Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (32)

ГЛАВА IX
ПОАРО ПРЕДЛАГА ДВЕ РАЗРЕШЕНИЯ

Пътниците се стълпиха във вагон-ресторанта и насядаха около масите. Всички имаха повече или по-малко еднакви изражения на очакване, примесено с опасения. Шведката продължаваше да плаче, а мисис Хюбърд я успокояваше.

— Трябва да се съвземете, мила. Всичко ще се нареди. Не трябва да губите самообладание. Ако някой от нас е убиец, ние знаем много добре, че това не сте вие. Само някой луд би могъл да помисли подобно нещо. Седнете тук, а аз ще остана при вас и не се безпокойте за нищо.

Гласът й секна, когато Поаро се изправи, Кондукторът от спалния вагон застана нерешително на прага.

— Позволявате ли да остана, мосьо?

— Разбира се, Мишел.

Поаро прочисти гърлото си.

— Госпожи и господа, ще говоря на английски, защото, струва ми се, всички знаете поне малко този език. Ние сме тук, за да разследваме убийството на Самюел Едуард Ратчет, бившия Касети. Има две възможни разрешения на престъплението. Аз ще ги изложа и двете пред вас и ще помоля мосьо Бук и доктор Константин, които присъствуват, да преценят кое решение е правилното.

Всички знаете фактите по случая. Мистър Ратчет бе намерен тази сутрин прободен с нож. Знае се, че е бил жив най-късно в 12:37 часа миналата нощ, когато е говорил през вратата с кондуктора от спалния вагон. В джоба на пижамата му бе намерен силно очукан часовник, спрял на един и четвърт. Доктор Константин, който е направил оглед на тялото, когато е било намерено, определя времето на смъртта между полунощ и два часа. В дванайсет и половина след полунощ, както всички знаете, влакът налетя на пряспа сняг. След това време е било невъзможно за когото и да е да напусне влака.

Показанията на мистър Хардман, който е член на едно нюйоркско детективско бюро (няколко глави се обърнаха да изгледат мистър Хардман), показват, че никой не би могъл да мине покрай купето му (№ 16, в края на вагона), без той да го види. Поради това сме принудени да заключим, че убиецът трябва да се намира сред пътниците на един само вагон — вагона Истанбул—Кале. Ще ви кажа, че това беше нашата теория.

— Какво! — възкликна изненадан мосьо Бук.

— Но аз ще изложа пред вас и друга теория. Тя е много проста. Мистър Ратчет е имал някакъв враг, от когото се е страхувал. Той го е описал на мистър Хардман и му е казал, че ако въобще бъде направен опит да го убият, най-вероятно такъв опит ще бъде извършен през втората нощ след напускането на Истанбул.

Сега, госпожи и господа, аз ще ви съобщя, че мистър Ратчет е знаел много повече, отколкото е казал. Неговият неприятел, както мистър Ратчет е очаквал, се е качил във влака на Белград или може би на Винковци през вратата, оставена отворена от полковник Арбътнот и мистър Мъкуийн, които току-що са били слезли на перона. Той е имал униформа на кондуктор от спалните вагони, облечена върху обикновените му дрехи, и ключ, който му е позволил да влезе в купето на мистър Ратчет, въпреки че вратата е била заключена. Мистър Ратчет е бил под влиянието на приспивателното лекарство. Този човек го е наръгал с остървение и е напуснал купето през междинната врата, водеща в купето на мисис Хюбърд…

— Точно така — потвърди мисис Хюбърд и поклати глава.

— Когато минавал оттам, той пъхнал ножа, с който си е послужил, в тоалетната торба на мисис Хюбърд. Без да знае, е загубил едно копче от униформата си. След това се е измъкнал от купето и е минал по коридора. Натикал е набързо униформата в един куфар в едно празно купе и няколко минути по-късно, облечен в обикновени дрехи, е напуснал влака точно преди той да тръгне. Отново се е възползувал от същия начин за излизане — вратата близо до вагон-ресторанта.

Всички го гледаха с отворени уста.

— Ами часовникът? — попита мистър Хардман.

— В това се състои обяснението на цялата работа. Мистър Ратчет е пропуснал да върне часовника си с един час назад, както би трябвало да стори това в Цариброд. Неговият часовник все още е показвал източноевропейско време, което е с един час по-напред от средноевропейското време. Мистър Ратчет е бил убит в дванайсет и четвърт, а не в един и четвърт.

— Но това обяснение е нелепо! — извика Бук. — Ами гласът, който е говорил от купето в един без двайсет и три? Това е бил или гласът на Ратчет, или гласът на убиеца му.

— Не е задължително. Би могъл да бъде някое… хм… трето лице. Някой, който е отишъл да говори с Ратчет и го е намерил убит. Той е позвънил, за да повика кондуктора, после, както казвате, се е уплашил — хванало го е страх да не го обвинят в убийство — и е говорил вместо Ратчет.

— Възможно е — призна с нежелание мосьо Бук.

Поаро погледна мисис Хюбърд.

— Да, мадам, какво щяхте да кажете?

— Не зная какво бих казала. Смятате ли, че и аз съм забравила да върна часовника си?

— Не, мадам. Смятам, че сте чули човека да минава, но подсъзнателно по-късно ви се е присънил кошмар за някакъв мъж във вашето купе, вие сте се събудили внезапно и сте позвънили за кондуктора.

— Ами предполагам, че това е възможно — призна мисис Хюбърд.

Принцеса Драгомирова гледаше Поаро право в очите.

— Как ще обясните показанията на моята прислужница, мосьо?

— Много просто, мадам. Вашата прислужница е познала, че е ваша носната кърпа, която й показах. Тя съвсем неловко се опита да ви защити. Срещнала е този човек по-рано, докато влакът е бил на гара Винковци. Тя заяви, че го е видяла по-късно, с неясната мисъл да ви осигури неопровержимо алиби.

Принцесата наведе глава.

— Помислили сте за всичко, мосьо. Възхищавам ви се.

Настъпи тишина.

После доктор Константин внезапно удари с юмрук по масата и всички подскочиха.

— Не! — викна той. — Не, не и не! Това обяснение не търпи критика. Уязвимо е в десетина по-незначителни точки. Престъплението не е било извършено по този начин… Мосьо Поаро трябва да знае това много добре.

Поаро го изгледа любопитно.

— Виждам — каза той, — че ще трябва да ви изложа и второто си разрешение. Но не изоставяйте първото прекалено бързо. Може по-късно да се съгласите с него.

Той отново се обърна с лице към другите.

— Има и друго възможно разрешение на загадката на престъплението. Ето как стигнах до него.

Когато изслушах всички показания, облегнах се назад, затворих очи и започнах да мисля. Няколко точки ми се сториха, че заслужават да спра вниманието си върху тях. Изброих тези точки на моите двама колеги. Някои от тях бях вече изяснил, като мазното петно върху един паспорт, и т.н. Ще се спра на точките, които остават. Първата и най-важна точка се състои в забележката, която ми каза мосьо Бук във вагон-ресторанта по време на обеда през първия ден след напускането на Истанбул; състоеше се в това, че присъствуващите бяха интересна група, защото бяха много различни — представители на всякакви класи и народности.

Съгласих се с него, но когато се замислих специално над този въпрос, аз се помъчих да си представя дали би могла да се събере подобна група някога при други обстоятелства. И отговорът ми беше, че това е възможно само в Америка. В Америка може да се намери домакинство, съставено от хора толкова различни народности — шофьор италианец, гувернантка англичанка, бавачка шведка, прислужница французойка и т.н. Това ме доведе до моята схема на „досещане“ — тоест да определя роля на всеки в драмата на семейство Армстронг, също както режисьорът разпределя ролите в пиесата. Това ми даде крайно интересни и задоволителни резултати.

Също така обмислих показанията на всяко отделно лице и се получиха доста странни резултати. Да вземем най-напред показанията на мистър Мъкуийн. Първият ми разговор с него беше напълно задоволителен. Но при втория той направи една доста странна забележка. Описах му намирането на едно писмо, в което се споменава за случая Армстронг. Той каза: „Но разбира се…“, след това помълча и продължи: „Искам да кажа, че старецът е бил непредпазлив.“

Почувствувах, че не това бе започнал да казва. Да предположим, че е искал да каже: „Но, разбира се, то беше изгорено!“ В такъв случай Мъкуийн е знаел за писмото и унищожаването му — с други думи, или той самият е убиецът, или е съучастник на убиеца. Много добре.

След това прислужникът. Той каза, че господарят му имал навика да взима приспивателно, когато пътува с влак. Това можеше и да е вярно, но би ли взел Ратчет приспивателно именно миналата нощ? Автоматичният пистолет под възглавницата му опровергава това твърдение. Миналата нощ Ратчет е имал намерение да бъде нащрек. Той не е знаел нищо за упойката, която му е била дадена. Но кой му я е дал? Явно Мъкуийн или прислужникът.

Сега стигаме до показанията на мистър Хардман. Аз повярвах всичко, което ми каза по отношение на самоличността си, но когато стигнахме до реалните методи, които бе използувал, за да пази мистър Ратчет, твърденията му станаха направо нелепи. Единственият начин, по който би могъл ефикасно да пази Ратчет, е да прекара нощта в неговото купе или на такова място, откъдето да наблюдава вратата му. От показанията му пролича явно само едно — че никой от останалата част на влака не е могъл да убие Ратчет. Неговите показания затвориха кръга около вагона Истанбул—Кале. Това ми се стори доста интересен и необясним факт и аз го запазих настрана за обмисляне.

Вероятно всички вече сте научили за няколкото думи, които дочух да си разменят мис Дебенхем и полковник Арбътнот. Интересното в случая според мен беше фактът, че полковник Арбътнот я нарече Мери и явно беше в интимни отношения с нея. Но се предполагаше, че полковникът се е запознал с нея едва преди няколко дни — а аз познавам англичаните от типа на полковника. Дори да бе се влюбил в младата дама от пръв поглед, той щеше да напредва бавно и да спазва външно приличие — без да избързва. Затова заключих, че полковник Арбътнот и мис Дебенхем в действителност се познават добре и по неизвестни причини си дават вид, че са чужди един на друг. Една друга дребна подробност беше това, че мис Дебенхем познаваше израза „далечен разговор“, употребяван от американците за телефонно повикване. А мис Дебенхем ми бе казала, че никога не е била в Щатите.

Да минем на друг свидетел. Мисис Хюбърд ни разказа, че както е лежала в леглото си, не е могла да види дали резето на междинната врата е било поставено, или не и затова помолила мис Олсон да погледне вместо нея. И въпреки че нейното твърдение би било напълно вярно, ако тя се намираше в купе номер 2, 4, 12 или всяко купе с четен номер, където резето е точно под дръжката на вратата, в нечетните номера, както е в купе № 3, резето се намира доста високо над дръжката и поради това в никакъв случай не може да бъде закрито от тоалетната торба. Бях принуден да заключа, че мисис Хюбърд измисля нещо, което никога не се е случило.

А сега ми позволете да кажа няколко думи за времето. Според мен най-интересната точка по отношение на очукания часовник е мястото, където беше намерен — в джоба на пижамата на Ратчет, крайно неудобно и невероятно място да се държи часовник, особено когато има специална кука за него над леглото. Поради това бях сигурен, че часовникът нарочно е поставен в джоба и е нагласен на желаното време. В такъв случай престъплението не е било извършено в един и четвърт.

Било ли е то следователно извършено по-рано? Казано по-точно — в един без двайсет и три? Моят приятел, мосьо Бук, предложи в подкрепа силния вик, който ме събуди. Но ако Ратчет е бил упоен, той не би могъл да извика. Ако е имал възможност да извика, той би могъл да направи опит да се защити, а нямаше никакви признаци на борба.

Спомних си, че Мъкуийн привлече вниманието ни неведнъж, а два пъти (и втория път по доста явен начин) върху факта, че Ратчет не е знаел френски. Стигнах до заключението, че цялата тази работа в един без двайсет и три е била комедия, изиграна в моя чест. Всеки би разбрал историята с часовника — това е доста обикновен способ в детективските романи. Те са предположили, че аз непременно ще разбера това, ще се възгордея от собствените си способности и ще приема, че щом Ратчет не е говорел френски, гласът, който съм чул в един без двайсет и три, не може да бъде неговият и той трябва да е бил вече мъртъв. Но аз съм убеден, че в един без двайсет и три Ратчет все още е лежал, упоен в тежък сън.

Но способът им успя! Аз отворих вратата си и погледнах навън. Чух използуваната френска фраза. Ако съм толкова тъп, че да не разбера значението на тази фраза, това значение трябва да се натрапи на вниманието ми. Ако е необходимо, Мъкуийн може да го направи съвсем открито. Той може да каже: „Извинете, мистър Поаро, човекът, който е говорил, не би могъл да бъде мистър Ратчет. Той не знае френски.“

А сега кое е вярното време на престъплението? И кой е убил Ратчет?

Според мен — и това е само мое мнение — Ратчет е бил убит по някое време съвсем близо до 2 часа, най-късния възможен час, определен от доктора. А що се отнася до това кой го е убил…

Поаро млъкна и огледа пътниците. Не можеше да се оплаче от липса на внимание. Погледите на всички бяха устремени към него. В настъпилата тишина игла да бе паднала, щеше да се чуе.

Той продължи бавно:

— Бях особено поразен от изключителната трудност да се докаже вината на всяко отделно лице във влака и от доста странното съвпадение, че при всеки случай показанията, определящи алибито, идваха от — както бих могъл да се изразя — „най-невероятното“ лице. Така мистър Мъкуийн и полковник Арбътнот представиха алиби един за друг — двама души, между които беше съвсем невероятно да съществува някакво предишно познанство. Същото нещо се случи с прислужника англичанин и италианеца, с шведката и англичанката. Аз си казах: „Това е изключително — не могат всички да бъдат замесени.“

И тогава, господа, видях просветление. Всички бяха замесени. Защото беше не само невероятно, но и невъзможно толкова много хора, свързани със случая Армстронг, да пътуват в същия влак. Това не можеше да се дължи на случайност, а само на план. Спомних си една забележка на полковник Арбътнот за съда със съдебни заседатели. Съдебните заседатели са дванайсет на брой^[1] — във вагона имаше дванайсет пътници. Ратчет беше прободен дванайсет пъти. И това, което през цялото време ме безпокоеше — изключителният брой хора, които пътуваха във вагона Истанбул—Кале през това неподходящо време на годината, беше обяснено.

Ратчет се бе отървал от правосъдието в Америка. Не съществуваше съмнение по въпроса за вината му. Представих си една самоназначена комисия от дванайсет съдебни заседатели, които го осъждат на смърт и са принудени поради спешността на случая да бъдат изпълнители на собственото си решение. И веднага след приемането на това предположение всичко се подреди блестящо.

Видях го като завършена мозайка, всеки играеше определената му роля. Беше така подредена, че ако съмнението падне върху дадено лице, показанията на един или повече от другите щяха да оправдаят обвинения и да заплетат случая. Показанията на Хардман бяха необходими, ако някой външен човек бъде заподозрян и не може да докаже алибито си. Пътниците от истанбулския вагон бяха извън опасност. Всяка най-малка подробност от показанията им е била подработена предварително. Цялата работа е една много сполучлива картина-загадка, така съставена, че всеки новооткрит факт да затруднява разрешението на цялото. Както забеляза моят приятел, мосьо Бук, случаят изглеждаше фантастично невъзможен! И именно такова впечатление трябваше да се създаде.

Обясняваше ли всичко това решение? Да, обясняваше. Характерът на раните — всяка нанесена от различно лице. Мнимите заплашителни писма — мними, защото не са били реални, — написани само за да послужат за доказателство. (Несъмнено е имало истински писма, които са предупреждавали Ратчет за очакващата го съдба, но Мъкуийн ги е унищожил и заменил с другите.) После твърдението на Хардман, че е бил повикан от Ратчет — лъжа, разбира се, от начало до край, — описанието на митичния дребен, мургав мъж с писклив глас, удобно описание, понеже има предимството да не уличава никой от истинските кондуктори на спалните вагони и може еднакво добре да се приложи към мъж или жена.

Идеята за убийство с нож на пръв поглед е странна, но като се размисли, се вижда, че нищо не би отговаряло по-добре на обстоятелствата. Камата е оръжие, което може да се използува от всеки — силен или слаб — и не вдига шум. Представям си, въпреки че може би греша, как всеки поред е влизал в тъмното купе на Ратчет през купето на мисис Хюбърд и е нанасял удар! Никой никога няма да узнае кой удар всъщност го е убил.

Последното писмо, което Ратчет вероятно е намерил на възглавницата си, е било внимателно изгорено. При липсата на всякаква следа, сочеща случая Армстронг, не би имало абсолютно никаква причина да се подозира някой от пътниците във влака. Щеше да се приеме като „външна работа“ и един или повече от пътниците щяха да видят „дребния, мургав мъж с женски глас“ да слиза от влака в Брод.

Не зная точно какво се е случило, когато съзаклятниците са разбрали, че тази част от плана им е неизпълнима поради непредвиденото спиране на влака. Предполагам, че се е състояла набързо някаква консултация и те са решили да изпълнят плана си. Вярно е, че сега всички пътници щяха да попаднат под подозрение, но тази възможност е била вече предвидена и са били взети мерки в това отношение. Единственото допълнително нещо, което е трябвало да се направи, е било да се забърка още повече цялата история. Две така наречени „веществени доказателства“ са били изпуснати в купето на убития — едното, обвиняващо полковник Арбътнот (който има най-здраво алиби и чиято връзка със семейство Армстронг вероятно най-трудно би се доказала), и второто веществено доказателство, носната кърпа, обвиняваща принцеса Драгомирова, която поради социалното си положение, изключително слабото си физическо състояние и алибито, потвърдено от нейната прислужница и кондуктора, беше в непристъпно на практика положение. За да се забъркат още повече нещата, бе създадена лъжлива следа — митичната жена в червено кимоно. И отново аз трябва да стана свидетел на съществуването на тази жена. Тежък удар се стоварва върху вратата ми. Ставам, поглеждам навън и виждам в далечината да изчезва яркочервеното кимоно. Ще я видят и една разумно подбрана група хора — кондукторът, мис Дебенхем и Мъкуийн. Предполагам, че някой с достатъчно чувство на хумор е сложил яркочервеното кимоно най-отгоре в куфара ми, докато разпитвах хората във вагон-ресторанта. Откъде е дошла тази дреха първоначално, не зная. Предполагам, че е собственост на графиня Андрени, тъй като в нейния багаж имаше само един копринен пеньоар, толкова добре ушит, че приличаше повече на следобедна рокля, отколкото на пеньоар.

Когато Мъкуийн за пръв път научи, че писмото, което е било така внимателно изгорено, не е било унищожено изцяло и че точно думата Армстронг е останала, той трябва веднага да е съобщил новината на другите. В този миг именно положението на графиня Андрени е станало критично и съпругът й веднага е взел мерки да измени паспорта. Това е било втората им несполука.

Всички те са се наговорили да отричат напълно всякаква връзка със семейство Армстронг. Знаели са, че нямам непосредствената възможност да открия истината, и не са вярвали, че ще се занимавам с този въпрос, освен ако бъде възбудено подозрението ми към дадено лице.

Има още една точка, на която трябва да се спрем. Ако приемем, че моята теория за престъплението е правилна, а аз мисля, че тя трябва да бъде правилна, тогава кондукторът от спалния вагон също трябва да участвува в заговора. Но ако е така, ще имаме тринайсет души, а не дванайсет. Вместо обичайната формула: „От толкова хора един е виновен“ — аз бях изправен пред проблема от тринайсет души един и само един да бъде невинен. Кое беше това лице?

Стигнах до много странно заключение. Стигнах до заключението, че лицето, което не е взело участие в престъплението, е именно лицето, за което би се сметнало най-вероятно да го извърши. Имам пред вид графиня Андрени. Направи ми силно впечатление искреността на съпруга й, когато ми даде тържествено честната си дума, че жена му въобще не е излизала от купето миналата нощ. Реших, че граф Андрени е знаел, така да се каже, мястото на жена си.

Ако е така, тогава Пиер Мишел положително е бил един от дванайсетте. Но как можеше да се обясни неговото съучастие? Той е почтен човек, служил много години в компанията — не е човек, който би могъл да бъде подкупен, за да подпомогне някакво престъпление. Тогава Пиер Мишел също трябва да е замесен в случая Армстронг. Но това изглеждаше крайно неправдоподобно. Тогава си спомних, че починалата бавачка е била французойка. Да предположим, че нещастното момиче е било дъщеря на Пиер Мишел. Това би обяснило всичко, би обяснило също и мястото, избрано за постановка на престъплението. Имаше ли и други, чието участие в драмата да не е ясно? За полковник Арбътнот предположих, че е бил приятел на семейство Армстронг. Вероятно е бил заедно с него по време на войната. Прислужничката Хилдегарде Шмит — можех да отгатна мястото й в домакинството на Армстронг. Може би съм прекалено лаком, но инстинктивно усещам добрия готвач. Устроих й капан и тя попадна в него. Казах, че зная, че е добра готвачка. Тя отговори: „Да, наистина, всички мои господарки казват така.“ Но ако работите като камериерка, господарките ви рядко имат възможността да разберат дали сте добра готвачка, или не.

След това идваше Хардман. Той, изглежда, напълно определено не принадлежеше към домакинството на Армстронг. Можах само да си помисля, че е бил влюбен във французойката. Заговорих му за чара на чужденките и отново получих търсената реакция. Очите му внезапно се напълниха със сълзи, а той си даде вид, че е бил заслепен от снега.

Остава мисис Хюбърд. Позволете ми да кажа, че мисис Хюбърд играеше най-важната роля в драмата. Понеже заемаше купето, съединено чрез врата с купето на Ратчет, тя по-лесно можеше да бъде заподозряна, отколкото всеки друг. Поради естеството на събитията тя не можеше да има алиби, на което да се облегне. За да се изиграе нейната роля — ролята на напълно естествената, малко смешна и предана американска майка, — е била необходима истинска актриса. Но всъщност имаше една актриса, свързана със семейство Армстронг — майката на мисис Армстронг, Линда Арден…

Поаро млъкна.

Тогава с мек, звучен, замечтан глас, съвсем различен от гласа, с който си бе служила през цялото пътуване, мисис Хюбърд каза:

— Винаги съм предпочитала комедийните роли. — Тя продължи все така замечтано: — Грешката с тоалетната торба беше глупава. Това показва, че трябва винаги да се репетира, както следва. Ние опитахме трика на отиване, но предполагам, че тогава съм била в купе с четен номер. Не ми е минало и през ум, че резетата могат да бъдат на различни места.

Тя се поразмърда и погледна Поаро в лицето.

— Вие знаете всичко, мосьо Поаро. Прекрасен човек сте. Но дори вие не можете напълно да си представите какво ни беше през този ужасен ден в Ню Йорк. Просто подлудях от скръб… същото беше и с прислугата… и полковник Арбътнот беше там. Той беше най-добрият приятел на Джон Армстронг.

— Джон спаси живота ми през време на войната — каза Арбътнот.

— Още там, на място, ние решихме — може би сме били луди, не зная, — че смъртната присъда, от която се изплъзна Касети, трябва да бъде изпълнена. Бяхме дванайсет души или по-скоро единайсет, защото бащата на Сузана беше във Франция, разбира се. Най-напред мислехме да теглим жребий кой да го извърши, но накрая решихме да бъде по този начин. Шофьорът Антонио го предложи. По-късно Мери разработи всички подробности с Хектор Мъкуийн. Той обожаваше Соня, дъщеря ми, и ни обясни как парите на Касети са успели да го отърват.

Беше необходимо дълго време за усъвършенствуването на плана ни. Най-напред трябваше да открием Ратчет. Накрая Хардман успя да го намери. После трябваше да опитаме да се наемат при него Мастерман и Хектор или поне единият от тях. И с това се справихме. Сетне поговорихме с бащата на Сузана. Полковник Арбътнот държеше много да бъдем дванайсет. Изглежда, мислеше, че това прави цялата работа поредна. Той не одобряваше идеята за убийство с нож, но се съгласи, че така се разрешават повечето от затрудненията ни. Е, бащата на Сузана прояви желание. Сузана била единственото му дете. От Хектор знаехме, че Ратчет рано или късно ще се върне от Изтока с „Ориент експреса“. Тъй като Пиер Мишел работеше по същата линия, не биваше в никакъв случай да се изпуска тази възможност. Освен това по този начин нямаше да се хвърли подозрение върху някое случайно лице.

Съпругът на дъщеря ми трябваше да знае, разбира се, и той настоя да дойде във влака с нея. Хектор нареди така работите, че Ратчет избра деня за пътуване точно когато Мишел е дежурен. Имахме намерение да заангажираме всички купета във вагона Истанбул—Кале, но за нещастие едно от тях не можахме да вземем. Беше запазено предварително за един от директорите на компанията. Мистър Харис, разбира се, беше само мит. Но щеше да е неудобно да се настани някой непознат в купето на Хектор. И после, в последната минута, дойдохте вие…

Тя млъкна.

— Е добре — продължи тя. — Сега знаете всичко, мосьо Поаро. Какво смятате да правите? Ако трябва всичко това да излезе наяве, не можете ли да хвърлите вината само върху мен? С удоволствие бих наръгала дванайсет пъти този човек. Той беше отговорен не само за смъртта на дъщеря ми, детето й и другото дете, което сега можеше да бъде живо и щастливо. Не само за тях. Преди Дейзи той е отвличал и убивал и други деца… можеше да пострадат и други в бъдеще. Обществото го бе осъдило; ние само приведохме присъдата в изпълнение. Но не е необходимо в това да се замесват всички. Тези добри, верни души… и бедния Мишел… и Мери, и полковник Арбътнот… те се обичат.

Гласът й звучеше внушително в претъпкания вагон-ресторант — дълбокият, емоционален, вълнуващ глас, който неведнъж бе разчувствувал нюйоркската публика.

Поаро погледна приятеля си.

— Вие сте директор на компанията, мосьо Бук. Какво ще кажете?

Мосьо Бук прочисти гърлото си.

— Според мен, мосьо Поаро — отвърна той, — първата теория, която изложихте, беше вярната — убеден съм. Предлагам, когато пристигне югославската полиция, да й представим това разрешение. Съгласен ли сте, докторе?

— Съгласен съм, разбира се — заяви доктор Константин. — А що се отнася до медицинското заключение, струва ми се… хм… че направих едно-две необмислени предположения.

— Тогава — заключи Поаро, — след като представих пред вас моето разрешение, имам честта да се оттегля от този случай…