Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (3)

ГЛАВА III
ПОАРО ОТКАЗВА ДА СЕ ЗАЕМЕ С ЕДИН СЛУЧАЙ

На следващия ден мосьо Еркюл Поаро влезе за обед във вагон-ресторанта с малко закъснение. Той бе станал рано, бе закусил почти сам и бе прекарал сутринта, преглеждайки бележките си за случая, заради който го викаха обратно в Лондон. Бе се видял за малко със спътника си.

Мосьо Бук, който беше вече седнал, поздрави с жест приятеля си и го покани да заеме празното място срещу него. Поаро се настани и скоро откри, че е в облагодетелствувано положение на масата — на нея сервираха най-напред и най-отбраните порции. Качеството на храната беше също необичайно добро.

Едва когато започнаха да ядат вкусното сметаново сирене, мосьо Бук отклони вниманието си от храненето. Той беше достигнал момент, когато човек се настройва философски.

— Ах! — въздъхна той. — Защо нямах перото на Балзак! Бих описал тази сцена. Махна с ръка.

— Добро хрумване — каза Поаро.

— Съгласен ли сте? Струва ми се, че досега никой не го е направил? А всъщност в това има романтика, приятелю. Около нас се намират хора от всякакви класи, всякакви народности и всякакви възрасти. В течение на три дни тези хора, непознати един на друг, ще бъдат заедно. Те спят и ядат под един покрив, не могат да се отделят един от друг. А след тези три дни се разделят, всеки поема пътя си и може би никога вече не ще се видят отново.

— Но въпреки това — каза Поаро, — ако предположим, че някакво произшествие…

— О не, приятелю…

— От ваша гледна точка подобно нещо би било за съжаление, съгласен съм. Но нека за миг да си представим, че се случи. Тогава може би всички тук ще бъдат свързани… чрез смъртта.

— Още малко вино? — попита мосьо Бук и побърза да налее. — Вие сте ужасен, драги. Това се дължи, изглежда, на храносмилането.

— Вярно е — съгласи се Поаро, — че храната в Сирия не беше може би напълно подходяща за моя стомах.

Той отпи от виното си. След това се облегна и замислено огледа вагон-ресторанта. В него седяха тринадесет души и, както бе казал мосьо Бук, те бяха представители на най-различни класи и народности. Той се зае да ги изучава.

На масата срещу тях седяха трима мъже. Предположи, че са пътуващи самостоятелно пътници, преценени и настанени там с непогрешимия усет на сервитьорите. Един едър, мургав италианец с удоволствие чистеше зъбите си. Срещу него седеше слаб, спретнат англичанин с безизразно, неодобрително изражение на лицето, характерно за опитните слуги. До англичанина имаше един едър американец в крещящ костюм — вероятно търговски пътник.

— Човек трябва да действува на едро — каза той с висок, носов глас.

Италианецът извади от устата си клечката за зъби и я размаха.

— Разбира се — потвърди той. — Точно така казвам и аз винаги.

Англичанинът погледна навън през прозореца и се изкашля.

Погледът на Поаро премина на други пътници.

На една малка маса седеше вдървено изправена най-грозната стара дама, която бе виждал. Грозотата й беше благородна — не отблъскваше, а привличаше. Тя седеше много изправена. На врата си имаше огърлица от едри перли, които, колкото и невероятно да изглеждаше, бяха истински. Ръцете й бяха обкичени с пръстени. Самуреното^[1] й палто беше отметнато върху рамената. Малката, скъпа черна шапка ужасно не отиваше на жълтеникавото, жабешко лице.

В момента дамата говореше на сервитьора с ясен, учтив, но напълно властен глас.

— Ще бъдете така добър да занесете в купето ми бутилка минерална вода и голяма чаша портокалов сок. Ще наредите за вечеря да имам пиле, сготвено без сос, и малко варена риба.

Сервитьорът отговори почтително, че всичко ще бъде изпълнено.

Тя кимна леко и грациозно с глава и стана. Погледът й срещна погледа на Поаро и тя го огледа с безразличието на незаинтересуван аристократ.

— Това е принцеса Драгомирова — каза мосьо Бук с нисък глас. — Рускиня е. Съпругът й спечелил парите си преди революцията и ги вложил в чужбина. Тя е много богата. Космополитка.

Поаро кимна. Беше чувал за принцеса Драгомирова.

— Известна личност — продължи Бук. — Грозна е като дявол, но ви кара да я зачитате. Съгласен ли сте?

Поаро се съгласи.

На друга голяма маса седеше Мери Дебенхем с още две жени. Едната от тях беше висока, на средна възраст, облечена в карирана блуза и пола от туид. Имаше прошарена руса коса, прибрана на голям кок, който не й отиваше, носеше очила, лицето й беше дълго, кротко, добродушно и напомняше овча муцуна. Тя слушаше третата жена — едра, възрастна дама с приятно лице, която говореше бавно, ясно и монотонно, без да дава признаци, че поема дъх или че ще спре.

— … И така, дъщеря ми каза: „Просто не можете да приложите американските методи в тази страна. За хората тук е просто естествено да бъдат лениви. Просто в тях няма никаква живост.“ Но въпреки това ще се изненадате, ако разберете каква работа върши там нашият колеж. Учителският персонал е прекрасен. Според мен нищо не може да се сравнява с образованието. Ние трябва да приложим нашите западни идеали и да научим Изтока да ги зачита. Дъщеря ми казва…

Влакът влезе в тунел. Спокойният, монотонен глас бе заглушен.

На съседната малка маса седеше сам полковник Арбътнот. Погледът му се беше спрял върху врата на Мери Дебенхем. Те не седяха заедно, въпреки че това не би било трудно да се уреди. Защо?

Поаро си помисли, че може би Мери Дебенхем се бе възпротивила. Една гувернантка се научава да бъде предпазлива. Налагаше се да пази приличие. Момиче, което само си печели хляба, трябва да бъде сдържано в поведението си.

Погледът му се премести към другия край на вагона. В най-отдалечения ъгъл до стената седеше жена на средна възраст, облечена в черно, с широко, безизразно лице. „Германка или скандинавка — помисли си той. — Вероятно германка, прислужница на някоя дама.“

Пред нея седеше една двойка. Те се бяха навели, един към друг и разговаряха оживено. Въпреки английските си дрехи от тънък туид мъжът не беше англичанин. Поаро виждаше само тила му, но този тил, както и конструкцията на рамената говореха красноречиво. Едър, добре сложен мъж. Внезапно той обърна глава и Поаро видя профила му. Много красив мъж на тридесет и няколко години с големи светли мустаци.

Жената срещу него беше съвсем млада. Поаро предположи, че е на двадесет години. Прилепнали по тялото черно жакетче и черна пола, бяла сатенена блуза, малка елегантна черна шапчица, силно накривена под моден ъгъл. Имаше красиво лице с чуждестранен вид, млечно бяла кожа, големи кафявия очи, гарваново черна коса. Пушеше цигара в дълго цагаре. Ноктите й имаха яркочервен маникюр. Носеше един голям изумруд, монтиран в платина. В гласа и погледа й личеше кокетство.

— Красива и елегантна — измърморя Поаро. — Мъж и жена, а?

Бук кимна утвърдително.

— От унгарското посолство, струва ми се — каза той. — Красива двойка.

Оставаха неразгледани само още двама души, които обядваха — спътникът на Поаро, Мъкуийн, и неговият работодател мистър Ратчет. Последният седеше с лице към Поаро и за втори път Поаро се зае да изучава това непривлекателно лице, като забеляза фалшивото му добродушие и малките, жестоки очи.

Несъмнено мосьо Бук схвана промяната в изражението на приятеля си.

— Вие гледате вашето диво животно, а? — попита той.

Поаро кимна.

Когато донесоха кафето на Поаро, мосьо Бук стана. Той бе започнал преди приятеля си и беше вече свършил.

— Отивам в купето — каза той. — След малко елате при мен да си поговорим.

— С удоволствие.

Поаро засърба кафето и си поръча ликьор. Келнерът минаваше от маса на маса с кутията за пури и уреждаше сметките. Гласът на възрастната американка се извиси пискливо и жално:

— Дъщеря ми каза: „Вземи кочан хранителни купони и няма да имаш никакви разправии, никакви разправии въобще.“ А ето че не било така. Изглежда, трябва да им се дава десет процента бакшиш, а и минералната им вода е една такава. Нямат нито „Евнан“, нито „Виши“ и това ми се струва доста странно.

— Така е, защото трябва… как се казваше… да сервират водата на страната — обясни дамата с овчеподобното лице.

— Но на мен това ми се струва странно. — Тя погледна с недоволство купчината дребни пари на масата пред нея. — Вижте какво ми даде. Динари или нещо подобно. Истински боклук. Дъщеря ми каза…

Мери Дебенхем издърпа стола са назад и си тръгна с лек поклон към другите две жени. Полковник Арбътнот стана и я последва. Американката събра презираните от нея пари и също напусна масата, последвана от дамата, която приличаше на овца. Унгарците си бяха вече отишли. Във вагон-ресторанта останаха само Поаро, Ратчет и Мъкуийн.

Ратчет каза нещо на събеседника си, който стана и излезе от вагона. След това стана и той, но вместо да последва Мъкуийн, неочаквано се отпусна на стола срещу Поаро.

— Можете ли да ми услужите с огън? — попита той. Гласът му беше приятен, леко носов. — Казвам се Ратчет.

Поаро кимна леко. Пъхна ръка в джоба си, извади кутия кибрит и я подаде на другия, който я взе, но не запали клечка.

— Струва ми се — продължи той, — че имам удоволствието да говоря с мистър Еркюл Поаро. Така ли е?

Поаро се поклони отново.

— Правилно сте осведомен, мосьо.

Детективът усещаше как тези странни, хитри очи го преценяват, преди другият да заговори отново.

— В моята страна — каза той — ние бързо минаваме към целта. Мистър Поаро, искам да се заемете с една работа за мен.

Поаро повдигна леко вежди.

— Моята клиентела, мосьо, понастоящем е ограничена. Аз се заемам с твърде малко случаи.

— Естествено аз разбирам това. Но този случай, мистър Поаро, означава големи пари. — Той повтори с приятния си, убедителен глас: — Големи пари.

Еркюл Поаро помълча една-две минути, а после каза:

— Какво искате да направя за вас, мосьо… хм… Ратчет?

— Мистър Поаро, аз съм богат човек — много богат. Хората с такова положение имат врагове. Аз имам един враг.

— Само един враг?

— Какво точно искате да кажете с този въпрос? — попита остро Ратчет.

— Според моя опит, когато човек с вашето положение има, както казвате, врагове, тогава въпросът не се ограничава обикновено само с един враг.

Ратчет сякаш бе облекчен от отговора на Поаро, Той каза бързо:

— О, да, разбирам ви. Един или няколко неприятели, това не е от значение. От значение е моята безопасност.

— Безопасност?

— Животът ми е в опасност, мистър Поаро. Аз мога да се грижа добре за себе си. — В миг ръката му извади от джоба на сакото един малък автоматичен пистолет. Той продължи мрачно: — Мисля, че не съм човек, когото да сварят неподготвен. Но смятам, че мога да се осигуря двойно. Струва ми се, че вие сте човекът за моите пари, мистър Поаро. И запомнете — големи пари.

Поаро се загледа замислено в него за няколко минути. Лицето му беше напълно безизразно. Другият не би могъл да открие някакви външни признаци на мислите, които минаваха през главата му.

— Съжалявам, мосьо — каза той накрая, — Не мога да ви бъда полезен.

Другият го погледна хитро.

— Кажете сам цената в такъв случай — предложи той.

Поаро поклати отрицателно глава.

— Вие не ме разбирате, мосьо. Аз преуспях доста в професията си. Имам достатъчно пари, за да задоволявам нуждите и прищевките си. Сега поемам само случай, които ме интересуват.

— Доста хладнокръвен сте — каза Ратчет. — Двадесет хиляди долара ще ви съблазнят ли?

— Не.

— Ако се пазарите за повече, няма да ги получите. Зная кое колко струва.

— Аз също, мосьо Ратчет.

— Какво не ви харесва в моето предложение? Поаро стана.

— Простете, но не ми харесва лицето ви, мосьо Ратчет — каза той.

И с това напусна вагон-ресторанта.