквизицията стана трета страна… просто една от страните в играта? Тъмни, Светли и Инквизиция?

Или Тъмни, Светли и Сумрак?

Стъкленото чайниче с вода закипя. Аз налях врялата вода в чашките, наредени на перваза. Извадих кафе, захар, пакет мляко.

— Городецки, ти разбираш ли, че днес бе нарушен Договора? — неочаквано попита Витезслав.

Аз свих рамене.

— Не си длъжен да отговаряш. — каза Витезслав. — И така знам, че всичко си разбрал. Някой от Нощният Патрул на Москва провокира Инквизицията към необмислени действия… след което получи право да привлече на страната на Светлината един-единствен човек. Не мисля, че той ще принесе много полза на Нощния Патрул.

И аз така мислех. Тимур Борисович няма да се учи да ползва Силата на Сумрака. Ще получи своето дълголетие, ще получи възможност да прави малки магически фокуси, да разкрива скритите замисли на деловите си партньори, да се избягва куршумите… Това му стига. Е, да предположим, че фирмата му редовно ще започне да превежда големи суми на сметката на Нощния Патрул. И самият бизнесмен ще стане малко по-добър, ще се заеме с някаква благотворителност… ще поеме издръжката на бялата мечка в зоопарка или на десетина сираци от детския дом.

Все едно. Не си струваше конфликта с Инквизицията.

— Безчестно! — тъжно каза Витезслав. — Използване на служебното положение за лични цели!

Аз неволно изпръхтях.

— Нещо смешно ли има?

— Струва ми се, че Хесер е прав. Вие наистина много сте се заседяли на канцеларска работа.

— Значи смяташ, че всичко е нормално? — попита Витезслав. — И няма повод за възмущение?

— Човек, дори и не най-добрият на света, ще стане Светъл. — казах аз. — Сега той няма да причини зло никому. Точно обратното. Така че защо трябва да се възмущавам?

— Остави, Витезславе. — тихо каза Едгар. — Городецки не разбира. Още е твърде млад.

Витезслав кимна и отпи от кафето си. Мрачно каза:

— Струваше ми се, че се отличаваш от цялото това Светло братство. Че за теб е важна същността, а не формата…

Тук вече се ядосах:

— Да, за мен е важна същността, Витезславе! А същността е в това, че ти си вампир! А ти, Едгар, си Тъмен маг! Не знам къде виждате нарушаване на Договора, но съм сигурен — към Завулон нямаше да имате никакви претенции!

— Светъл маг… — процеди Витезслав. — Адепте на Светлината… Ние само пазим равновесието, ясно ли е? И Завулон щеше да бъде изправен пред трибунала, само да беше помислил да направи такова нещо!

Но мен вече не можеха да ме спрат:

— Завулон направи много неща. Той се опита да убие жена ми. Той се опита да убие и мен. Той непрекъснато тласка хората към Тъмнината! Казваш, че някой от нашите е постъпил нечестно, като е измамил измамника? Това може да е нечестно, но е правилно! Вие непрекъснато се възмущавате, когато ви връщат ресто с вашите фалшиви монети… какво пък, това много лесно може да се промени. Просто започнете да играете честно.

— Твоята и нашата честност са две различни неща. — отрони Едгар. — Витезславе, да тръгваме…

Вампирът кимна. Остави недопитата си чаша.

— Благодаря за кафето, Светъл. Връщам ти поканата да вляза.

И двамата инквизитори напуснаха апартамента ми. Остана само мълчаливият Костя, седящ на перваза и допиващ кафето си.

— Моралисти! — злобно казах аз. — Или и ти смяташ, че са прави?

Костя се усмихна:

— Не, защо? Това и заслужават. Отдавна някой трябваше да смачка фасона на Инквизицията… съжалявам само че го направи Хесер, а не Завулон.

— Хесер нищо не е правил. — рязко възразих аз. — Той се закле, нали чу?

Костя сви рамене:

— Не мога да си обясня как го е направил, но това е негова интрига. Не напразно Завулон реши да изчака. Хитър, хитър е старият лисан… знаеш ли какво ме изумява?

— Е? — напрегнато попитах аз. Поддръжката на Костя никак не ме вдъхновяваше.

— Каква всъщност е разликата между нас? Ние въртим интриги, насочвайки необходимите ни хора на своя страна. И вие правите същото. Приискало се на Хесер да направи синът си Светъл — и го направи. Браво! Нямам никакви претенции.

Костя се усмихваше.

— Как мислиш, кой е бил прав през втората световна война? — попитах аз.

— Това какво общо има? — този път се напрегна Костя, очаквайки не без основание капан.

— Нищо, все пак кажи.

— Нашите са били прави. — патриотично каза Костя. — Между впрочем, някои от вампирите и върколаците са воювали! Двама даже са получили Геройска Звезда!

— А защо точно нашите? И Сталин не би имал нищо против да погълне Европа. И ние сме бомбардирали мирни градове, грабили сме музеи, разстрелвали сме дезертьори…

— Ами защото са наши! Затова са прави!

— Ами ето, сега нашите са прави. А нашите — това са Светлите.

— Тоест, ти го виждаш така. — уточни Костя. — Затова ли не приемаш възражения?

Аз кимнах.

— Ха… — презрително каза Костя. — Измисли поне един разумен довод!

— Ние не пием кръв. — казах аз.

Костя остави чашката на пода. Стана:

— Благодаря за гостоприемството. Връщам ти поканата да вляза.

И аз останах сам — в големия празен апартамент, насаме с недопитите чашки, отворената микровълнова печка и изстиващата вода в чайника…

Защо я топлих в микровълновата? Един-единствен пас — и водата би кипнала направо в чашките.

Аз извадих телефона и набрах номера на Светлана. Телефонът й не отговаряше. Сигурно е излязла на разходка с Надечка и го е забравила в стаята…

На душата ми съвсем не беше толкова леко, колкото се опитвах да показвам.

И все пак, с какво сме по-добри? Въртейки интриги, сражавайки се, лъжейки? Отново ми беше необходим този отговор, за пореден път ми бе необходим. И не от умникът Хесер, свикнал да плете дантели от думите. И не от мен самия — вече не вярвам на себе си. Трябва ми отговор от човек, на който се доверявам.

И още — трябва да разбера как Хесер измами Инквизицията.

Защото ако се е заклел в Светлината и е излъгал…

Тогава за какво се боря?

— Да върви всичко… — започнах аз и се сепнах. Не проклинай — на това те учат още в първите дни след инициацията. А ето — почти…

Да върви всичко. Просто да върви.

В този момент на вратата се позвъни — сякаш някой знаеше, че сега не трябва да оставам сам.

— Да! — извиках аз през цялата стая, спомняйки си, че не съм заключвал.

Вратата се открехна и Лас мушна глава в отвора. Огледа се и попита:

— Да не попречих нещо?

— Не, влизай.

Лас влезе и се огледа. Каза:

— Не, добре е при теб… само тоалетна трябва да си сложиш… Може ли да се изкъпя още веднъж? Сега или довечера… хареса ми.

Аз мушнах ръка в джоба и напипах връзката ключове. Представих си как ключовете се надуват, раздвояват… И хвърлих към Лас чисто новия комплект.

— Дръж!

— Защо? — поинтересува се Лас, разглеждайки ключовете.

— Трябва да замина. Възползвай се засега.

— Ама че работа, тъкмо се нанесе нормален човек… — огорчи се Лас. — Жалко. Скоро ли заминаваш?

— Веднага. — казах аз. Изведнъж разбрах колко много искам да видя Светла и Надя. — Може би ще се върна.

— А може би не?

Аз кимнах.

— Жалко. — повтори Лас и се приближи. — Видях, че имаш минидисков плейър… вземи.

Аз взех малкият диск.

— „Бойни протези“. — обясни Лас. — Моят албум. Само не го пускай пред жени и деца!

— Няма. — аз повъртях диска в ръце. — Благодаря.

— Проблеми ли имаш? — попита Лас. — Извинявай, ако си пъхам носа където не ми е работа, но изглеждаш някак много унил…

— Не, нищо. — сепнах се аз. — Затъжих се за дъщеричката. Ще ида сега… Жена ми е с нея на вилата, а аз имах работа тук…

— Свято дело. — одобри Лас. — Не трябва детето да се лишава от внимание. Макар че ако майката е с него — това е най-важното.

Аз погледнах към Лас.

— Все пак майката е най-важна за детето. — с авторитета на Виготски, Пиаже или друг специалист по детска психология, произнесе Лас. — Биологически така е обусловено. Ние, самците, все пак се грижим най-вече за самката. А самката — за детето.

* * *

В апартамента на Тимур Борисович ме пуснаха без спорове. Бодигардовете изглеждаха напълно нормално и едва ли имаха и най-малка представа за неотдавнашните събития.

Хесер със своя отново придобит син пиеха чай в кабинета. Голям, даже ми се искаше да кажа „обстоятелствен“ кабинет, с масивно бюро и множество забавни дреболии по рафтовете на старинните шкафове. Бе удивително колко си приличат вкусовете им. Кабинетът на Тимур Борисович изумително приличаше на работното място на баща му.

— Влезте, млади човече. — усмихна ми се Тимур Борисович. — Виждате ли, всичко се уреди.

Той хвърли поглед към Хесер и добави:

— Млад е още, горещи се…

— Точно така. — кимна Хесер. — Какво има, Антоне?

— Трябва да поговорим. — казах аз. — Насаме.

Хесер въздъхна и погледна сина си. Той стана:

— Ще отида при моите безделници. Няма защо да протъркват панталоните, все ще им намеря някаква работа.

Тимур Борисович излезе и ние с Хесер останахме насаме.

— Е, какво е станало, Городецки? — уморено ме попита Хесер.

— Можем ли да говорим свободно?

— Да.

— Вие не сте искали синът ви да стане Тъмен Различен. — казах аз. — Нали?

— А ти би ли искал да видиш своята Надечка Тъмна Вълшебница? — отговори с въпрос Хесер.

— Но Тимур неизбежно би станал Тъмен. — продължих аз. — Трябвало е да получите право да го реморализирате. За целта Тъмните, а още по-добре — Инквизицията, е трябвало да се паникьосат и да извършат някакви неправомерни действия по негов адрес…

— Което и стана. — каза Хесер. — Добре, Городецки. Искаш да ме обвиниш в нещо, така ли?

— Не, искам да разбера.

— Ти видя — аз се заклех в Светлината. Никога не съм се срещал с Тимур. Нищо не съм му обещавал, не съм изпращал писмата. И не съм привличал никого за тази цел.

Не, Хесер не се оправдаваше. И не се опитваше да ме баламосва. Той сякаш излагаше условието на задача и с удоволствие чакаше какъв отговор ще даде ученика.

— Витезслав трябваше да зададе още един въпрос. — казах аз. — Но изглежда че този въпрос е бил твърде човешки за него…

Хесер трепна с мигли, сякаш репетираше кимване.

— Майката. — казах аз.

— Някога Витезслав уби своята майка. — обясни Хесер. — Не със зло. Още беше млад вампир и не можеше да се контролира.

— Коя е майката на Тимур?

— В досието трябва да има име.

— Там може да стои всякакво име. Вписано е, че майката на Тимур е загинала в края на войната… но аз познавам една жена-Различна, която оттогава е пребивавала в тяло на птица. От гледна точка на хората, тя е умряла.

Хесер мълчеше.

— Наистина ли не сте могли да го намерите по-рано? — попитах аз.

— Бяхме сигурни, че Тимка е загинал. — тихо каза Хесер. — Олга беше тази, която не искаше да се примири. И когато я реабилитираха — продължи да го търси.

— Намерила е сина си. И му е дала прибързано обещание. — завърших аз.

— На жените е позволено да проявяват излишни емоции. — сухо каза Хесер. — Даже на най-мъдрите жени. А мъжете са затова — да защитят и жена си, и детето си. Да организират всичко рационално и обмислено.

Аз кимнах.

— Осъждаш ли ме? — любопитно попита Хесер. — Антоне?

— Кой съм аз, че да ви осъждам? — попитах аз. — Дъщеря ми е Светла Различна. И аз не бих искал да я пусна в Тъмнината.

— Благодаря ти, Антоне. — кимна Хесер и явно се отпусна. — Радвам се, че разбра това.

— Интересно, колко ли далече бихте стигнали заради сина си и Олга? — казах аз. — Нали Светлана почувства нещо? Някаква опасност за мен?

Хесер сви рамене:

— Предчувствията са ненадеждна работа.

— Ако бях решил да кажа истината на Инквизицията, — продължих аз. — да напусна Патрула и да ида в Инквизицията… тогава какво?

— Но ти не отиде. — каза Хесер. — Въпреки всичките намеци на Витезслав. Какво друго, Антоне? Чувствам, че на езика ти се върти нов въпрос.

— Как е станало така, че вашият син е Различен? — попитах аз. — Та това е лотария. Рядко в семейство на Различни се ражда дете-Различен.

— Антоне, или върви при Витезслав и му излагай разсъжденията си, — тихо каза Хесер, — или изчезвай при Светлана, както възнамеряваше. Но ме избави от този разпит.

— Не се ли страхувате, че Инквизицията ще обмисли всичко и ще разбере каква е била работата? — попитах аз.

— Не. След три часа Витезслав ще подпише документите за приключване на разследването. Няма да повдигат обвинения. И така са в лайна до ушите.

— Успех с реморализацията на Тимур. — казах аз. И тръгнах към вратата.

— Имаш още една седмица отпуск, постой със семейството си! — каза Хесер след мен.

Отначало исках да кажа гордо, че не се нуждая от подаяния. Но се спрях навреме. Какво толкова…

— Две седмици. — казах аз. — Само от извънредната работа се е натрупал поне месец.

Хесер премълча.