Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (13)

ГЛАВА V
ПОКАЗАНИЯТА НА ШВЕДКАТА

Мосьо Бук въртеше в пръстите си копчето, което бе оставила мисис Хюбърд.

— Това копче. Не мога да разбера. Дали не означава, че въпреки всичко Пиер Мишел е замесен по някакъв начин? — каза той. Помълча, а след като Поаро не отвърна, продължи: — Какво ще кажете, приятелю?

— Това копче подсказва някои възможности — отговори замислено Поаро. — Нека разпитаме шведката, преди да разискваме по показанията, които чухме.

Той прерови купчината паспорти пред себе си.

— А! Ето. Грета Олсон, четиридесет и девет години. Мосьо Бук даде нареждане на сервитьора от вагон-ресторанта и малко след това дамата с прошарения рус кок и дългото, кротко, подобно на овча муцуна лице беше доведена. Тя погледна през очилата с късогледите си очи към Поаро, но беше напълно спокойна.

Стана ясно, че разбира и говори френски, така че разговорът се проведе на този език. Най-напред Поаро й зададе въпросите, чиито отговори знаеше — името й, възрастта и адреса. След това я попита за професията й.

Шведката му каза, че е била домакин на едно мисионерско училище близо до Истанбул. По професия била медицинска сестра.

— Разбира се, знаете какво се е случило миналата нощ, мадмоазел.

— Естествено. Ужасно нещо. А американката ми каза, че убиецът е бил в нейното купе.

— Чух, че вие сте били последното лице, което е видяло убития жив?

— Не зная. Може да е така. Сбърках и отворих вратата на неговото купе. Много се засрамих. Ужасно неприятна грешка.

— Видяхте ли го в действителност?

— Да. Той четеше някаква книга. Извиних се бързо и излязох.

— Той каза ли ви нещо?

Бузите на достопочтената дама поруменяха.

— Изсмя се и каза няколко думи. Аз… аз не ги разбрах добре.

— И какво направихте след това, мадмоазел? — попита Поаро, като отмина тактично предишния въпрос.

— Влязох при американката, мисис Хюбърд. Помолих я за аспирин и тя ми даде.

— Тя попита ли ви дали вратата между нейното купе и купето на мистър Ратчет е заключена?

— Да.

— А беше ли заключена?

— Да.

— А после?

— После се върнах в моето купе. Взех аспирина и си легнах.

— В колко часа беше всичко това?

— Когато си легнах, беше единайсет без пет, защото погледнах часовника си, преди да го навия.

— Бързо ли заспахте?

— Не много бързо. Главата ми попремина, но полежах известно време будна.

— Влакът спря ли някъде, преди да заспите?

— Май не. Спряхме на някаква гара точно когато се унасях, струва ми се.

— Трябва да е било във Винковци. Вашето купе е това, нали, мадмоазел? — Той й го показа на плана.

— Да, точно така.

— Кое легло имате, долното или горното?

— Долното легло, № 10.

— Имате и спътница?

— Да, една млада англичанка. Много приятна, много мила. Пътува от Багдад.

— След като влакът тръгна от Винковци, тя напускала ли е купето?

— Не, сигурна съм, че не е.

— Защо сте толкова уверена, щом сте спала?

— Спя много леко. Свикнала съм да се будя при най-малкия шум. Сигурна съм, че ако беше слязла от горното легло, щях да се събудя.

— А вие излизахте ли от купето?

— Не съм излизала до тази сутрин.

— Имате ли яркочервено копринено кимоно, мадмоазел?

— Не, разбира се. Имам удобен ватен пеньоар.

— А дамата с вас, мис Дебенхем? Какъв е цветът на нейния пеньоар?

— Бледорозоволилава дреха, каквато можете да купите в Ориента.

Поаро кимна. После поде с приятелски тон:

— Защо сте предприели това пътуване? Почивка?

— Да, отивам си у дома на почивка. Но най-напред ще се отбия в Лозана да постоя около една седмица при сестра си.

— Може би ще бъдете така любезна да ми напишете името и адреса на вашата сестра.

— С удоволствие.

Тя взе хартията и молива, които Поаро й подаде, и написа името и адреса, както я бяха помолили.

— Били ли сте някога в Америка, мадмоазел?

— Не. Веднъж за малко не отидох. Трябваше да придружавам една немощна дама, но пътуването се отмени в последния момент. Съжалявах много. Американците са много добри хора. Дават много пари за основаването на училища и болници. Много са практични.

— Спомняте ли си да сте чували за отвличането на малката Армстронг?

Не, какво е било това отвличане?

Поаро обясни.

Грета Олсон се възмути. Русият й кок потръпна от вълнение.

— Как може да има на света такива зли хора! Това поставя на изпитание вярата на човека. Бедната майка! Сърцето ме боли за нея.

Добродушната шведка си тръгна. Кроткото й лице беше зачервено, а очите — пълни със сълзи. Поаро пишеше трескаво на лист хартия.

— Какво пишете там, приятелю? — попита мосьо Бук.

— Драги мой, имам обичая да бъда старателен и точен. Тук правя една малка хронологична таблица на събитията.

Той свърши и подаде листа на мосьо Бук:

„9:15 — влакът тръгва от Белград.

Около 9:40 — прислужникът оставя Ратчет с приспивателното до него.

Около 10:00 — Мъкуийн напуска Ратчет.

Около 10:40 — Грета Олсон вижда Ратчет (за последен път видян жив). Забележка: бил е буден и е четял книга.

0:10 — влакът тръгва от Винковци (със закъснение).

0:30 — влакът засяда в преспа.

0:37 — звънецът на Ратчет иззвънява. Кондукторът се отзовава. Ратчет казва на френски: «Няма нищо. Излъгал съм се.»

Около 1:17 — мисис Хюбърд мисли, че в купето й има мъж. Звъни на кондуктора.“

Мосьо Бук кимна одобрително.

— Много е ясно — каза той.

— Няма ли там нещо, което да ви се вижда странно?

— Не, всичко ми се струва доста ясно и разбрано. Изглежда съвсем недвусмислено, че убийството е било извършено в 1:15 часа. Показанията на кондуктора сочат това, а историята на мисис Хюбърд го потвърждава. За себе си аз ще направя едно предположение за самоличността на убиеца. Бих казал, приятелю, че това е едрият италианец. Той идва от Америка — от Чикаго — и си спомнете, че ножът е италианско оръжие и той нанася с него не един, а няколко удара.

— Това е вярно.

— Без съмнение това е разгадката на мистерията. Несъмнено той и този Ратчет са участвували заедно в онова отвличане. Касети е италианско име. Ратчет по някакъв начин го е измамил. Италианецът го проследява, изпраща му най-напред предупредителни писма и накрая му отмъщава по най-брутален начин. Съвсем просто.

Поаро поклати глава със съмнение.

— Страх ме е, че не е чак толкова просто — измърмори той.

— Аз съм убеден, че това е истината — каза Бук, като проявяваше все по-голяма влюбеност в собствената си теория.

— А какво ще кажете за прислужника със зъбобола, който се кълне, че италианецът не е напускал купето?

В това е затруднението.

Очите на Поаро блеснаха.

— Да, неприятен е този факт. За нещастие на вашата теория и за голямо щастие на нашия приятел, италианеца, прислужникът на мистър Ратчет е имал зъбобол.

— Това ще може да се обясни — каза Бук с превъзходна сигурност.

Поаро отново поклати глава.

— Съвсем не е толкова просто — измърмори повторно той.