Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder on the Orient Express [=Murder in the Calais Coach], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Агата Кристи. Убийство в „Ориент експрес“

 

Преводач Александър Хрусанов

Редактор Красимира Тодорова

Художник Стефан Кънчев

Коректор Антоанета Димитрова

 

Дадена за печат на 28. II. 1990 г. Излязла от печат януари 1991 г.

Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,50. Цена 7.90 лв.

 

Фирма „ФАР“, София, 1991

ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. Murder on the Orient Express

Collins, London, 1937

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство в Ориент Експрес (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство в Ориент Експрес
Murder on the Orient Express
АвторАгата Кристи
Първо издание1934 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаКучето на смъртта
СледващаНезавършен портрет
Убийство в Ориент Експрес в Общомедия

Убийство в Ориент Експрес е роман на Агата Кристи с главен герой белгийският детектив Еркюл Поаро. За първи път е публикуван във Великобритания през 1934 г. По-късно същата година романът е издаден и в САЩ, под името Murder in the Calais Coach, за да се избегне евентуалното объркване с романа на Греъм Грийн Orient Express, публикуван през 1932 г.

Резюме на сюжета

„Убийство в Ориент експрес“ е най-известният криминален роман в света, а екранизацията му е обявена за най-успешния британски филм на всички времена. Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта пътниците са с един по-малко. Американски магнат е намерен мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Пътуващите са откъснати от света и разчитат на Поаро, който единствен може да открие убиеца сред тях.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на втория си съпруг археолога Макс Малоун. Писателката му посвещава още три книги: Загадката на Ситафорд, Ела и ми кажи как живееш, и последната ѝ написана книга Задната врата на съдбата.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Murder on the Orient Express в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА III
НЯКОИ ТОЧКИ, КОИТО ПРЕДИЗВИКВАТ НОВИ МИСЛИ

Измина почти четвърт час, преди някой да проговори.

Мосьо Бук и доктор Константин започнаха с опит да последват указанията на Поаро. Постараха се да се оправят сред бъркотията от противоречиви подробности и да стигнат до ясно и забележително решение.

Мислите на Бук протекоха приблизително така:

„Разбира се, трябва да помисля. Но аз вече мислих… Поаро явно смята, че онова момиче, англичанката, е замесено в тази работа… Чувствувам, без да искам обаче, че това е крайно неправдоподобно… Англичаните са изключително студени. Може би е така, защото просто не приличат на останалите хора… Но това не е важно. Изглежда, италианецът не е могъл да го направи — жалко. Предполагам, че слугата-англичанин не лъже, когато казва, че другият не е напускал купето. Но защо да лъже? Не е лесно да се подкупват англичани, те са толкова недостъпни. Цялата работа е крайно неуспешна. Кога ли ще се измъкнем от тази бъркотия. Трябва да се прави поне нещо за спасяването ни. Толкова са бавни в тези държави… часове минават, преди някой да се сети да направи нещо. А полицаите им си дават такава важност и така лесно се обиждат на достойнство — ще бъде крайно досадно да се разправяме с тях. Ще надуят здравата този случай. Такава възможност рядко им се пада. Ще се появи във всички вестници…“

И оттук нататък мислите на мосьо Бук продължиха по добре утъпканата пътека, по която бяха минавали вече стотици пъти.

Мислите на доктор Константин протекоха така:

„Странен е този дребен човек. Гений ли е? Или е някакъв чудак? Ще разгадае ли тази загадка? Невъзможно. Не виждам никакъв изход. Всичко е толкова объркано… Може би всички лъжат… Но даже и това не помага. Ако всички лъжат, е също толкова объркано, както и ако всички казват истината. Тези рани са странни. Не ми е ясно… По-лесно би било да се разбере, ако беше застрелян — в края на краищата думата «пищовджия» би трябвало да значи, че той стреля с пистолет. Интересна страна е Америка. Иска ми се да отида там. Толкова е напредничава. Когато се върна у дома, трябва да се видя с Деметриус Загоне — той е бил в Америка и има модерни идеи. Интересно какво ли прави Зия в момента? Ако жена ми разбере някога…“

И мислите му се отклониха към напълно лични въпроси.

Еркюл Поаро седеше съвсем неподвижно. Човек можеше да помисли, че е заспал.

А после, след четвърт час пълна неподвижност, внезапно веждите му започнаха бавно да се повдигат. Той въздъхна леко. Измърмори под носа си:

— Защо пък не? А ако е така… е, ако е така, това обяснява всичко. — Той отвори очи. Бяха зелени на котка. Каза тихо: — Е добре. Аз помислих. А вие?

Потънали в мислите си, и двамата мъже се стреснаха.

— Аз също мислих — заяви Бук с отсенка на вина. — Но не стигнах до никакво заключение. Разкриването на престъпленията е ваш занаят, приятелю, не мой.

— Аз също мислих много сериозно — каза докторът, без да се изчерви, като откъсна мислите си от някои порнографски подробности. — Премислих голям брой възможни теории, но никоя не ме задоволява.

Поаро кимна любезно. Кимването му сякаш искаше да каже: „Точно така. Това трябваше да кажете. Вие ми дадохте повода, който очаквах.“

Той се изправи в стола си, изпъчи гърди, поглади мустаци и заговори с маниера на оратор, който държи реч пред публично събрание.

— Приятели, прегледах мислено фактите и показанията на пътниците — ето резултата. Виждам все още смътно известно обяснение, което би обхванало фактите, така както ги знаем. Това обяснение е много странно и засега не съм сигурен дали е вярно. За да открия това окончателно, трябва да направя известни експерименти.

Най-напред бих искал да спомена някои точки, които предразполагат към определени мисли. Нека започнем с една бележка, която ми подхвърли мосьо Бук на самото това място по повод на първия ни съвместен обед във влака. Той изтъкна факта, че бяха ни заобиколили хора от всички класи, от всякакви възрасти и националности. Това е доста рядък случай по това време на годината. Например вагоните Атина—Париж и Букурещ—Париж са почти празни. Спомнете си също така за пътника, който не се яви. Струва ми се, че този факт е показателен. Освен това има и някои по-незначителни подробности, които ми се струват многозначителни — например положението на тоалетната торба на мисис Хюбърд, името на майката на мисис Армстронг, детективските методи на мистър Хардман, намекът на мистър Мъкуийн, че сам Ратчет е изгорил бележката, която намерихме, малкото име на принцеса Драгомирова и мазното петно върху един унгарски паспорт. Двамата мъже се бяха втренчили в него.

— Говорят ли ви нещо тези подробности? — попита Поаро.

— Съвсем нищо — отвърна откровено Бук.

— А вие, господин докторе?

— Не разбирам ни най-малко за какво говорите. Междувременно мосьо Бук се хвана за единственото по-реално нещо, което бе споменал приятелят му, и започна да рови сред паспортите. Той извади паспорта на граф и графиня Андрени и като го отвори, възкликна:

— Това ли имате пред вид? Това мръсно петно?

— Да. Това е съвсем прясно петно от мазнина. Забелязвате ли откъде започва?

— В началото на данните за съпругата на графа — по-точно при собственото й име. Но признавам, че все още нищо не разбирам.

— Ще подходя към въпроса от друга гледна точка. Нека се върнем на носната кърпа, намерена на местопрестъплението. Както казахме преди малко — трима души са свързани с буквата „X“: мисис Хюбърд, мис Дебенхем и прислужницата Хилдегарде Шмит. Нека сега разгледаме тази носна кърпа от друг аспект. Тя е, приятели, изключително скъпа носна кърпа — луксозен предмет, ръчна изработка, бродирана в Париж. Кой от пътниците, като оставим настрана инициала, би могъл да притежава такава носна кърпа? Не е мисис Хюбърд, която е достойна жена без претенции за екстравагантност в облеклото. Не е и мис Дебенхем — този вид англичанки имат изящни ленени носни кърпи, но не и толкова скъпо парченце батиста, която вероятно струва двеста франка. И съвсем сигурно не е на прислужницата. Но във влака има две жени, за които е допустимо да притежават такава носна кърпа. Нека видим дали можем да ги свържем някак с буквата „X“. Двете жени, за които говоря, са принцеса Драгомирова…

— Чието собствено име е Наталия — додаде иронично Бук.

— Точно така. И нейното собствено име, както току-що казах, е наистина многозначително. Другата жена е графиня Андрени. И веднага нещо ни поразява…

— Вас!

— Е добре, мен. Нейното собствено име в паспорта е зацапано с мазно петно. Просто случайност, както би казал всеки. Но да се спрем на това име. Елена. Предположете, че вместо Елена е било Хелена. Главната буква „X“ лесно може да се превърне в главно „Е“ и да покрие малкото „е“ — а след това е направено мазното петно, за да се заличи поправката.

— Хелена! — извика мосьо Бук. — Това не е лоша идея.

— Разбира се, че не е! Аз търся потвърждение на моята идея, колкото и слабо да е то — и го намирам. Един от етикетите върху куфарите на графинята е леко влажен. Той е точно този етикет, който е залепен върху първата буква от инициалите на куфара. Този етикет е бил нарочно навлажнен, за да се отлепи и постави на друго място.

— Започвате да ме убеждавате — каза Бук. — Но графиня Андрени… сигурно…

— А, почакайте, стари приятелю, вие трябва да се обърнете кръгом и да подходите към случая от съвсем друга страна. Как е трябвало да изглежда това убийство в очите на всекиго? Не забравяйте, че снегът е объркал всички първоначални планове на убиеца. Нека за минутка си представим, че няма сняг, че влакът продължава нормално своя път. Какво щеше да се случи тогава? Убийството, нека го кажем, пак щеше да бъде открито, най-вероятно на италианската граница рано тази сутрин. Повечето от наличните улики щяха да попаднат в ръцете на италианската полиция. Мистър Мъкуийн щеше да даде заплашителните писма, мистър Хардман щеше да разправи своята история, мисис Хюбърд щеше с голямо желание да разкаже как някакъв мъж е минал през купето й, щяха да намерят копчето. Смятам, че само две неща нямаше да са като сега. Мъжът щеше да мине през купето на мисис Хюбърд малко преди един часа, а униформата на кондуктор от спалните вагони щеше да се намери захвърлена в една от тоалетните.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че убийството е било планирано да изглежда като извършено от външно лице! Щеше да се предположи, че убиецът е слязъл от влака в Брод, където по разписание трябваше да сме в 0:58 часа. Вероятно някой щеше да срещне в коридора някакъв подозрителен кондуктор от спалните вагони. Униформата щеше да бъде оставена на видно място, за да покаже как точно е бил извършен трикът. Никакво подозрение нямаше да падне върху пътниците. Ето как, приятели, е била замислена да изглежда тази работа пред външния свят. Но непредвидената случка с влака променя всичко. Несъмнено това е причината мъжът да остане толкова дълго в купето при жертвата си. Той е чакал влакът да продължи. Но накрая е разбрал, че влакът няма да продължи. Трябвало е да се изготвят други планове. Сега вече ще се знае, че убиецът е все още във влака.

— Да, да — каза нетърпеливо Бук. — Разбирам всичко това. Но какво е значението на носната кърпа?

— Връщам се на този въпрос по малко заобиколен път. Най-напред трябва да разберете, че заплашителните писма са нещо като прикритие. Те могат да са извадени дума по дума от най-обикновен американски криминален роман. Не са действителни. Всъщност те са предназначени само за полицията. Трябва да се запитаме: „Дали те са заблудили Ратчет?“ На пръв поглед отговорът, изглежда, е отрицателен. Нарежданията, дадени на Хардман, изглежда, сочат определен „личен“ неприятел, когото убитият е познавал много добре. Това е така, в случай, че приемем версията на Хардман за вярна. Но Ратчет е получил със сигурност едно писмо с напълно различен характер — писмото, в което се говори за малката Армстронг остатък от това писмо намерихме в купето му. В случай че Ратчет не е разбрал по-рано, с това писмо се цели той да узнае причината, поради която заплашват живота му. Това писмо, както вече казах, не е трябвало да бъде намерено. Първата грижа на убиеца е била да го унищожи. И това е второто объркване на плановете му. Първото беше снегът, а второто — възстановяването на тази част от писмото от нас. Фактът, че бележката е била унищожена така грижливо, може да означава само едно: във влака трябва да се намира някой, който да е свързан така тясно със семейство Армстронг, че откриването на тази бележка веднага би насочило подозренията върху него.

А сега стигаме до другите две веществени доказателства, които намерихме. Няма да се спирам на чистачката за лула. Вече говорихме доста за нея. Нека разгледаме носната кърпа. Ако го вземем в най-простия му вид, това е веществено доказателство, което направо обвинява някого, чийто инициал е „X“, и тя е била изпусната неволно от същото това лице.

— Точно така — съгласи се доктор Константин. — Тя разбира, че е изпуснала носната кърпа, и веднага взима мерки да прикрие малкото си име.

— Колко сте бърз. Стигате до заключение много по-рано, отколкото бих си позволил аз.

— Има ли друга възможност?

— Разбира се, че има. Предположете например, че вие сте извършили престъпление и искате да хвърлите подозренията върху някой друг. Е добре, във влака се намира известно лице, свързано тясно със семейство Армстронг — една жена. Да предположим тогава, че оставите при убития една носна кърпа, собственост на тази жена… Ще я разпитат, ще се установи нейната връзка със семейство Армстронг и… ето. Имаме мотив и уличаващо веществено доказателство.

— Но в такъв случай, тъй като посоченото лице е невинно, то не би взело мерки да прикрие самоличността си — възрази докторът.

— Така ли? Така ли мислите? Такова би било наистина мнението на първата съдебна инстанция. Но аз познавам човешката природа, приятелю, и ще ви кажа това — когато го изправите внезапно пред опасността да бъде съдено за убийство, и най-невинното лице може да загуби присъствие на духа и да извърши най-невероятни неща. Не, не, мазното петно и смененото място на етикета не доказват вина — те доказват само, че поради някакви неизвестни причини графиня Андрени желае да скрие самоличността си.

— Каква връзка, мислите, би могла да има тя със семейство Армстронг? Тя казва, че никога не е била в Америка.

— Вярно е, и говори на развален английски, и има доста чуждестранен вид, който тя подсилва. Но няма да бъде трудно да се отгатне коя е. Преди малко споменах името на майката на мисис Армстронг. То е Линда Арден, а тя е била много известна актриса — играла е и Шекспирови роли. Помислете за „Какво ви се харесва“ — гората на Арден и Розалинда. Оттам е взела актьорското си име. Линда Арден, името, под което е била позната в цял свят, не е нейното истинско име. Може да е било Голденберг — доста вероятно е да има средноевропейска кръв в жилите си, може би и малко еврейска. Много народности се преселват в Америка. Ще предложа на вниманието ви, господа, предположението, че младата сестра на мисис Армстронг, която по време на трагедията е била почти дете, е Хелена Голденберг, по-малката дъщеря на Линда Арден, и че тя се е омъжила за граф Андрени, когато е бил аташе във Вашингтон.

— Но принцеса Драгомирова казва, че тази дъщеря се е омъжила за англичанин.

— Чието име не може да си спомни! Питам ви, приятели — правдоподобно ли е това? Принцеса Драгомирова е обичала Линда Арден както видните дами обичат големите актриси. Тя е била кръстница на една от дъщерите й. Би ли забравила толкова скоро как се казва по мъж другата й дъщеря? Малко вероятно. Не, струва ми се, спокойно можем да кажем, че принцеса Драгомирова лъже. Тя е знаела, че Хелена е във влака, видяла я е. Щом е научила кой всъщност е Ратчет, тя веднага е разбрала, че Хелена ще бъде заподозряна. И поради това, когато я питаме за сестрата, тя започва да лъже… говори неясно, не е в състояние да си спомни, но й се „струва, че Хелена се е омъжила за англичанин“ — предположение, което е колкото може по-далеч от истината.

Един от сервитьорите влезе през вратата в края на вагона и се приближи към тях. Той се обърна към мосьо Бук.

— Вечерята, мосьо, да я сервираме ли? Готова е вече от известно време.

Бук погледна Поаро. Последният кимна.

— Разбира се, нека се сервира вечерята.

Сервитьорът изчезна през вратата в другия край.

Разнесе се звукът на звънеца и повишеният му глас:

— Първо сервиране. Вечерята е готова. Първо сервиране.