Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (2)

ГЛАВА II
ХОТЕЛ „ТОКАТЛИАН“

В „Токатлиан“ Еркюл Поаро поиска стая с баня. След това отиде при бюрото на администратора и попита дали няма писмо за него.

Очакваха го три писма и една телеграма. Телеграмата беше изненада за него.

Той я отвори по обичайния си методичен и спокоен начин. Пред погледа му се откроиха печатните думи: „Развитието на случая Каснер стана, както предвиждахте. Върнете се веднага.“

— Досадна работа — измърмори Поаро раздразнен. Погледна часовника.

— Трябва да продължа тази вечер — каза той на администратора. — Кога тръгва „Ориент експресът“?

— В девет часа, мосьо.

— Можете ли да ми намерите спално купе?

— Разбира се, мосьо. По това време на годината няма да е трудно. Влаковете са почти празни. Първа или втора класа?

— Първа.

— Много добре, мосьо. Докъде ще пътувате?

— До Лондон.

— Добре, мосьо. Ще ви взема билет до Лондон и ще ви запазя спално купе във вагона Истанбул—Кале.

Поаро погледна отново часовника. Беше осем без десет.

— Имам ли време да вечерям?

— Но, разбира се, мосьо.

Дребният белгиец кимна. Отиде на другото гише, отмени запазването на стаята и прекоси хола към ресторанта.

Когато даваше поръчката си на сервитьора, една ръка се сложи върху рамото му.

— А, стари приятелю, какво неочаквано удоволствие — каза някакъв глас зад гърба му.

Говореше нисък, набит, възрастен мъж с ниско подстригана коса. Той се усмихваше възхитен. Поаро скочи.

— Мосьо Бук!

— Мосьо Поаро!

Бук беше белгиец, един от директорите на Международната компания за спални вагони, и познанството му с бившата звезда на белгийската полиция датираше от преди много години.

— Намирате се далеч от родината, драги — каза Бук.

— Имах малко работа в Сирия.

— А! И сега се връщате у дома, кога?

— Тази вечер.

— Превъзходно! Аз също. Впрочем отивам до Лозана, където имам работа. С „Ориент експрес“ ще пътувате, нали?

— Да. Току-що ги помолих да ми намерят спално купе. Имах намерение да остана тук няколко дни, но получих телеграма, с която ме викат обратно в Англия по важна работа.

— Ах! — въздъхна мосьо Бук. — Работа, работа! Но вие, вие вече сте се издигнали до върха, стари приятелю!

— Може би наистина съм имал някои дребни успехи — опита се да скромничи Еркюл Поаро, обаче не успя.

Бук се изсмя.

— Ще се срещнем по-късно — каза той. Еркюл Поаро се зае със задачата да не потопи мустаците си в супата.

След като се справи с тази трудност, той се огледа наоколо в очакване на следващото блюдо. В ресторанта имаше не повече от пет-шест души и само двама от тях го заинтересуваха.

Те седяха на една маса недалеч от него. По-младият беше приятен млад мъж на тридесет години, явно американец. Но не той, а неговият събеседник бе привлякъл вниманието на дребния детектив.

Той беше мъж между шестдесет и седемдесет години. Отдалеч приличаше на благотворител. Леко оплешивялата му глава, изпъкналото чело, усмихващата се уста, която разкриваше яркобели изкуствени зъби, всичко сякаш говореше за една добродетелна натура. Само очите бяха в противоречие с това впечатление. Те бяха малки, хлътнали дълбоко и хитри. И не само това. Когато правеше някаква бележка на младия си събеседник, погледът на мъжа се спря за миг върху Поаро и само в тази секунда в него се появи някаква странна злоба и неестествено напрежение. След това мъжът стана.

— Плати сметката, Хектор — каза той.

Гласът му беше леко дрезгав и притежаваше някакво странно, приятно и същевременно опасно качество.

Когато Поаро се присъедини към приятеля си в хола, другите двама мъже напускаха хотела. Сваляха багажа им. По-младият надзираваше това. Малко по-късно той отвори стъклената врата и каза:

— Всичко е готово, мистър Ратчет.

По-възрастният изръмжа одобрително и излезе.

— Е добре — каза Поаро. — Какво мислите за тези двамата?

— Американци са — отвърна Бук.

— Разбира се, че са американци. Искам да кажа: какво мислите за тях като хора?

— Младият мъж ми се вижда приятен.

— А другият?

— Да ви кажа истината, приятелю, той не ми харесва. Направи ми неприятно впечатление. А вие?

Еркюл Поаро се забави за миг, преди да отговори.

— Когато мина покрай мен в ресторанта — каза той, — останах с някакво странно впечатление. Сякаш срещнах някакво диво животно, но наистина диво, разбирате ли?

— И въпреки това видът му беше напълно почтен.

— Точно така! Тялото — клетката — е напълно почтена, но през решетката поглежда диво животно.

— Много живо въображение имате, стари приятелю — каза мосьо Бук.

— Може би. Но не мога да се отърва от впечатлението, че край мен е преминало злото.

— Този почтен американски джентълмен?

— Този почтен американски джентълмен.

— Добре — рече весело мосьо Бук. — Може би е така. В света има много зло.

В този момент вратата се отвори и към тях се приближи администраторът. Видът му беше загрижен и някак си гузен.

— Невероятно, господине — каза той на Поаро. — Във влака няма нито едно свободно спално купе първа класа.

— Как! — извика мосьо Бук. — По това време на годината! А, сигурно има някаква група журналисти или политици…

— Не зная, сър — отвърна администраторът, като се обърна учтиво към него. — Но това е положението.

— Добре, добре. — Бук се обърна към Поаро: — Не се безпокойте, приятелю. Ще наредим нещо. Винаги има едно купе — № 16, което е свободно. Кондукторът има грижата за това! — Той се усмихна и погледна часовника. — Хайде — каза той, — време е да тръгваме.

На гарата мосьо Бук бе посрещнат с подчертана учтивост от кондуктора на спалния вагон в кафява униформа.

— Добър вечер, мосьо. Вашето купе е № 1.

Той повика носачите и те закараха товара си до средата на вагона, върху който металните табели съобщаваха направлението му:

— Чувам, че тази вечер всичко е пълно при вас.

— Просто невероятно, мосьо. Всички са предпочели да пътуват именно тази вечер!

— Въпреки това ще трябва да намерите място за този господин. Той е мой приятел. Можете да му дадете № 16.

— Заето е, мосьо.

— Как! Номер 16!

Те си размениха многозначителни погледи и кондукторът се усмихна. Той беше висок мъж на средна възраст с болезнен цвят на лицето.

— Да, мосьо. Както ви казах, всичко е заето, всичко.

— Но какво става! — възкликна ядосан мосьо Бук. — Да няма някаква конференция? Всичките заедно ли пътуват?

— Не, мосьо. Случайност. Просто се е случило така, че много хора са решили да пътуват тази нощ.

Мосьо Бук цъкна загрижено с език.

— В Белград ще прикачат спалния вагон от Атина — каза той. — Там ще бъде и спалният вагон Букурещ—Париж…, но ние ще стигнем в Белград едва утре вечер. Проблемът е за тази вечер. Няма ли свободно легло втора класа?

— Има едно легло втора класа, мосьо…

— Е, тогава…

— Но леглото е дамско. В купето вече има една германка, прислужничка на една дама.

— Охо, това е неприятно — възкликна мосьо Бук.

— Не се тревожете, приятелю — каза Поаро. — Ще трябва да пътувам в обикновен вагон.

— Съвсем не. Съвсем не. — Бук се обърна отново към кондуктора: — Всички ли са дошли?

— Вярно е — отвърна той, — че има един пътник, който още не се е явил.

Кондукторът говореше бавно, колебливо.

— Но, кажете, в такъв случай?

— Легло № 7 — второкласно. Господинът още не е дошъл, а е вече девет без четири минути.

— Кой е той?

— Англичанин. — Кондукторът погледна в списъка си. — Някой си мистър Харис.

— Името му е добро предзнаменование — каза Поаро. — Чел съм Дикенс. Мистър Харис няма да дойде.

— Сложете багажа на господина в № 7 — нареди Бук. — Ако този мистър Харис дойде, ще му кажем, че е закъснял, че леглата не могат да се пазят толкова до късно… все ще уредим някак работата. Какво ме е грижа за някакъв си мистър Харис?

— Както наредите, мосьо — каза кондукторът.

Той заговори носача на Поаро и му каза къде да отиде.

След това се отдръпна встрани, за да пусне Поаро да се качи във влака.

— Съвсем на края, господине! — извика той. — Предпоследното купе.

Поаро премина доста бавно по коридора, тъй като повечето от пътниците стояха пред купетата си.

Той изричаше учтивото си пардон с точността на часовник. Най-после стигна до посоченото му купе. Вътре високият, млад американец от „Токатлиан“ тъкмо посягаше към един куфар.

Когато Поаро влезе, той се намръщи.

— Извинете — каза той. — Струва ми се, че сте сбъркали. — След това повтори с мъка на френски. — Струва ми се, че сте сбъркали.

Поаро отговори на английски.

— Вие мистър Харис ли сте?

— Не. Казвам се Мъкуийн. Аз… Но в този миг над рамото на Поаро отекна гласът на кондуктора. Задъхан, извиняващ се глас:

— Във влака няма друго легло, мосьо. Господинът трябва да се настани тук.

Докато говореше, той свали прозореца в коридора и започна да вкарва багажа на Поаро.

Поаро долови леко развеселен извинителния тон в гласа му. Без съмнение на него са му обещали солиден бакшиш, ако може да запази купето само за другия пътник. Но въпреки това и най-богатият бакшиш губи ефекта си, когато някой от директорите на компанията присъствувава и дава нареждания.

Кондукторът излезе от купето, след като беше поставил куфарите върху багажниците.

— Готово, мосьо — каза той. — Всичко е наред. Вие имате горното легло, № 7. Тръгваме след една минута.

Той забърза надолу по коридора. Поаро отново влезе в купето.

— Явление, което рядко съм наблюдавал — каза той весело. — Кондукторът на спален вагон сам да качва багажа! Просто нечувано!

Неговият спътник се усмихна. Явно бе преодолял раздразнението си — може би бе решил, че не си струва трудът да се ядосва и трябва да погледне философски на въпроса.

— Влакът е забележително пълен — рече той. Изпищя свирка, откъм машината се разнесе продължителен, тъжен вой. Двамата мъже излязоха в коридора. Навън някакъв глас извика: „Качвай се!“

— Тръгнахме — каза Мъкуийн. Но още не бяха тръгнали. Свирката изсвири отново.

— Вижте какво, сър — каза внезапно младият мъж, — ако предпочитате долното легло, по-удобно е и прочее, аз нямам нищо против. Приятен младеж.

— Не, не — запротестира Поаро. — Не ще ви лиша…

— О, не, моля ви се…

— Много сте любезен…

Учтиви протести и от двете страни.

— Става въпрос само за една нощ — обясни Поаро. — В Белград…

— О, разбирам. Вие слизате в Белград…

— Не исках да кажа точно това. Но…

Последва внезапен тласък. Двамата мъже се обърнаха към прозореца и се загледаха навън в дългия, осветен перон, който бавно минаваше покрай тях.

„Ориент експресът“ бе започнал тридневното си пътуване през Европа.