Серия
Томи и Тапънс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
N or M, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. Произшествие в „Сан Суси“

Роман

Списание „Антени“, София, 1990

 

Преводач Борис Миндов

Редактор Илиана Дончева

Художник Юли Минчев

Технически редактор Димитър Цветков

Коректор Александра Девенска

 

Формат 84×108/32. Печатни коли 11

Дадена за набор на 10. V. 1990 г.

ДП „Димитър Благоев“ — София


Глава 1

I

Томи Бирсфърд свали балтона си в антрето на апартамента. Окачи го грижливо, без да бърза. Шапката му зае внимателно съседната кука на закачалката.

Изправи рамене, изобрази на лицето си решителна усмивка и влезе във всекидневната, където жена му седеше и плетеше ушанка от сивокафява вълнена прежда.

Беше пролетта на 1940 година.

Мисис Бирсфърд го погледна крадешком, — а после отново се залови да плете с бясна скорост. След минута-две запита:

— Какви са новините във вечерния вестник?

Томи отговори:

— „Светкавичната война“ започва, ура, ура! Във Франция, изглежда, върви зле.

Тапънс рече:

— Мрачен е светът сега.

Настъпи пауза, след която Томи каза:

— Но защо не ме разпитваш? Не е нужно да бъдеш чак толкова тактична.

— Знам — призна Тапънс. — В преднамерената тактичност има нещо, което много дразни. И още повече дразни, когато разпитвам аз. А и изобщо не е нужно да разпитвам. То е изписано на лицето ти.

— Не предполагах, че изглеждам толкова умърлушен.

— Така си мислиш, мили — каза Тапънс. — Но на лицето ти имаше такава кисела усмивка, че сърцето ми се късаше, като те гледах.

Томи каза ухилен:

— Наистина ли видът ми беше толкова лош?

— И дори още по-лош! Е, хайде, изплюй камъчето. Не става ли работата?

— Не става. Никъде не ме искат. Нали ти казвах, Тапънс, много тягостно е, когато карат човек на четиридесет и шест години да се чувства изкуфял дядо. Армията, флотата, въздушните сили, Форин офис[1], всички говорят все едно и също — че съм много стар. Може да им потрябвам по-късно.

— Е — подхвана Тапънс, — и с мен е същото. Не желаят жени на моята възраст за медицински сестри — не, благодарим ви. Предпочитат да вземат някоя завеяна хлапачка, която никога не е виждала рана, нито е стерилизирала превръзка, вместо да вземат мен, дето съм работила три години, от 1915 до 1918, на най-различни длъжности: като медицинска сестра в хирургическото отделение и операционната зала, като шофьор на интендантски камион, а по-късно — на колата на един генерал. Какво ли не. И всичко — мога да заявя уверено—с очевиден успех. А сега съм жалка, нахална, досадна жена на средна възраст, която не иска да си седи спокойно вкъщи и да си плете, както й подобава.

Томи произнесе мрачно:

— Тази война е отвратителна.

— Не стига дето има война — каза Тапънс, — но на всичко отгоре и не ни дават възможност да вършим нещо полезно.

Томи вметна утешително:

— Е, нали поне Дебъра получи работа. Майката на Дебъра рече:

— Ех, добре си е тя. И не се съмнявам, че се справя със службата си. Ала си мисля, Томя, че все още не отстъпвам на Дебъра.

Томи се усмихна.

— Но тя сигурно не мисли така.

— С дъщерите понякога не може да се излезе наглава — забеляза Тапънс. — Особено когато се държат толкова мило.

Томи промърмори:

— Още по-нетърпим е младият Дерик, като почне понякога да проявява снизхождение към мен. Гледа ме така, сякаш казва: „Горкият стар татко.“

— С една дума — обобщи Тапънс, — нашите деца, макар и толкова очарователни, просто ни вбесяват.

Но, споменавайки за близнаците Дерик и Дебъра, погледът й беше много нежен.

— Струва ми се — произнесе Томи замислено, — винаги е мъчително, когато разбереш, че старееш и вече за нищо не те бива.

Тапънс изсумтя някак сърдито, отметна назад глава с лъскава тъмна коса, грабна кълбото сивокафява прежда в скута си и го запокити.

— За нищо ли не ни бива? Или просто всички се мъчат да ни внушал това? Понякога се чувствам така, като че ли никаква полза не е имало от нас досега.

— Възможна е да е така — каза Томи.

— Може би. Но поне едно време чувствахме, че вършим нещо важно. А сега започвам да чувствам, че всичко това изобщо не се е случвало в действителност. А дали се е случвало, Том? Вярно ли е, че веднъж германски агенти те удариха по главата и те отвлякоха? Вярно ли е, че веднъж проследихме един опасен престъпник — и го пипнахме! Вярна ли е, че спасихме едно момиче и сложихме ръка на важни тайни документи и фактически цялата страна ни изказа благодарност? На нас! На теб и на мен! Презрените, непотребните мистър и мисис Бирсфърд.

— Хайде, хайде, стига, мила. Няма полза от това.

— И все пак — Тапънс преглътна — една сълза, — аз съм разочарована от вашия, мистър Картър.

— Той ни писа много любезно писмо.

— Само че нищо не е направил… дори не ни дава надежда.

— Е, сега и той, е извън строя. Като нас. Много е стар. Живее в Шотландия и се занимава с риболов.

Тапънс произнесе замечтано:

— Все пак биха могли да ни възложат някаква работа в разузнаването.

— Ами ако не се справим? — възрази Томи. — Ако вече нямаме достатъчно смелост?

— Чудно — каза Тапънс. — Човек мисли, че е все същият. А може би, както казваш, когато ножът опре до кокала…

Тя въздъхна и добави.

— Ех, да можехме да намерим поне някаква работа! Колко е неприятно човек да има толкова много време за мислене!

Очите й се спряха за минута върху фотографията на доста младия мъж в униформа на въздушните сили, който с широката са усмивка толкова приличаше на Томи.

— За мъжа е още по-лошо. — обади се Томи. — Жените поне могат да плетат… да приготвят колети и да помагат във военните трапезарии.

Тапънс отвърна:

— Всичко това бих могла да върша след двайсет години. Аз още не съм толкова стара, че да ме задоволяват тия неща. Пък и не съм коя да е.

Звънецът на външната врата иззвъня. Тапънс стана. Апартаментът им беше малък, в къща с обща прислуга.

Когато отвори вратата, на изтривалката стоеше широкоплещест мъж с големи руси мустаци и жизнерадостно червендалесто лице.

Той я обгърна бързо с поглед и запита с любезен глас:

— Вие ли сте мисис Бирсфърд?

— Да.

— Аз се казвам Грант. Приятел съм на лорд Истхемптън. Той ме посъветва да се свържа с вас и вашия съпруг.

— О, много мило, заповядайте.

Тя мина преди него във всекидневната.

— Съпругът ми, ъ-ъ… капитан…

— Мистър.

— Мистър Грант. Той е приятел на мистър Кар… на лорд Истхемптън.

Някогашният псевдоним на бившия началник на разузнаването „мистър Картър“ винаги й идеше по-лесно на езика, отколкото съответната титла на стария им приятел.

Няколко минути тримата бъбриха весело. Грант беше приятен човек с непринудени обноски.

По едно време Тапънс излезе от стаята. Върна се след няколко минути с шери и чаши.

А след още няколко минути, когато настъпи пауза, мистър Грант се обърна към Томи:

— Чух, че търсите работа, Бирсфърд?

В очите на Томи блесна жадно пламъче.

— Да, вярно. Да не искате да кажете…

Грант се засмя и поклати глава.

— О, нищо подобно. Не, мисля, че главната работа трябва да се остави на младите мъже на действителна служба… или на ония, които се занимават с нея от години. Боя се, че единствените неща, които мога да ви предложа, са твърде банални. Канцеларска работа. Подреждане на книжа. Подшиване и картотекиране. Все от тоя род.

Лицето на Томи посърна.

— Аха, разбирам!

Грант добави насърчително:

— Е, все пак това е за предпочитане, отколкото нищо. Във всеки случай отбийте се някой ден в службата ми. Министерство на снабдяването. Стая 22. Ще ви намерим нещо.

Телефонът иззвъня. Тапънс вдигна слушалката.

— Ало… да… какво? — От другия край говореше развълнувано някакъв писклив глас. Лицето на Тапънс се измени. — Кога?… О, боже мой… разбира се… ще дойда веднага…

Тя затвори телефона и се обърна към Томи:

— Беше Морийн.

— Така и предположих… познах гласа й оттук.

Тапънс обясни задъхана:

— Много съжалявам, мистър Грант. Но трябва да прескоча до тази моя приятелка. Паднала и навехнала глезена си, а при Нея няма никой освен момиченцето й, ето защо се налага да прескоча дотам, да я оправя и да намеря човек, който да се грижи за нея. Моля да ме извините.

— Разбира се, мисис Бирсфърд, напълно ви влизам в положението.

Тапънс му се усмихна, взе едно палто, което се търкаляше на канапето, навлече си го и излезе бързо. Вратата на апартамента се затръшна. Томи напълни отново чашата на госта си.

— Не бързайте да си отивате — каза той.

— Благодаря ви. — Другият пое чашата. Известно време посръбваше мълчаливо. После заговори: — Знаете ли, в известен смисъл добре, че повикаха жена ви. Така ще си спестим време.

Томи се облещи.

— Не ви разбирам.

Грант произнесе бавно:

— Вижте какво, Бирсфърд, ако бяхте дошли при мен в министерството, аз бях упълномощен да ви направя едно предложение.

Луничавото лице на Томи се обля бавно с руменина.

— Да не би… — смутолеви той. Грант кимна.

— Самият Истхемптън ви предложи — каза той, — Заяви ни, че вие сте тъкмо човек за тая работа.

Томи въздъхна дълбоко.

— Обяснете ми — помоли той.

— Разбира се, това е строго поверително.

Томи кимна.

— Дори жена ви не бива да знае. Разбирате ли?

— Добре… щом казвате. Но по-рано ние работехме заедно.

— Да, знам. Но това предложение се отнася единствено за вас.

— Разбирам. Добре.

— Привидно ще ви предложим работа — както казах преди малко, канцеларска работа — в един отдел на министерството, настанен в Шотландия… в забранена зона, където жена ви не може да ви придружи. Така че ще бъдете на друго място.

Томи изчакваше. Грант попита:

— Четохте ли във вестниците за „петата колона“? Знаете ли горе-долу какво значи това?

Томи промърмори:

— Вътрешният враг.

— Именно. Тази война, Бирсфърд, започна в оптимистичен дух. Е, да оставим настрана хората, които действително познаваха боеспособността на врага, неговата въздушна мощ, смъртната му решителност и съгласуваността на добре подготвената му военна машина. Ние още от началото знаехме пред какво сме изправени. Имам предвид народа изобщо. Добродушния объркан демократ, който вярва това, което му се иска да вярва — че Германия ще рухне, че тя е пред прага на революцията, че нейните оръжия за война са направени от тенекия, а войниците й са толкова недохранени, че ще се строполят, ако се опитат да маршируват — все глупости от тоя род. Гладна кокошка просо сънува, както гласи поговорката.

Не, войната не се разви по този начин. Тя започна лошо и продължи още по-лошо. Бойците ни се държаха както трябва — хората на линейните кораби, в самолетите и в землянките. Но, имахме лошо ръководство и не бяхме подготвени — може би това са нашите недостатъци. Ние не желаехме войната, не погледнахме сериозно, не се подготвихме добре за нея.

Но най-лошото мина. Поправихме грешките си, постепенно поставяме подходящите хора на подходящите за тях места. Започваме да водим войната, както се полага й можем да я спечелим — в това ням? никакво съмнение, но само ако преди това не я загубим. А опасността да я загубим не иде отвън — не от мощта на германските бомбардировачи, не от окупирането на неутрални страни и завземането на нови изгодни позиции за нападение, а отвътре. Опасността за нас е като опасността за Троя — дървеният кон между стените ни. Наречете го „петата колона“, ако това ви харесва. Тя е тук, сред нас. Мъже и жени, някоя от тях високопоставени, други малко известни, но всички пропити с искрена вяра в целите и идеите на нацистите и с желание да заменят мъглявата, разюздана свобода на нашите демократични институции с тази сурова, действена идеология.

Грант се наведе напред и със същия любезен, спокоен глас произнесе:

— А не знаем кои са те…

Томи подзе:

— Но нали…

Грант го прекъсна малко нетърпеливо:

— Е, вярно, че можем да изловим дребната риба. Това е много лесно. Трудното е с другите. Знаем за тяхната дейност. Знаем, че най-малко двама от тях заемат високи постове в Адмиралтейството… че един е член на щаба на генерал Г… че има трима или повече във въздушните сили и че най-малко двама са служители в разузнаването с достъп до държавни тайни. Знаем това, като съдим но някои събития. Само така може да се обясни „изтичането“… „изтичането“ на сведения от върха към неприятеля.

Томи каза безпомощно, със смутено любезно лице:

— Но с какво мога да ви бъда полезен? Аз не познавам никого от тия хора.

Грант кимна.

— Именно. Не познавате никого от тях… а и те не ви познават.

Той почака думите му да проникнат в съзнанието на събеседника и после продължи:

— Тези хора, тези високопоставени личности, познават повечето наши служители. Не можем да им отказваме сведения. Просто не знаех какво да нравя. Отидох при Истхемптън. Сега той не се занимава с такава работа… болен е… но е човек с блестящ ум. Сети се за вас. Вие сте работили за ведомството му преди повече от двайсет години. Името ви не е свързано е него. Физиономията ви е неизвестна. Какво ще кажете; ще приемете ли тази работа?

Лицето на Томи почти се разцепи на две от широтата на възторжената му усмивка.

— Дали ще я приема ли? Как няма да я приема! Само че не разбирам каква полза ще имате от мен. Аз съм само прост любител.

— Скъпи ми Бирсфърд, на нас ни трябва именно любител. Тук професионалист би бил неудобен. Ще поемете работата на най-добрия човек, който сме имали или ще имаме в бъдеще.

Томи го погледна въпросително. Грант кимна:

— Да. Умря в болницата „Света Бригита“ миналия вторник. Блъснат от камион… живя само няколко часа. Наглед злополука… ала не беше злополука.

Томи произнесе бавно:

— Разбирам.

Грант каза тихо:

— Това именно ни кара да предполагаме, че Фаркър е попаднал на някаква следа… че най-после е стигнал донякъде. Смъртта му не е била случайност.

Томи го изгледа въпросително. Грант продължи:

— За нещастие не знаем почти нищо за откритието му. Фаркър проследяваше методично нишките една по една. Но повечето от тях не водеха доникъде.

Грант помълча и после продължи:

— Фаркър се свести няколко минути преди смъртта си. Тогава се опита да каже нещо. Но успя да произнесе само: „Н или М. Сонг Сюзи.“

— Това — забеляза Томи — не ми се вижда твърде ясно.

Грант се усмихна.

— Малко по-ясно, отколкото си мислите. H или М, разбирате ли, са инициали, които сме чували и преди. С тях са обозначени двама от най-важните и най-надеждни германски агенти. Засякохме дейността им в други държави и знаем нещичко за тях. Задачата им е да организират „пета колона“ в чужди страни и да действат като свръзка между въпросната страна и Германия. Знаем, че H е мъж, a M — жена. За тях ни е известно само, че са двамата най-надеждни агенти на Хитлер. В едно шифровано съобщение, което успяхме да дешифрираме около началото на войната, имаше следната фраза: „Предлагаме H или M за Англия. Неограничени пълномощия…“

— Разбирам. И Фаркър…

— Според мен Фаркър трябва да е налучкал следата на единия или другия от тях. За нещастие не знаем кой именно. „Сонг Сюзи“ звучи загадъчно… но френското произношение на Фаркър не беше безупречно! В джоба му имаше билет за отиване и връщане до Лийхемптън, който е показателен. Лийхемптън е на южния бряг — Борнмът или Торки[2]. Изобилие от частни хотели и пансиони. Между тях има един, който се казва „Сан Суси“.

Томи повтори:

— Сонг Сюзи… Сан Суси… Разбирам.

— Разбирате, нали? — попита Грант.

— Значи — каза Томи — трябва да отида там и… хм… да потършувам.

— Точно това се иска от вас.

Усмивката на Томи пак разцъфна.

— Не е ли малко неясна моята задача? — попита той. — Дори не ми е известно какво ще търся.

— Но аз и не мога да ви кажа. Не знам. Всичко предоставяме на вас.

Томи въздъхна. Изправи рамене.

— Ще опитам. Но не съм много блестящ ум.

— Чувал съм, че едно време сте вършили добра работа.

— Само че тогава беше чисто и просто късмет — побърза да вметне Томи.

— Е, именно късмет ни трябва.

Томи помисли минута-две. После каза:

— За това място „Сан Суси“…

Грант повдигна рамене:

— Може да е празна работа. Не съм сигурен. Възможно е Фаркър да е имал предвид песента „Сестра Сюзи шие ризи за войниците“. Всичко е догадки.

— А самият Лийхемптън?

— Това е място като всички останали. Има какви ли не екземпляри. Стари дами, стари полковници, безукорни моми, съмнителни клиенти, подозрителни клиенти, един-двама чужденци. Изобщо миш-маш.

— И H или M са между тях?

— Не непременно. Може би някой, който поддържа връзка с H или М. Но твърде вероятно е да са и самите H или М. Мястото не бие на очи — просто пансион в морски курорт.

— Нямате ли представа мъж или жена ще търся?

Грант поклати глава.

— Е, поне мога да опитам — примири се Томи.

— Пожелавам ви успех в опита, Бирсфърд. А сега да уточним подробностите…

II

Половин час по-късно, когато Тапънс влезе внезапно, задъхана и горяща от любопитство, Томи беше сам и с неопределено изражение на лицето си подсвиркваше върху едно кресло.

— Е? — попита Тапънс, влагайки безкрайно много чувство в тази едносрична думичка.

— Е — отговори Томи с малко неуверен вид, — получих работа… някаква.

— Каква?

Томи направи подходяща гримаса.

— Канцеларска работа в пущинаците на Шотландия. Секретна и тъй нататък, но не изглежда много интересна.

— И за двамата ни или само за теб?

— Съжалявам, но само за мен.

— Дяволите да те вземат. Как можа нашият мистър Картър да бъде толкова подъл?

— Предполагам, че на тия длъжности се прилага сегрегация на половете. Иначе човек става разсеян.

— Шифроване ли е… или дешифриране? Нещо като работата на Дебъра? Пази се, Томи, хората се смахват от такава работа, не могат да спят, ходят цяла нощ, стенат и повтарят 978345286 или нещо подобно, накрая получават нервно разстройство и отиват в лудница.

— С мен това няма да се случи. Тапънс произнесе мрачно:

— Но мисля, че рано или късно ще се случи. Може ли да дойда и аз — не да работя, а просто като съпруга? Чехли пред камината и топла вечеря след работния ден, а?

Томи, изглежда, се чувствуваше неловко.

— Съжалявам, драга. Съжалявам. Не ми се ще да те оставям…

— Но смяташ, че трябва да заминеш — промърмори Тапънс, спомняйки си за миналото.

— В края на краищата — подхвърли Томи плахо — можеш да плетеш.

— Да плета ли? — възмути се Тапънс. — Да плета? И като грабна ушанката, захвърли я на земята.

— Мразя сивокафявата вълна — каза Тапънс, — и тъмносинята, и светлосинята. Предпочитам да плета нещо с тъмнопурпурна!

— Звучи твърде войнствено — рече Томи. — Много прилича на „светкавична война“.

Той явно се чувстваше безкрайно нещастен. Тапънс обаче, като спартанка, се държеше храбро и призна великодушно, че, разбира се, той трябва да приеме работата и че всъщност това няма значение за нея. Добави, че, както подочула, търсеЯи жена да мие пода на пункта за първа помощ. Може пък да я намерят годна за тази работа.

След три дни Томи замина за Абърдийн. Тапънс го изпрати на гарата. Очите й лъщяха от сподавени сълзи и веднъж-дваж премигна, но продължи решително да се преструва на весела.

Чак когато влакът излезе от гарата и видя самотната й дребна фигура, отдалечаваща се по перона, Томи усети буца в гърлото. Независимо от войната чувстваше, че напуща Тапънс.

Овладя се с усилие. Заповедите са си заповеди.

Пристигна в определеното време в Шотландия и на другия ден взе влак за Манчестър. На третия ден друг влак го стовари в Лийхемптън. Тук се настани в главния хотел, а на следващия ден обиколи различни частни хотели и пансиони, огледа стаите и попита какви са условията за продължителен престой.

„Сан Суси“ беше тъмночервена вила във викториански стил, разположена на склона на хълм, от горните й прозорци имаше хубав изглед към морето. Във вестибюла се долавяше лека миризма на прах и готвено и килимът беше протрит, но, общо взето, тук беше за предпочитане в сравнение с някои от другите заведения, които Томи бе видял. Той поговори със собственицата мисис Переня в кабинета й — неугледна стаичка с голямо бюро, покрито с небрежно разхвърляни книжа.

Самата мисис Переня беше твърде неспретната на вид жена на средна възраст с голям сноп буйно къдреща се черна коса, малко несръчно положен грим и решителна усмивка, която показваше изобилие от много бели зъби.

Томи измърмори нещо за старата си братовчедка мис Медоуз, която отседнала в „Сан Суси“ преди две години. Мисис Переня помнеше добре мис Медоуз — такава мила старица… всъщност може би не чак толкова стара… много пъргава и с такова чувство за хумор.

Томи се съгласи предпазливо. Знаеше, че мис Медоуз наистина съществува — отделът беше много внимателен в тия подробности.

А как е милата мис Медоуз?

Томи обясни печално, че мис Медоуз не е вече между живите и мисис Переня изтрака съчувствено със зъби, издаде полагаемите се звуци и направи подходяща траурна физиономия.

Скоро тя пак заговори словоохотливо. Беше уверена, че има стая тъкмо по вкуса на мистър Медоуз. С прекрасен изглед към морето. Смяташе, че мистър Медоуз е постъпил правилно, като се е махнал от Лондон. Чувала, че сега обстановката там била много потискаща, особено след такава силна грипна епидемия…

Продължавайки да говори, мисис Переня заведе Томи на горния етаж и му показа различни спални. Намекна за седмичната такса. Томи се престори на ужасен. Мисис Переня обясни, че цените са се покачили безобразно. Томи каза, че за нещастие доходите му са намалели и като се приспаднат данъците и това-онова…

Мисис Переня изпъшка и рече:

— Тази ужасна война…

Томи се съгласи и вметна, че според него тоя тип Хитлер трябвало да бъде обесен. Той е луд, да, луд.

Мисис Переня се съгласи и добави, че при тия дажби и затруднения в снабдяването с месо — а понякога им е нужно много месо, пък и момиците, и черният дроб са кажи-речи изчезнали — трудно се поддържа домакинство, но щом като мистър Медоуз е сродник на мис Медоуз, ще му вземе половин гвинея[3] по-малко.

Тогава Томи би отбой, обещавайки да размисли и мисис Переня го гони чак до портата, бъбрейки още по-словоохотливо и проявявайки кокетство, което се стори на Томи много обезпокоително. Трябваше да признае, че тя беше по своему твърде красива жена. Запита се каква ли е нейната националност. Май не е чиста англичанка? Презимето й беше испанско или португалско, но то показваше националността на съпруга й, а не нейната. Може да е ирландка, помисли той, макар че няма ирландски акцент. Само така биха се обяснили нейната жизненост и емоционалност.

Накрая се разбраха мистър Медоуз да се настани на следващия ден.

Томи уточни, че ще пристигне в шест часа. Мисис Переня излезе във вестибюла да го посрещне, изсипа куп напътствия за багажа му на една прислужница с почти идиотски вид, която се опули и зяпна срещу Томи, а после го въведе в така наречения от нея салон.

— Аз винаги представям клиентите си — заяви мисис Переня, сияейки в отговор на подозрителните погледи на петима души. — Това е нашият нов пансионер, мистър Медоуз… мисис О’Рърк. — Една страшна жена планина с очи като мъниста и мустаци го дари с лъчезарна усмивка.

— Майор Блечли. — Майор Блечли огледа Томи критично и кимна вдървено е глава.

— Мистър фон Дайним. — Един млад човек, много резервиран, рус и синеок, стана и се поклони.

— Мис Минтън. — Възстара жена с много огърлици, която плетеше сивокафява вълна, се усмихна и изхихика.

— И мисис Бленкънсоп. — Пак с плетиво: вдигна се разрошена чернокоса глава, съзерцаваща унесено някаква шапка.

Томи притаи дъх, стаята се завъртя около него.

Мисис Бленкънсоп ли! Та това е Тапънс! Колкото и да му се струваше невъзможно и невероятно — Тапънс плетеше спокойно в салона на „Сан Суси“.

Очите й срещнаха погледа му — учтиви, равнодушни очи на непозната.

Сега той се възхищаваше още повече от нея.

Я гледай, Тапънс!

Бележки

[1] Форин офис — английското министерство на външните работи. — Бел. прев.

[2] Борнмът и Торки — прочути английски морски курорти — Бел. прев.

[3] Гвинея — някогашна английска златна монета от 21 шилинга; днешна парична единица със същата стойност. — Бел. прев.