Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (7)

ГЛАВА VII
ТРУПЪТ

Последван от доктор Константин, Поаро отиде в съседния вагон и стигна до купето, заемано от убития. Кондукторът дойде и им отвори вратата със своя ключ.

Двамата мъже влязоха вътре. Поаро се обърна о въпрос към придружаващия го доктор:

— Какво е разместено в това купе?

— Нищо не е докосвано. Внимавах по време на огледа да не поместя тялото.

Поаро кимна. Озърна се.

Първото нещо, което се натрапи на сетивата му, беше силният студ. Прозорецът беше свален додолу, а пердето вдигнато нагоре.

— Бррр! — потръпна Поаро. Другият се усмихна с разбиране.

— Нарочно не го затворих — каза той. Поаро огледа внимателно прозореца.

— Вие сте прав — съобщи той. — Никой не е излязъл от вагона по този начин. Може би отвореният прозорец е трябвало да ни наведе на тази мисъл, но ако е така, снегът е провалил плановете на убиеца.

Поаро изследва внимателно рамката на прозореца. Извади една малка кутийка от джоба си и духна малко прах върху рамката.

— Няма никакви отпечатъци от пръсти — рече той. — Това означава, че рамката е била изтрита. Но дори да имаше отпечатъци, те нямаше да ни кажат кой знае какво. Щяхме да намерим отпечатъците на мистър Ратчет, на прислужника му или на кондуктора. В днешно време престъпниците не правят подобни грешки. А щом е така — прибави бодро той, — можем да затворим прозореца. Тук прилича просто на хладилник.

Поаро последва думите с действия и после за първи път насочи вниманието си към неподвижната фигура, просната върху леглото.

Ратчет лежеше по гръб. Горната част на пижамата му, изцапана с ръждиви ивици, беше разкопчана и отметната.

— Трябваше да видя характера на раните, нали разбирате? — обясни докторът.

Поаро кимна. Наведе се над трупа. Накрая се изправи с лека гримаса.

— Неприятна гледка — каза той. — Някой трябва да е стоял тук и да го е ръгал упорито. Колко рани има точно?

— Преброих дванайсет. Една-две са толкова леки, че са по-скоро одрасквания. От друга страна, поне три биха могли да причинят смърт.

Нещо в тона на доктора привлече вниманието на Поаро. Той го погледна остро. Дребният грък стоеше втренчен в трупа и се мръщеше с недоумение.

— Нещо ви се вижда странно, нали? — попита тихо Поаро. — Кажете, приятелю. Тук има нещо, което ви озадачава?

— Прав сте — призна другият.

— Какво е то?

— Виждате ли тези две рани… тук и тук — посочи ги той. — Те са дълбоки, всяко ръгане сигурно е срязало кръвоносни съдове и въпреки това краищата им не са разтворени. Не са кървили, каквото би могло да се предположи.

— Което подсказва какво?

— Че когато тези рани са били нанесени, човекът е бил вече мъртъв, мъртъв от известно време. Но това е безсмислено наистина.

— Така изглежда — каза Поаро замислен. — Освен ако нашият убиец е решил, че не е свършил работата с както трябва и се е върнал, за да бъде по-сигурен; това е явно безсмислие! Нещо друго?

— Само едно нещо още.

— И какво е то?

— Виждате ли тази рана там, под дясната ръка, близо до дясното рамо, вземете моя молив. Можете ли да нанесете такъв удар? Поаро замахна с молива.

— Правилно — каза той. — Разбирам. С дясната ръка е крайно трудно, почти невъзможно. Човек трябва да нанесе удара отзад напред. Но ако ударът е бил нанесен с лявата ръка…

— Точно така, мосьо Поаро. Този удар почти сигурно е бил нанесен с лявата ръка.

— Значи, нашият убиец е левак? Не, случаят е по-труден, нали?

— Така е, мосьо Поаро. Някои от другите удари са безспорно нанесени с дясна ръка.

— Двама души. Отново се върнахме към двамата души — измърмори детективът. И попита внезапно: — Беше ли запалена светлината?

— Трудно е да се каже. Всяка сутрин към десет часа кондукторът загася осветлението.

— Ключовете ще ни дадат отговора — рече Поаро. Той разгледа ключа на горната лампа и ключа на нощната лампа над леглото. Първият беше изключен. Вторият също.

— Е, добре — каза той замислено. — Ние имаме тук хипотезата за Първия и Втория убиец, както би ги нарекъл великият Шекспир. Първия убиец е наръгал жертвата си и е напуснал купето, като е загасил светлината. Втория убиец е дошъл в тъмното, не е видял, че неговата или нейната работа е вече извършена, и най-малко още два пъти е пробол мъртвото тяло. Какво мислите вие за това?

— Превъзходно — съгласи се въодушевено дребният доктор.

Очите на Поаро блеснаха закачливо.

— Така ли мислите? Радвам се. На мен ми се струваше малко глупаво.

— Какво друго обяснение би могло да има?

— Точно това се питам и аз. Някакво съвпадение ли има тук, или какво? Има ли и други несъвместими неща, които да сочат, че деянието е извършено от двама души?

— Струва ми се, че мога да отговоря утвърдително. Някои от тези удари, както вече казах, говорят за слабост — за липса на физическа сила или на решителност. Те са слаби, отплеснати удари. Но този тук и този… — Той отново посочи. — За тези удари е била необходима голяма сила. Те са проникнали в мускулите.

— Според вас те са били нанесени от мъж?

— Съвсем сигурно.

— Не са могли да бъдат нанесени от жена?

— Някоя млада, силна, атлетически развита жена би могла да ги нанесе, особено ако е била обзета от силни чувства, но по мое мнение това е твърде невероятно.

Поаро помълча известно време.

Другият каза с безпокойство:

— Разбирате ли моята гледна точка?

— Напълно — отвърна Поаро. — Работата започва чудесно да се изяснява! Убиецът е бил мъж с огромна сила, той е бил слаб, била е жена, бил е левак, бил е десняк. Ах, но това е смешно! — Той заговори с внезапен изблик на гняв: — А жертвата — каква е нейната роля във всичко това? Извикала ли е? Борила ли се е? Защищавала ли се е?

Поаро пъхна ръка под възглавницата и извади автоматичния пистолет, който Ратчет му бе показал предишния ден.

— Зареден, вижте — каза той.

Те се огледаха. Дрехите на Ратчет висяха на закачалките на стената. Върху капака на умивалника, който служеше за масичка, имаше различни предмети — изкуствени челюсти в чаша вода, друга, празна чаша, бутилка минерална вода, голямо, плоско шише и една пепелница с угарка от пура и овъглени късчета хартия, както и две изгорели кибритени клечки.

Докторът взе празната чаша и я помириса.

— Ето обяснението за пасивността на жертвата — каза той спокойно.

— Упоен?

— Да. Поаро кимна. Той взе двете клечки и се зае внимателно да ги разглежда.

— Намерихте някаква следа ли? — попита с интерес дребният доктор.

— Тези две клечки имат различна форма — отвърна Поаро. — Едната е по-плоска от другата. Виждате ли?

— Такива клечки можете да получите във влака — каза докторът, — в картонена опаковка.

Поаро претърси джобовете на дрехите на Ратчет.

След малко извади оттам кутия кибрит. Сравни внимателно клечките.

— По-закръглената клечка е била запалена от мистър Ратчет — каза той. — Да видим дали има и от по-плоските.

Но последвалото претърсване не откри други кибритени клечки.

Очите на Поаро шареха из купето. Погледът му беше бляскав и остър като на птица. Човек чувствуваше, че нищо не може да му убегне.

Той възкликна, наведе се и вдигна нещо от пода.

Беше малко, правоъгълно парченце фина ленена батиста. В ъгъла се виждаше избродираната буквата X.

— Женска носна кърпа — подхвърли докторът. — Нашият приятел, началник-влакът, беше прав. Тук има замесена жена.

— И за наше удобство тя оставя носната си кърпа! — каза Поаро. — Точно както става в книгите и филмите. И за да бъдем още повече улеснени, кърпата е белязана с инициал.

— Каква сполука за нас! — възкликна докторът.

— Сполука, нали? — рече Поаро. Нещо в тона му изненада доктора.

Но преди да успее да поиска Поаро да му обясни тона си, детективът отново се наведе към пода.

Този път той показа на дланта си една чистачка за лула.

— Може би това е собственост на мистър Ратчет? — предположи докторът.

— В никой от джобовете му нямаше нито лула, нито тютюн, нито кесия за тютюн.

— Тогава и това е веществено доказателство.

— О, разбира се. И отново напълно удобно изтървано. Този път следа от мъж, забележете! Човек не може да се оплаче от липсата на веществени доказателства в нашия случай. Тук има изобилие от веществени доказателства. Между другото, какво направихте с оръжието?

— Не открих никакво оръжие. Убиецът трябва да го е взел със себе си.

— Интересно защо — замисли се Поаро.

— А! — възкликна докторът, както изследваше внимателно джобовете на пижамата на мъртвеца. — Пропуснал съм това — каза той. — Само разкопчах дрехата и я отметнах назад.

Той извади един златен часовник от малкото джобче. Капакът му беше силно очукан, а стрелките показваха един и петнадесет.

— Виждате ли! — възкликна Константин. — Това ни дава часа на престъплението. Отговаря на моите предположения. Бях казал, че убийството е станало между полунощ и два часа през нощта, и най-вероятно към един часа, въпреки че е трудно да бъдеш точен в подобни случаи. Е добре, ето потвърждението. Един и четвърт. Това е часът на престъплението.

— Възможно е, да. Много е възможно.

Докторът го изгледа с любопитство.

— Ще ме извините, мосьо Поаро, но не ви разбирам.

— Аз сам не се разбирам — отвърна Поаро. — Въобще нищо не мога да разбера и както виждате, това ме безпокои.

Той въздъхна и се наведе над малката масичка, за да разгледа овъглените късчета хартия. Измърмори нещо на себе си.

— Как ми трябва сега една старомодна кутия за дамски шапки!

Доктор Константин не знаеше как да разбира тези странни думи. Но Поаро не му даде време за въпроси. Той отвори вратата към коридора и извика кондуктора.

Мишел пристигна тичешком.

— Колко жени има във вагона? Кондукторът почна да ги брои на пръсти:

— Една, две три — шест, мосьо. Старата американка, една шведка, младата англичанка, графиня Андрени, принцеса Драгомирова и нейната прислужница.

Поаро се замисли.

— Всички те имат кутии за шапки, нали?

— Да, мосьо.

— Тогава ми донесете… чакайте да си помисля, да, кутията на шведката и кутията на прислужницата. В тези двете е единствената ми надежда. Кажете и че това е митническо изискване или каквото ви дойде на ума.

— Не се безпокойте, мосьо. В момента и двете дами не са в купетата си.

— Тогава побързайте.

Кондукторът тръгна. Той се върна с две кутии за шапки. Поаро отвори кутията на прислужничката и я хвърли настрана. След това отвори кутията на шведката и издаде възклицание на задоволство. Извади внимателно шапките и под тях се показаха изпъкнали металически мрежи.

— А, ето, това е, което ми трябва. Преди около петнайсет години кутиите за шапки се правеха по този начин. Шапката се прикрепва към тези изпъкнали мрежи със специална игла.

Докато говореше, Поаро извади сръчно две от приспособленията. След това прибра отново шапките в кутията и каза на кондуктора да ги върне на мястото им.

Вратата се затвори и Поаро се обърна към събеседника си:

— Драги докторе, аз не разчитам само на квалифицираната процедура. Търся психология, не отпечатъци от пръсти или пепел от цигара. Но в този случай бих се радвал, ако ми помогне малко науката. Това купе е пълно с веществени доказателства, но как мога да съм сигурен, че са наистина такива, каквито изглеждат?

— Не ви разбирам добре, мосьо Поаро.

— Хубаво, ще ви дам пример — ние намираме една женска носна кърпа. Дали жена я е изпуснала? Или пък мъжът, който е извършил престъплението, си е казал: „Ще направя така, че това престъпление да изглежда като извършено от жена. Ще пробода врага си с излишни удари, като направя някои от тях да изглеждат слаби и безобидни, ще изпусна тази носна кърпа там, където всеки ще я види.“ Това е едното предположение. Но има и друго. Дали не го е извършила жена, която нарочно е изпуснала чистачката за лула, за да изглежда, че убийството е работа на мъж? Или може би трябва сериозно да предположим, че двама души — мъж и жена — са замесени поотделно и всеки от тях е бил толкова невнимателен, че е изпуснал доказателство за самоличността си. Това е прекалено голямо съвпадение!

— Но каква е ролята на кутията за шапки? — попита докторът все още озадачен.

— А, ще стигна и до нея. Както казах, тези следи — спрелият на един и четвърт часовник, носната кърпа, чистачката за лула — могат да бъдат верни или лъжливи. Още не съм в състояние да кажа нищо по това. Но има една следа тук, за която вярвам — въпреки че отново греша може би, — че не е лъжлива. Имам пред вид тази плоска кибритена клечка, докторе. Вярвам, че тази клечка е била използувана от убиеца, а не от Ратчет. Била е употребена, за да се изгори някакъв уличаващ документ. Навярно някаква бележка. Ако е така, в тази бележка е имало нещо — грешка, която е давала известно указание за автора на деянието. Ще се опитам да я възкреся.

Той излезе от купето и скоро се върна с малък спиртник и маша за навиване на коса.

— Използувам я за мустаците си — каза той за машата.

Докторът го наблюдаваше с голям интерес. Поаро изглади двете мрежи и много внимателно постави овъгленото парче хартия между тях. След това хвана мрежите с машата и поднесе цялото приспособление над пламъка на спиртника.

— Това е много примитивна работа — каза той през рамо. — Да се надяваме, че ще изпълни предназначението си.

Докторът внимателно наблюдаваше действията му. Металът започна да се зачервява. И ето той видя слаби очертания на букви. Бавно се образуваха думи, огнени думи.

Късчето хартия беше много малко. Показаха се само три думи и част от четвърта.

„…мни малката Дейзи Армстронг“.

— А! — възкликна рязко Поаро.

— Говори ли ви нещо това? — попита докторът. Очите на Поаро блестяха. Той внимателно остави машата.

— Да — каза той. — Сега зная истинското име на убития. Зная защо е трябвало да напусне Америка.

— Как се е казвал?

— Касети.

— Касети. — Константин сбърчи чело. — Напомня ми нещо. Преди няколко години. Не мога да си спомня,… Не беше ли някакъв случай в Америка?

— Да — потвърди Поаро. — Случай в Америка.

Но детективът не беше склонен да разговаря повече по този въпрос. Той заоглежда купето и продължи:

— За това ще говорим по-късно. Най-напред да проверим дали сме видели всичко, което можем да видим тук.

Той претърси още веднъж бързо и сръчно джобовете на дрехите на мъртвеца, но не намери в тях нищо интересно. Опита вратата към съседното купе, но тя беше заключена от другата страна.

— Има едно нещо, което не мога да разбера — каза доктор Константин. — Ако убиецът не е избягал през прозореца, ако тази междинна врата е била заключена от другата страна и ако вратата към коридора е била не само заключена, но и със сложена верига, как тогава убиецът е напуснал купето?

— Така говори публиката, когато някой човек с вързани крака и ръце бива затворен в кутия и после изчезва.

— Искате да кажете, че…

— Искам да кажа — обясни Поаро, — че ако убиецът е целял да повярваме в бягството му през прозореца, естествено той ще направи така, че излизането му през другите два изхода да изглежда невъзможно. Това е трик. Също както изчезващият човек от кутията. Нашата задача е да открием как е извършен този трик.

Той заключи междинната врата откъм тяхната страна.

— За в случай — каза той, — че на превъзходната мисис Хюбърд й хрумне да научи от първа ръка подробности по престъплението, за да ги пише на дъщеря си.

Поаро огледа купето още веднъж.

— Струва ми се, че тук нямаме повече работа. Хайде да се върнем при мосьо Бук.