Серия
Еркюл Поаро (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The A.B.C. Murders, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 92 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. Азбучните убийства

Библиотека „Лъч“, № 27

За криминални разузнаватели повести и романи

Издателство „Народна младеж“, София, 1968

Превели от английски Радка Лафчиева, Жечка Георгиева

 

Редактор Иван Иванов

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Тончо Тончев

Технически редактор Лазар Христов

Коректор Маргарита Маркова

 

Дадена за печат на 23. VIII. 1968 година. Излязла от печат на 30. XI. 1968 година. Формат 1/32 70/90. Печатни коли 17,25 Поръчка № 177.

Печат: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

 

Agatha Christie. The A.B.C. Murders

Pan Books, London, 1965


ГЛАВА I
ПИСМОТО

През юни 1935 година аз се завърнах от ранчото си в Южна Америка, за да прекарам около шест месеца в родината. Както всички други, и ние бяхме пострадали от стопанската криза и животът ни там не беше лесен. Имах да уреждам някои работи в Англия, които само моята лична намеса можеше да изведе до успешен край. Жена ми остана да наглежда ранчото.

Едва ли е необходимо да споменавам, че една от първите ми работи, когато пристигнах в Лондон, беше да потърся моя стар приятел Еркюл Поаро.

Намерих го настанен в един от най-модерните лондонски хотели. Аз го обвиних (и той се съгласи с мене), че е избрал именно тази сграда само поради правилните й геометрични форми и пропорции.

— Но да, приятелю, не мислиш ли, че това е една изключително приятна симетрия.

Отговорих му, че малко са прекалили с квадратните форми и намеквайки за един стар виц, попитах дали в този супермодерен хотел не искат от кокошките да снасят четвъртити яйца.

Поаро се разсмя от сърце.

— А, спомняш си за това? Слава богу, не. Науката не е накарала засега кокошките да се съобразяват с модерните вкусове; те все още снасят различни по големина и цвят яйца.

Аз огледах приятеля си с одобряващ поглед. Той изглеждаше чудесно — не беше остарял дори с един ден, откакто се виждахме за последен път.

— Ти си в отлична форма, Поаро — казах аз. — Изобщо не си остарял. Всъщност ако това е възможно. Бих казал дори, че имаш по-малко бели коси отпреди.

Лицето на Поаро светна.

— А защо да не е възможно? Това си е така.

— Искаш да кажеш, че косата ти се превръща от прошарена в черна, вместо от черна в прошарена?

— Точно така.

— Но това е научно невъзможно!

— Ни най-малко.

— Тогава поне е крайно необикновено. Изглежда неестествено.

— Както винаги, Хейстингс, ти си наивен и вярваш само във възвишеното. И годините не те променят! Ти схващаш явленията и техните Обяснения, без да забележиш, че правиш това.

Аз се втренчих в него озадачен. Без да каже нито дума, той отиде в спалнята, донесе едно шише и ми го подаде. Взех го, все още нищо неразбиращ. На него беше написано:

РЕВИВИТ. ВЪЗВРЪЩА ЕСТЕСТВЕНИЯ ЦВЯТ НА КОСАТА. РЕВИВИТ НЕ Е БОЯ.

В ПЕТ ЦВЯТА: ПЕПЕЛЯВ, КЕСТЕН, ТИЦИАН, КАФЯВ, ЧЕРЕН.

— Поаро — възкликнах аз. — Ти си си боядисал косата!

— А-а, най-после!

— Ето значи защо косата ти изглежда по-черна от миналия път.

— Именно.

— Боже мой! — казах, като се съвзех от изненадата. — Предполагам, че като си дойда следващия път, ще открия, че носиш изкуствени мустаци. Или може би вече са такива?

Поаро трепна. Неговите мустаци винаги са били слабото му място. Той много се гордееше с тях. Думите ми го засегнаха по болното място.

— Не, наистина не, mon ami[1]. Този ден, слава богу, е още твърде далеч. Изкуствени мустаци! Quel horreur![2]

Той енергично ги подръпна, за да ме увери в достоверността на тяхното съществование.

— Те все още са разкошни — казах аз.

— N’est ce pas?[3] В целия Лондон не съм виждал мустаци като моите.

„И по-добре, че не си“, помислих си аз. Но за нищо на света не бих произнесъл тези думи от страх да не нараня чувствата му. Вместо това аз го попитах дали все още упражнява професията си, когато му се удаде случай.

— Знам — казах аз, — че ти се оттегли от работата си преди години…

— C’est vrai.[4] И започнах да отглеждам тиквички! Но стана едно убийство и аз изпратих тиквичките по дяволите. Оттогава съм като някоя примадона, която дава прощалното си представление. И това прощално представление се повтаря безброй пъти. Аз се засмях.

— Наистина е така. Всеки път си казвам — край! Но все нещо ново ще се появи! И аз приемам делото, а за оттеглянето хич не ме е грижа. Ако малките сиви клетки не се упражняват, хващат ръжда.

— Разбирам — казах аз. — Ти ги упражняваш, но умерено.

— Точно така. Не се заемам с какво да е. За Еркюл Поаро — само каймакът на криминалистиката!

— Има ли много каймак наоколо?

— Pas mal.[5] Наскоро едвам се отървах. — От неуспех ли?

— Не, не — Поаро беше шокиран. — Но мене, Еркюл Поаро, за малко не ме очистиха.

Аз подсвирнах.

— Предприемчив убиец!

— Не толкова предприемчив, колкото небрежен — каза Поаро. — Точно така, небрежен. Но нека да не говорим за това. Знаеш ли, Хейстингс, в много случаи гледам на тебе като на мой талисман.

— Така ли — казах аз. — В какви случаи?

Поаро не отговори пряко на въпроса ми. Той продължи:

— Щом чух, че се завръщаш, веднага си казах: „Нещо ще се случи.“ Както едно време, ще разследваме заедно. Но при това положение случаят няма да бъде обикновен. Трябва да бъде нещо… — той махна възбудено с ръка — нещо recherché[6], нещо специално, нещо fine[7]

Той придаде на последната дума някакъв непреводим оттенък.

— Честна дума, Поаро — казах аз, — всеки би си помислил, че поръчваш обяд в Риц.

— Докато човек не може да си поръча убийство ли? Абсолютно вярно — въздъхна той. — Но аз вярвам в късмета, в предопределението, ако искаш дори. Твоето предопределение е да стоиш до мене и да ме предпазваш от извършването на непростимата грешка.

— Какво наричаш „непростимата грешка“?

— Да не забележа очевидното. Прехвърлих тази мисъл в главата си, без да разбера смисъла и.

— Е — казах след малко. — Случило ли се е вече това свръхпрестъпление?

— Pas encore. Поне… може би…

Той спря и, затруднен, набърчи чело. Ръцете му автоматично оправиха няколкото дреболийки, които аз по невнимание бях разместил.

— Не съм сигурен — каза той бавно.

Имаше нещо толкова странно в тона му, че аз го погледнах изумен. Лицето му все още беше намръщено. Внезапно той кимна решително с глава, прекоси стаята и отиде при бюрото до прозореца. Излишно е да споменавам колко педантично беше подредено то, така че той веднага намери листа, който му трябваше. После бавно се приближи към мене, с отворено писмо в ръката си. Поаро го прочете наум и ми го подаде.

— Кажи ми, mon ami, какво разбираш от тази работа?

Аз го взех от ръцете му заинтригуван. Писмото беше написано на машина, върху плътна бяла хартия.

„Мистър Еркюл Поаро, Вие си въобразявате, че можете да разкривате мистерии, които са прекалено трудни за нашата нещастна, дебелоглава английска полиция. Ще видим, мистър Умни Поаро, колко проницателен можете да бъдете. Може би тази работа няма да Ви се стори трудно разрешима. Внимавайте какво ще се случи в Андоувър на 21-ви този месец.

Ваш ABC“

Погледнах плика. Той също беше напечатан.

— Щемпелът е от Лондон — каза Поаро, когато аз се загледах в клеймото. — Е, какво е мнението ти?

Аз само повдигнах рамене и му върнах писмото.

— Някой луд, предполагам.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— А на тебе не ти ли звучи като написано от луд?

— Да, приятелю, звучи ми.

Гласът му беше сериозен. Аз го погледнах с любопитство.

— Приемаш го много надълбоко, Поаро.

— Човек трябва да приема лудите сериозно. Лудите са много опасно нещо.

— Да, разбира се, така е. Но аз нямах това предвид. Исках да кажа, че това звучи по-скоро като някаква идиотска шега. Може би някой празнично настроен идиот е обърнал някоя друга чашка повече.

— Comment?[8] Обърнал какво?

— Нищо, просто един израз. Искам да кажа, някой приятел, който се е бил натряскал. Ох, дявол да го вземе — някой, който е препил.

— Merci[9], Хейстингс, на мене ми е познат изразът „натряскал съм се“. Може би всичко е така, както казваш ти.

— А ти мислиш, че има нещо друго ли? — попитах аз, изненадан от недоволството в гласа му.

Поаро поклати със съмнение глава, но не каза нищо.

— А взел ли си някакви мерки?

— Какво мога да направя аз? Показах го на Джап. Той беше на твоето мнение. „Глупава шега“ — това бяха думите му. Те, в Скотланд Ярд, получават такива писма всеки ден. Пък и на мене ми се е случвало.

— Но ти вземаш това писмо сериозно.

Поаро отговори бавно:

— В него има нещо, което не ми харесва, Хейстингс.

Тонът му неволно привлече вниманието ми.

— Кое не ти харесва?

Той поклати глава, взе писмото и го прибра отново в бюрото си.

— Ако наистина го приемаш така сериозно, не можеш ли да направиш нещо? — попитах аз.

— Човек на действието, както винаги! Но и какво мога да направя. Полицията в Андоувър видя писмото, но не го приеха сериозно. Няма отпечатъци от пръсти. Няма никакви улики, които да ни насочат към евентуалния подател.

— Фактически, налице е само твоята собствена интуиция.

— Не интуиция, Хейстингс. „Интуиция“ е лоша дума. Моето познание и моят опит ми подсказват, че нещо тук не е наред…

Той започна да жестикулира, тъй като думите му изневериха. После отново поклати глава.

— Може би правя от мухата слон. Във всеки случай не може да се направи нищо друго, освен да се чака.

— Добре, 21-ви е в петък. Ако стане някоя голяма кражба около Андоувър, тогава…

— Ах, какво облекчение би било.

— Облекчение? — аз зяпнах. Стори ми се, че тази дума беше съвсем не на място.

— Една кражба може да причини безпокойство, но едва ли облекчение! — заявих аз.

Поаро поклати енергично глава.

— Имаш грешка, приятелю. Не разбираш какво искам да кажа. Кражбата би била облекчение, понеже би освободила ума ми от страха от нещо друго.

— От какво?

— Убийство! — каза Еркюл Поаро.

Бележки

[1] Приятелю мой. (фр.) — Б.е.ред.

[2] Какъв ужас! (фр.) — Б.е.ред.

[3] Нали? (фр.) — Б.е.ред.

[4] Вярно е. (фр.) — Б.е.ред.

[5] Не е зле. (фр.) — Б.е.ред.

[6] Търсено (в случая — стока, което се търси). (фр.) — Б.е.ред.

[7] Добро (в случая — качествено). (фр.) — Б.е.ред.

[8] Как? (фр.) — Б.е.ред.

[9] Благодаря. (фр.) — Б.е.ред.