Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (5)

ГЛАВА V
ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Поаро не можа да заспи веднага. Липсваше му най-вече движението на влака. Ако наистина навън имаше гара, тя беше странно тиха. И като контраст шумовете в самия влак изглеждаха необичайно високи. Той чуваше как Ратчет се движи в съседното купе — щракване, когато отвори мивката, шум от течаща вода, плискане, ново щракане при затваряне на мивката. По коридора навън минаха стъпки на човек по чехли.

Еркюл Поаро лежеше буден и се взираше в тавана. Защо цареше такава тишина на гарата? Гърлото му беше пресъхнало. Беше забравил да си поръча обичайната бутилка минерална вода. Погледна отново часовника си. Беше малко след един и четвърт. Ще позвъни на кондуктора и ще му поиска минерална вода. Пръстът му се насочи към бутона на звънеца, но се спря, когато сред тишината се чу иззвъняване. Човекът не можеше да се отзове изведнъж на всички повиквания. „Дзън… дзън… дзън…“

Звънецът продължаваше да звъни. Къде беше кондукторът? Някой започваше да губи търпение.

„Дзън…“

Този, който звънеше, държеше почти непрекъснато пръста си върху бутона.

Внезапно кондукторът дотърча, стъпките му отекнаха в коридора. Той почука на една врата, недалеч от купето на Поаро.

След това се чуха почтителният, извиняващ се глас на кондуктора и един настойчив, многословен женски глас.

— Мисис Хюбърд!

Поаро се усмихна на себе си.

Разправията, ако наистина беше разправия, продължи известно време. С деветдесет процента участвуваше мисис Хюбърд и само с десет кондукторът. Накрая, изглежда, въпросът беше уреден. Поаро чу ясно:

— Лека нощ, мадам — и затварянето на вратата. Той натисна своя звънец.

Кондукторът дойде веднага. Имаше притеснен и загрижен вид.

— Минерална вода, ако обичате.

— Добре, мосьо. — Може би веселото пламъче в погледа на Поаро го подтикна да се оплаче. — Американката…

— Да?

Кондукторът избърса челото си.

— Представете си само колко време ми трябваше, за да се оправя с нея. Тя настоява, упорито настоява, че в купето й имало мъж! Представете си, мосьо. В такова малко място. — Той махна с ръка към купето. — Къде може да се скрие? Убеждавах я аз. Изтъкнах й, че е невъзможно. Тя продължи да настоява. Събудила се и видяла, че при нея има мъж. Попитах я, как е могъл да излезе и да остави зад себе си вратата заключена? Но тя не се вразумяваше. Сякаш са ни малко другите грижи. Този сняг…

— Сняг ли?

— Но да, мосьо. Господинът не е ли забелязал? Влакът е спрял. Налетяхме на снежна пряспа. Господ знае, колко време ще стоим тук. Спомням си, че веднъж стояхме така цели седем дни.

— Къде сме?

— Между Винковци и Брод.

— Охо! — възкликна с досада Поаро. Мъжът излезе и се върна с бутилка минерална вода.

— Лека нощ, мосьо.

Поаро изпи чаша минерална вода и се приготви за сън.

Тъкмо заспиваше, когато отново се разбуди. Този път сякаш нещо тежко се бе ударило във вратата.

Той скочи, отвори и погледна навън. Нищо. Но вдясно от него, малко по-надолу по коридора, една жена, облечена в яркочервено кимоно, се отдалечаваше. В другия край, седнал на малкото си столче, кондукторът нанасяше цифри в големи листове хартия. Цареше мъртва тишина.

„Несъмнено нервите ми не са в ред“ — каза си Поаро и отново легна. Този път спа до сутринта.

Когато той се събуди, влакът все още стоеше неподвижен. Поаро вдигна пердето и погледна навън. Големи насипи сняг се издигаха около влака.

Погледна часовника си и видя, че минава девет часът.

В десет без четвърт, спретнат и елегантен както винаги, той влезе във вагон-ресторанта, където се разнасяше хор от оплаквания.

Каквито и прегради да беше имало между пътниците, те сега не съществуваха. Всички бяха обединени от общото нещастие. Мисис Хюбърд се оплакваше най-гласовито:

— Дъщеря ми каза, че това било най-лекото пътуване в света. Само да си седя във влака, докато стигна до Париж. А ето че може да останем тук цели дни. Пък параходът ми отплува в други ден. И как ще го хвана сега? Не мога дори да телеграфирам, за да отменя запазеното място. От яд просто не мога да приказвам!

Италианецът каза, че също бързал, тъй като имал спешна работа в Милано. Едрият американец рече, че това било „много лошо, мисис“ и успокоително изрази надеждата, че влакът може да навакса загубеното време.

— Сестра ми… нейните деца ме чакат — каза шведката и заплака. — Не мога да им се обадя. Какво ще си помислят те? Ще си кажат, че ми са се случили лоши неща.

— Колко време ще останем тук? — попита Мери Дебенхем. — Не знае ли някой?

Гласът й прозвуча нервно, но Поаро забеляза, че тя не показва признаците на трескаво безпокойство, които бе проявила при задържането на експреса „Тавър“.

Мисис Хюбърд започна отново:

— В този влак никой нищо не знае. И никой не се опитва да направи нещо. Сбирщина негодни чужденци. Ако се бе случило у нас, някой поне щеше да се опита да направи нещо.

Арбътнот се обърна към Поаро и заговори внимателно на френски с британски акцент:

— Струва ми се, че вие сте един от директорите на компанията, господине. Вие бихте могли да ни кажете…

Поаро се усмихна и го поправи.

— Не, не — каза той на английски. — Не съм никакъв директор. Бъркате ме с моя приятел мосьо Бук.

— О, извинете.

— Моля. Това е напълно естествено. В момента аз съм в купето, където беше той преди това.

Мосьо Бук не беше във вагон-ресторанта. Поаро се огледа, за да види кой друг отсъствува. Нямаше я принцеса Драгомирова и двойката унгарци. Липсваха също Ратчет, прислужникът му и прислужничката германка.

Шведката изтри очите си.

— Аз съм глупава — каза тя. — Лоша съм, че плача. Каквото и да се случи, е все за добро.

Но този християнски възглед съвсем не се споделяше от останалите.

— За добро е, дума да няма — обади се неспокойно Мъкуийн. — Ще киснем тук няколко дни.

— А коя е тази страна всъщност? — попита плачливо мисис Хюбърд.

Обясниха й, че е Югославия, и тя каза:

— О, една от тези балкански страни, Какво може да се очаква тогава!

— Вие единствена проявявате търпение, мадмоазел — рече Поаро на мис Дебенхем. Тя повдигна леко рамена.

— Какво може да направи човек?

— Вие сте философ, мадмоазел.

— Това предполага безпристрастие. Струва ми се, че моето отношение е по-егоистично. Научила съм се да си спестявам ненужните вълнения.

Тя говореше повече на себе си, отколкото на него. Дори не го гледаше, Погледът й мина покрай него и се взря през прозореца навън, където се издигаше натрупаният сняг.

— Имате силен характер, мадмоазел — каза кротко Поаро. — Струва ми се, че вие сте с най-силен характер сред нас.

— О, не. Наистина не. Познавам един човек, който е много по-силен от мен.

И кой е той?…

Тя, изглежда, внезапно се опомни и разбра, че го вори с непознат за нея човек, чужденец, с когото до тази сутрин бе разменила само няколко думи.

Засмя се с учтив, но хладен смях.

— Ето тази възрастна дама например. Може би сте я забелязали. Много грозна стара дама, но доста очарователна. Достатъчно е само да помръдне малкото си пръстче, да поиска нещо с учтив глас, и целият влак се разтичва.

— Всички тичат и за моя приятел мосьо Бук — каза Поаро. — Но това се дължи на факта, че той е един от директорите на компанията, а не защото има властен характер.

Мери Дебенхем се усмихна.

Сутринта течеше бавно. Няколко души, сред тях и Поаро, останаха във вагон-ресторанта. Сякаш всички чувствуваха, че времето минава по-бързо сред общество. Той научи още доста неща за дъщерята на мисис Хюбърд и чу за навиците, които е имал покойният мистър Хюбърд от момента на ставането и закуската с каша до лягането му вечер да спи със специалните чорапи, които самата мисис Хюбърд му плетяла.

Точно когато слушаше объркания разказ за мисионерските цели на шведката, един от кондукторите на спалните вагони влезе и застана до рамото му.

— Извинете, мосьо.

— Да?

— Мосьо Бук ви изпраща почитанията си и би се радвал, ако бъдете така добър да отидете при него за няколко минути.

Поаро стана, извини се на шведката и излезе от вагон-ресторанта след кондуктора.

Не беше неговият кондуктор, а един едър, светлокос мъж.

Поаро премина с водача си по коридора на своя вагон и по коридора на следващия. Мъжът почука на една врата и се отдръпна, за да може Поаро да влезе.

Не беше купето на Бук. Беше второкласно, избрано вероятно поради малко по-големите му размери. Човек оставаше с впечатлението, че е претъпкано.

Бук седеше на малката седалка в отсрещния ъгъл. В ъгъла до прозореца срещу него седеше някакъв дребен, мургав мъж и гледаше снега навън. Един едър мъж в синя униформа (началник-влакът) и кондукторът от спалния вагон на Поаро стояха прави и детективът не можа да влезе по-навътре.

— А, добри ми приятелю! — извика мосьо Бук, — Влезте. Нуждаем се от вас…

Дребният мъж до прозореца се премести по седалката, а Поаро се промъкна покрай другите двама и седна срещу приятелите си.

Изразът върху лицето на мосьо Бук го накара, както той би се изразил, „да се замисли здравата“. Ясно беше, че се е случило нещо необикновено.

— Какво е станало? — попита той.

— Имате право да питате така. Най-напред този сняг — това спиране. А сега…

Той млъкна и от устата на кондуктора на спалния вагон се изтръгна сподавена въздишка.

— А сега какво?

— А сега един пътник лежи мъртъв на леглото си прободен.

Мосьо Бук говореше с някакво спокойно отчаяние.

— Пътник? Кой пътник?

— Един американец. На име… на име… — Той погледна в бележките пред себе си. — Ратчет — точно така, Ратчет, нали?

— Да, мосьо — преглътна кондукторът.

Поаро го погледна. Беше бял като тебешир.

— Добре ще е да оставите този човек да седне — каза той. — Иначе може да припадне.

Началник-влакът се отдръпна малко, кондукторът се отпусна в ъгъла и скри лице в ръцете си.

— Бррр! — възкликна Поаро. — Това е сериозна работа.

— Разбира се, че е сериозна. Най-напред убийството само по себе си е първостепенно бедствие. Но не е само това — обстоятелствата са необикновени. Ето че сме спрели. Можем да останем тук часове, та дори и дни. Друго едно обстоятелство. Когато минаваме през повечето страни, във влака има полицаи от страната. Но не и в Югославия. Разбирате ли?

— Изключително трудно положение — съгласи се Поаро.

— Има и нещо още по-лошо. Доктор Константин, забравих, не ви запознах: доктор Константин — мосьо Поаро.

Дребният, мургав човек се поклони и Поаро му върна поклона.

— Доктор Константин смята, че смъртта е настъпила към един часа след полунощ.

— Това е трудно да се определи точно — каза докторът, — но смятам, че мога с положителност да твърдя, че смъртта е настъпила между полунощ и два часа.

— Кога са видели за последен път мистър Ратчет жив? — попита Поаро.

— Знае се, че е бил жив към един без двайсет, когато е говорил с кондуктора — поясни мосьо Бук.

— Напълно вярно — потвърди Поаро. — Аз сам го чух. Това ли е последното, което се знае?

— Да.

Поаро се обърна към доктора, който продължи:

— Прозорецът на купето на мистър Ратчет бе намерен широко отворен, което навеждаше на мисълта, че убиецът е избягал оттам. Но според мен този отворен прозорец е за заблуждение. Ако някой е излязъл през него, той щеше да остави ясни следи върху снега. А нямаше никакви следи.

— Кога бе открито престъплението? — попита Поаро.

— Мишел!

Кондукторът на спалния вагон вдигна глава. Лицето му все още изглеждаше бледо и уплашено.

— Кажи на този господин точно какво се случи — нареди мосьо Бук.

Мъжът заговори с прекъсвания.

— Прислужникът на този мистър Ратчет тази сутрин почука няколко пъти на вратата. Никой не отговори. После, преди половин час, дойде сервитьорът от вагон-ресторанта. Искаше да знае дали господинът ще закуси. Беше единадесет часът, разбирате ли? Отворих му вратата с моя ключ. Но на вратата има и верига, и тя беше закачена. Не последва отговор, а вътре беше съвсем тихо и студено, много студено. Прозорецът беше отворен и навяваше сняг. Помислих си, че може би господинът е припаднал. Доведох началник-влака. Счупихме веригата и влязохме. Той беше… ах! Това беше ужасно.

Той отново скри лице в ръцете си.

— Вратата е била заключена и веригата поставена отвътре — каза замислено Поаро. — Не е било самоубийство, а?

Лекарят грък се изсмя злъчно.

— Нима човек, който се самоубива, може да се прободе на десет, дванайсет, петнайсет места? — попита той.

Поаро разтвори широко очи.

— Голяма жестокост — каза той.

— Жена е извършила това — обади се началник-влакът. — Можете да бъдете сигурни, че е била жена. Само жена може да наръга така.

Доктор Константин смръщи замислено лице.

— Трябва да е била много силна жена — каза той. — Не желая да говоря като специалист — това само обърква, но мога да ви уверя, че един-два от ударите са нанесени с такава сила, че са проникнали през яки пластове мускули и кости.

— Явно убийството не е било професионално — каза Поаро.

— Съвсем непрофесионално — съгласи се доктор Константин. — Ударите са били нанасяни наслуки. Някои дори са се плъзнали, без да причинят почти никаква вреда. Сякаш убиецът е нанасял ударите безумно, със затворени очи.

— Жена е — каза отново началник-влакът. — Жените са такива. Когато са разгневени, те притежават огромна сила. — Той кимна толкова мъдро, че всички предположиха, че говори от личен опит.

— Може би мога да добавя нещо към вашите сведения — рече Поаро. — Мистър Ратчет говори с мен вчера. Доколкото можах да го разбера, той ми каза, че животът му е в опасност.

— „Очистен“ — това е американски израз, нали? — каза мосьо Бук. — В такъв случай не е жена, а някой „гангстер“ или „пищовджия“.

Началник-влакът доби опечален израз, понеже теорията му не се оказа вярна.

— Ако е така — подхвърли Поаро, — изглежда убийството е извършено доста любителски.

Тонът му изразяваше професионално неодобрение.

— Във влака има един едър американец — продължи да развива тезата си мосьо Бук, — простичък на вид човек с ужасни дрехи. Дъвче дъвка, което, струва ми се, не е прието в доброто общество. Знаете кого имам предвид, нали?

Кондукторът на спалния вагон, към когото се бе обърнал, кимна.

— Да, мосьо, от номер 16. Но надали е бил той. Щях да го видя да влиза в купето или да излиза от него.

— Може и да не сте го видели. Да, може и да не сте. Но след малко ще се занимаем и с този въпрос. А сега въпросът е — какво да правим, — Той погледна към Поаро.

Поаро също го погледна.

— Хайде, приятелю — каза мосьо Бук. — Знаете за какво ще ви помоля. Зная силата ви. Вземете разследването във ваши ръце! Не, не, не отказвайте! Виждате ли, за нас това е много сериозно — говоря за Международната компания на спалните вагони. Колко просто ще бъде, ако когато югославската полиция дойде, да можем да й представим разрешението! В противен случай ще има бавене, безпокойства, милион неприятности. Може би, кой знае, сериозни неприятности за невинни хора. Вместо това — вие намирате разрешение на мистерията! Ние ще кажем: „Беше извършено убийство — ето престъпника!“

— А ако не успея да разреша загадката?

— Не, драги мой. — Гласът на Бук стана много ласкав. — Аз зная вашата слава. Познавам вашите методи. Това е идеален случай за вас. Да издирите миналото на всички тези хора, да разкриете тяхната „bona fides“^[1] — всичко това отнема време и причинява безкрайни неудобства. Но нали често съм ви чувал да казвате, че за да разкрие някакво престъпление, човек трябва само да се облегне на стола си и да помисли? Направете точно това. Разпитайте пътниците във влака, вижте трупа, изучете следите, които са оставени, а след това… е добре, аз имам вяра във вас! Сигурен съм, че не сте се хвалили напразно. Да се облегнеш в стола и да помислиш — да използуваш (както толкова често съм ви чувал да казвате) малките, сиви клетки на мозъка — и ще узнаеш!

Той се наведе напред и погледна нежно приятеля си.

Вашата вяра ме трогва, приятелю — каза Поаро развълнувано. — Както казахте, този случай не може да бъде труден. Сам аз снощи — но сега няма да говорим за това. Да си кажа истината, този проблем ме заинтригува. Преди половин час само си мислех, че ни предстоят много скучни часове, докато сме принудени да стоим тук. А сега ето че ми попада един проблем в ръцете.

— Значи, приемате? — попита нетърпеливо мосьо Бук.

— Разбира се. Оставете въпроса в моите ръце.

— Добре — ние всички сме на ваше разположение.

— Най-напред бих искал да имам един план на вагона Истанбул—Кале с бележка за хората, които заемат отделните купета, и бих искал също да видя паспортите и билетите им.

— Мишел ще ви ги даде. Кондукторът на спалния вагон напусна купето.

— Какви други пътници има във влака? — попита Поаро.

— В този вагон ние с доктор Константин сме единствените пътници. Във вагона от Букурещ има един възрастен господин с куц крак. Кондукторът го познава добре. След букурещкия вагон са обикновените вагони, но те не ни интересуват, защото след сервирането на вечерята снощи бяха заключени. Пред вагона Истанбул—Кале е само вагон-ресторантът.

— Тогава, изглежда — каза бавно Поаро, — ще трябва да търсим убиеца във вагона Истанбул—Кале. Той се обърна към доктора: — Струва ми се, че вие именно за това намеквахте?

Гръкът кимна утвърдително.

— Половин час след полунощ ние заседнахме в пряспата. Оттогава никой не е могъл да напусне влака!

— Сега убиецът е сред нас, във влака… — обява тържествено мосьо Бук.