Серия
Еркюл Поаро (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Act Tragedy [=Murder in Three Acts], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Корекция
ultimat (2008)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Агата Кристи. Трагедия в три действия

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №27

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Борис Миндов

Рецензент: Красимир Машев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Английска, I издание

Дадена за печат на 15.IV.1981 г. Подписана за печат на 15.VII.1981 г.

Излязла от печат месец август 1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1464

Печ. коли 16,50. Изд. коли 10,68. УИК 10,89. Цена 1,50 лв.

Страници: 264. ЕКП 95366 21431 56–4–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820

© Борис Миндов, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

© Agatha Christie. Three Act Tragedy

Collins Fontana Books, 1957


Режисьор

СЪР ЧАРЛЗ КАРТРАЙТ

 

Помощник-режисьори

МИСТЪР САТЪРТУЕЙТ

МИС ХЪРМАЙЪНИ ЛИТЪН ГОР

 

Костюми

АМБРОЗАЙН, О.О.Д-во

 

Осветление

ЕРКЮЛ ПОАРО

Първо действие — Подозрение

Глава първа
Гарваново гнездо

Мистър Сатъртуейт седеше на терасата на Гарваново гнездо и наблюдаваше домакина си, сър Чарлз Картрайт, който се изкачваше по пътеката откъм морето.

Гарваново гнездо беше модерно бунгало от подобрен тип. То нямаше дървени конструкции, фронтон и други излишни украшения, скъпи на сърцето на всеки третокласен строител. Представляваше обикновена бяла солидна постройка, която мамеше с размерите си, защото беше доста по-голяма, отколкото изглеждаше. Тя дължеше името си на своето местоположение — високо над Лумътското пристанище. И наистина от единия ъгъл на терасата, предпазена със здрава балюстрада, надолу към морето се спущаше отвесен склон. По шосе Гарваново гнездо отстоеше на една миля от града. Пътят вървеше далеч от брега, а после криволичеше високо над морето. До бунгалото можеше да се стигне пеш за седем минути по стръмната рибарска пътечка, по която сър Чарлз Картрайт се изкачваше в момента.

Сър Чарлз беше строен, загорял от слънцето мъж на средна възраст. Той носеше стари сиви спортни панталони и бял спортен пуловер. Имаше лека, полюляваща се походка и когато вървеше, държеше пестниците си полусвити. Девет души от десет биха казали: „Типичен моряк в оставка… не може да има грешка.“ Десетият, по-проницателен, би се поколебал, озадачен от нещо неопределимо, което изглеждаше фалшиво. И тогава може би ще изникне неочаквано една картина: палуба на кораб — но не истински кораб, а кораб, смален от спуснати завеси от дебела разкошна материя, — един човек, Чарлз Картрайт, застанал на тази палуба, светлина, която го облива, но не слънчева, полустиснатите пестници, леката походка и гласът — непринуденият, приятен глас на английски моряк и джентълмен, многократно усилен по тон.

— Не сър — казва Чарлз Картрайт, — боя се, че не мога да ви отговоря на този въпрос.

И тежките завеси падат със свистене, блясват светлините, оркестърът засвирва в най-модерен синкопиран такт, момичета с прекалено големи панделки в косите подвикват: „Шоколади? Лимонада?“ Първото действие на „Зовът на морето“ с Чарлз Картрайт в ролята на капитан Ванстоун е свършило.

Мистър Сатъртуейт гледаше надолу от наблюдателния си пункт и се усмихваше.

Съсухрено дребно човече, покровител на изкуството и театъра, упорит, но приятен сноб, мистър Сатъртуейт винаги участваше в по-важните домашни и официални приеми (думите „и мистър Сатъртуейт“ фигурираха неизменно в края на списъка на поканените). При това притежаваше голям ум и бе много проницателен наблюдател на хората и нещата.

В момента той мърмореше, клатейки глава:

— Не очаквах това. Не, откровено казано, не очаквах.

По терасата отекнаха стъпки и той обърна глава. Върху живото, добродушно, вече стареещо лице на едрия, с прошарена коса човек, който придръпна един стол и седна, ясно беше отпечатана професията му. „Доктор“ и „Харли стрийт“. Сър Бартолъмю Стрейндж бе успял в професията си. Той беше известен специалист по нервни болести и наскоро бе получил ненаследствено дворянско звание и титлата „сър“.

Той приближи стола си до стола на мистър Сатъртуейт и каза:

— Какво не очаквахте? А? Хайде, да чуем.

С усмивка мистър Сатъртуейт обърна внимание на фигурата долу, която се изкачваше бързо по пътеката.

— Не очаквах, че сър Чарлз ще остане толкова дълго време в… ъ-ъ… изгнание.

— Дявол да го вземе, аз също не очаквах! — Събеседникът му се разсмя с отметната назад глава. — Аз познавам Чарлз от дете. Следвахме заедно в Оксфорд. Той винаги си е бил такъв — по-добър актьор в личния си живот, отколкото на сцената! Чарлз винаги играе. Не може другояче… това му е втора природа. Чарлз не излиза от стаята си — той „напуща сцената“ — и обикновено има за случая някаква подходяща реплика. Пък и обича да сменя ролите си… макар че не печели нищо от това. Преди две години се оттегли от сцената — заяви, че искал да води прост селски живот, далеч от обществото, и да се отдаде на старата си страст към морето. Идва тук и си построява това свърталище. Според собствената му представа за проста селска къщурка. Три бани и най-модерни приспособления! И аз като вас, Сатъртуейт, не предполагах, че ще трае дълго. В края на краищата Чарлз е човек като всички — има нужда от публика. Двама-трима капитани в оставка, куп баби и енорийки свещеник не са кой знае каква публика, пред която да играеш. Мислех, че „простият човек с любовта му към морето“ ще изкара най-много шест месеца. Откровено казано, смятах, че на края тази роля ще му омръзне. Мислех, че след това ще се залови да играе уморен светски човек в Монте Карло или може би шотландски земевладелец — Чарлз обича да сменя ролите си.

Докторът се спря. Речта му бе излязла много дълга. Очите му бяха изпълнени с нежност и веселост, като наблюдаваше незабелязващия го човек долу. След две-три минути той щеше да бъде при тях.

— Обаче — продължи сър Бартолъмю — изглежда, че грешим. Простият живот го привлича неудържимо.

— Човек, който обича да играе, понякога създава погрешна представа за себе си — забеляза мистър Сатъртуейт. — Никой не смята искреността му за сериозна.

Докторът кимна.

— Да — рече той замислено. — Вярно.

С весело „охо-о“ Чарлз Картрайт изтича нагоре по стъпалата към терасата.

— „Мирабел“ надмина себе си — каза той. — Трябваше да дойдеш, Сатъртуейт.

Мистър Сатъртуейт поклати глава. Той бе патил толкова много, прекосявайки Ламанша, че не си правеше никакви илюзии за издръжливостта на своя стомах по море. Тази сутрин бе наблюдавал „Мирабел“ от прозореца на спалнята си. Духаше силен вятър и мистър Сатъртуейт благодареше искрено на небесата, че се намира на суша.

Сър Чарлз отиде до прозореца на гостната и поръча напитки.

— Трябваше да дойдеш, Толи — обърна се той към приятеля си. — Нима ще киснеш цял живот на Харли стрийт и ще разправяш на пациентите си колко полезен би бил за тях животът върху океанските вълни?

— Голямото предимство да си доктор е в това, че не си задължен да следваш собствените си съвети — заяви сър Бартолъмю.

Сър Чарлз се засмя. Той продължаваше да играе несъзнателно ролята си на грубоват, жизнерадостен моряк. Той беше необикновено красив човек, с хармонично телосложение, със сухо, весело лице, а леко прошарените слепоочия му придаваха допълнително изящество. По външност изглеждаше такъв, какъвто си е — преди всичко джентълмен, а след това актьор.

— Сам ли беше? — попита докторът.

— Не. — Сър Чарлз се обърна да вземе чашата си от една елегантна камериерка, която държеше табла. — Имах си помощник. По-право помощничка — Ег.

В гласа му имаше нещо особено, някаква лека следа от неловкост, която накара мистър Сатъртуейт да вдигне рязко глава.

— Мис Литън Гор ли? Тя разбира нещичко от ветроходство, нали?

Сър Чарлз се засмя някак горчиво:

— Кара ме да се чувствам лош мореплавател; но напредвам… благодарение на нея.

Мислите се въртяха бързо из главата на мистър Сатъртуейт:

„Интересно… Ег Литън Гор… сигурно затова не му е омръзнало… възрастта… опасна възраст… на тия години винаги се явява някое младо момиче…“

Сър Чарлз продължи:

— Морето… то е незаменимо… слънце, вятър и море… и проста колиба за подслон.

И се загледа със задоволство в бялата постройка зад гърба си, обзаведена с три бани, с гореща и студена вода във всички спални, с най-модерно централно отопление, най-нови електрически уреди и цял щаб от камериерки, прислужница, готвач и кухненска помощница. Представата на сър Чарлз за прост живот беше май малко преувеличена.

От къщата излезе висока и извънредно грозна жена и се запъти към тях.

— Добро утро, мис Милрей.

— Добро утро, сър Чарлз. Добро утро (леко кимване на глава към другите двама). Ето менюто за вечерята. Не зная ще искате ли да се прави някаква промяна?

Сър Чарлз го взе и промърмори:

— Чакайте да видя. Пъпеш, супа борш, прясна скумрия, яребица, суфле „Сюрприз“, сандвичи „Диана“… Не, мисля, че менюто е отлично, мис Милрей. Всички пристигат с влака в четири и половина.

— Аз вече съм дала разпореждания на Холгейт. Впрочем, сър Чарлз, моля да ме извините, но ще бъде по-добре тази вечер да вечерям с вас.

Сър Чарлз като че се сепна, но отвърна учтиво:

— Много ще ми бъде приятно, мис Милрей… само че… ъ-ъ…

Мис Милрей взе спокойно да обяснява.

— Иначе, сър Чарлз, на масата ще бъдете тринайсет души; а толкова хора са суеверни.

От тона й се подразбираше, че мис Милрей би желала всяка вечер до края на живота си да е тринадесетият човек на вечеря, без това ни най-малко да я смущава. Тя продължи:

— Мисля, че всичко е уредено. Казах на Холгейт, че колата трябва да вземе лейди Мери и Бебингтънови. Правилно ли съм постъпила?

— Напълно. Точно това щях да ви помоля.

С лека надменна усмивка на строгото си лице мис Милрей се оттегли.

— Страшна жена — произнесе сър Чарлз с благоговение. — Все ме е страх, че някой ден ще пожелае да ми измие зъбите.

— Олицетворение на експедитивност — каза Стрейндж.

— Тя работи при мен от шест години — заяви сър Чарлз. — Първо като моя секретарка в Лондон, а тук, струва ми се, е нещо като превъзнасяна домакиня. Върти къщата като часовник. А сега, представете си, иска да напуща.

— Защо?

— Казва — сър Чарлз потри носа си в знак на съмнение, — казва, че майка й била болна. Лично аз не й вярвам. Такава жена не може да има майка. Самозародила се е от динамо. Не, тук има нещо друго.

— Възможно е — рече сър Бартолъмю, — хората говорят.

— Говорят ли? — изгледа го учудено актьорът. — За какво говорят?

— Боже мой, Чарлз, не знаеш ли що значи „говорят“?

— Искаш да кажеш, че говорят за нея… и за мен? С тази физиономия? И на нейната възраст?

— Тя сигурно няма петдесет.

— Предполагам. — Сър Чарлз се замисли върху въпроса. — Но сериозно, Толи, забелязал ли си лицето й? Има две очи, нос и уста, но не е това, което би нарекъл лицеженско лице. И най-злобната местна клюкарка не би съзряла в такова лице любовна страст.

— Ти подценяваш въображението на момата-англичанка.

Сър Чарлз поклати глава.

— Не вярвам. У мис Милрей има някаква ужасна порядъчност, която дори една мома-англичанка трябва да признае. Тя е олицетворение на добродетелността и порядъчността — и е страшно способна жена. Аз винаги си избирам грозни секретарки.

— Умен си.

Няколко минути сър Чарлз остана дълбоко замислен. За да го разсее, сър Бартолъмю запита:

— Кои идват тази вечер?

— Първо, Анджи.

— Анджела Сътклиф ли? Не е лошо.

Мистър Сатъртуейт се наведе заинтригувано напред, жаден да узнае кои ще бъдат гостите. Анджела Сътклиф беше известна актриса, вече не млада, но със силно влияние сред публиката и прочута с остроумието и чара си. Понякога се подхвърляше, че тя ще замести Елен Тери.

— След това — семейство Дейкърз.

Мистър Сатъртуейт пак кимна на себе си. Мисиз Дейкърз беше собственица на „Амброзайн, О. О. Д-во“, процъфтяващо предприятие за дамско облекло. То фигурираше често в театрални програми: „Тоалетът на мис Бланск в първо действие е ушит от «Амброзайн, О. О. Д-во» на Брук стрийт.“ Съпругът й, капитан Дейкърз, беше черен кон[1] според собствения му жокейски жаргон. Той прекарваше много време на конни състезания — преди години бе участвал сам в Големия национален турнир. Имал някакви неприятности — никой не знаеше точно какви, — макар че се носеха разни слухове. Следствие не се водѝ — поне открито, ала когато се споменеше за Фреди Дейкърз, хората леко повдигаха вежди.

— После — Антъни Астър, драматургът.

— Разбира се — каза мистър Сатъртуейт. — Тя е авторката на „Еднопосочно движение“. Два пъти съм гледал тази пиеса. Направи голяма сензация.

Очевидно му беше приятно да покаже, че знае, че Антъни Астър е жена.

— Вярно — потвърди сър Чарлз. — Забравих истинското й име… мисля, че беше Уилз. Срещал съм я само веднъж. Помолих я да направи удоволствие на Анджела. Това са външните гости.

— А местните? — запита докторът.

— О, местните ли? Ще бъдат Бебингтънови — той е енорийски свещеник, голям добряк, но не се престарава в службата си, а жена му е много симпатична. Дава ми уроци по градинарство. Ще дойдат също лейди Мери и Ег. Е, това са. А, да, и един млад човек на име Мендърз, журналист или нещо подобно. Красив младеж. С него завършва списъкът на поканените.

Мистър Сатъртуейт беше по природа методичен човек. Той се залови да брои гостите.

— Мис Сътклиф — едно, семейство Дейкърз — три, Антъни Астър — четири, лейди Мери и дъщеря й — шест, енорийският свещеник и жена му — осем, младежът — девет, ние — дванайсет. Или вие, или мис Милрей трябва да сте сбъркали в броенето, сър Чарлз.

— Мис Милрей не може да е сбъркала — заяви сър Чарлз с увереност. — Тази жена никога не греши. Чакайте да помисля. Да, дявол да го вземе, имаш право, пропуснал съм един гост. Изхвръкнал ми е от главата. — Той се подсмихва. — Няма да бъде поласкан от това. Той е най-суетното човече, което познавам.

Очите на мистър Сатъртуейт засвяткаха весело. Той винаги бе смятал, че най-тщеславни хора на тоя свят са артистите. От тази категория не изключваше и сър Чарлз Картрайт. „Присмял се хърбел на щърбел“ — помисли си той весело.

— Кой е този себелюбец? — запита той.

— Един оригинален дребосък — отговори сър Чарлз. — Ала прочут дребосък. Сигурно сте чували за него. Еркюл Поаро. Белгиец.

— Аха, детективът — сети се мистър Сатъртуейт. — Срещал съм го. Твърде странна личност.

— Чудак — вметна сър Чарлз.

— Никога не съм го срещал — каза сър Бартолъмю, — но съм чувал много неща за него. От известно време май не работи вече, а? Повечето от това, което съм чувал, вероятно е измислица. Е, Чарлз, да се надяваме, че по време на гостуването ни няма да има престъпление.

— Защо? Понеже имаме детектив в къщата ли? Ех, Толи, все такива опаки неща ти идват на ум!

— Е, аз си имам своя теория.

— А каква е теорията ти, докторе? — запита мистър Сатъртуейт.

— Че събитията идват при хората, а не хората при събитията. Защо животът на някои е интересен, а на други — скучен? Поради заобикалящата ги среда ли? Съвсем не. Един може да отиде до края на света и нищо да не му се случи. Само седмица преди да пристигне, ще стане някакво клане, а на другия ден, след като си замине — земетресение, а параходът, който е изпуснал, ще потъне. Друг пък може да живее в Балъм и всеки ден да пътува до Лондон, и ще му се случват какви ли не неща. Ще се забърка с изнудвачески банди, с красиви момичета и крадци на коли. Има хора със склонност към корабокрушения — даже когато тръгнат с лодка по изкуствено езеро, непременно ще им се случи нещо. По силата на същата логика хора като вашия Еркюл Поаро не е нужно да търсят престъпление — то само им идва.

— В такъв случай — заключи мистър Сатъртуейт, — може би е добре, че мис Милрей се присъединява към нас и на вечерята няма да бъдем тринайсет души.

— Е — каза сър Чарлз угодливо, — щом толкова желаеш, Толи, може да ти се сервира и убийство. Само че поставям едно условие: да не бъда аз трупът.

И като се смееха, тримата мъже влязоха в къщата.

Бележки

[1] Черен кон — кон за надбягване, за качествата, на който не се знае много и който е спечелил неочаквано. Б.пр.