Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (16)

ГЛАВА VIII
ПОКАЗАНИЯТА НА ПОЛКОВНИК АРБЪТНОТ

Поаро се съвзе с леко потрепване. Когато очите му срещнаха нетърпеливия поглед на мосьо Бук, очите му леко заблестяха.

— А! Мой мили, стари приятелю — каза той. — Виждате ли, аз станах това, което наричат сноб! Струва ми се, че трябва да привършим с първата класа преди втората. Смятам сега да разпитаме хубавеца полковник Арбътнот.

Понеже откри, че френският на полковник Арбътнот е крайно ограничен, Поаро проведе разпита си на английски.

Бяха установени името, възрастта, домашния адрес и точното военно звание на Арбътнот. Поаро продължи:

— Вие се връщате от Индия, както се казва, „в отпуск“, нали? — И той добави израза „в отпуск“ и на френски.

Полковник Арбътнот не се интересуваше как наричат нещо някакви си чужденци и отговори с истинска британска лаконичност:

— Да.

— Но не се връщате у дома с параход на „П. и О.“^[1]

— Не.

— Защо?

— Предпочетох да пътувам по суша по лични причини. — И с маниера си той сякаш искаше да каже: „Това заслужавате, негодници такива, щом се бъркате в чужди работи.“

— Направо от Индия ли идвате?

Полковникът отвърна сухо:

— Спрях за една нощ да видя Ур на халдейците и прекарах три дни в Багдад при военното аташе, който е мой приятел.

— Спрели сте за три дни в Багдад. Доколкото разбирам, младата англичанка, мис Дебенхем, също идва от Багдад. Може би там сте се запознали с нея?

— Не, не съм. За пръв път видях мис Дебенхем, когато пътувахме заедно във вагона от Киркук до Нисибин.

Поаро се наведе напред. Даде си по-чуждестранен вид, отколкото бе необходимо, и гласът му прозвуча увещателно:

— Мосьо, сега ще отправя апел към вас. Вие с мис Дебенхем сте единствените англичани във влака. Необходимо е да ви попитам и двамата за мнението ви един за друг.

— Това е крайно нетактично — отвърна студено полковник Арбътнот.

— Съвсем не. Вижте, това престъпление най-вероятно е било извършено от жена. Човекът е бил прободен най-малко дванайсет пъти. Дори началник-влакът каза веднага: „Жена го е извършила.“ Е, каква е моята първа задача в такъв случай? Както казват американците „да огледам“ всички жени, които пътуват във вагона Истанбул-Кале. Но е трудно да прецениш една англичанка. Англичаните са толкова сдържани. Затова мосьо, в интерес на правосъдието аз се обръщам към вас. Що за човек е тази мис Дебенхем? Какво знаете за нея?

— Мис Дебенхем — каза разгорещено полковникът — е дама.

— А! — възкликна Поаро с вид на голямо удовлетворение. — И така, вие не смятате за вероятно тя да е замесена в това престъпление?

— Подобна идея е абсурдна — каза Арбътнот — Този човек е напълно непознат за нея… тя никога не го е виждала.

— Тя ли ви каза това?

— Да. Тя веднага се изказа за неприятния му вид. Ако тук е замесена жена, както, изглежда, мислите вие (за мен това е само предположение без никакви доказателства), мога да ви уверя, че мис Дебенхем не би могла да бъде тази жена.

— Вие сте доста засегнат от това — подхвърли с усмивка Поаро.

Полковник Арбътнот го изгледа студено:

— Наистина не разбирам какво искате да кажете.

Погледът му сякаш сконфузи Поаро. Той наведе очи и започна да си играе с листовете хартия пред себе си.

— Всичко това беше между другото — каза той. — Нека бъдем практични и да се върнем на фактите. Това престъпление, имаме причини да вярваме, е било извършено миналата нощ в един и четвърт. Като част от необходимите формалности ние трябва да питаме всеки пътник от нашия вагон какво е правил по това време.

— Точно така. В един и четвърт, доколкото зная, говорех с младия американец — секретаря на убития.

— Аха! Вие ли бяхте в неговото купе, или той беше във вашето, сър?

— Аз бях в неговото.

— Става въпрос за младия човек на име Мъкуийн, нали?

— Да.

— Той ваш приятел ли е или познат?

— Не, виждам го сега за пръв път. Вчера поведохме случайно разговор и открихме интерес един към друг. По начало не обичам американците… не са ми симпатични…

Поаро се усмихна, като си спомни критиката на Мъкуийн по отношение на британците.

— Но този младеж ми хареса. Той има някакви глупави, идиотски идеи за положението в Индия; това е най-лошото на американците — толкова са сантиментални и идеалисти. Та той се интересуваше от това, което можех да му кажа. Имам почти трийсетгодишен опит в тази страна. А аз се интересувах от това, което той имаше да ми разправи за финансовото положение в Америка. След това преминахме на световната политика изобщо. Бях крайно изненадан, когато погледнах часовника си и видях, че е два без петнайсет.

— И по това време вие прекъснахте разговора си?

— Да.

— Какво направихте после?

— Отидох в купето си и се приготвих за лягане.

— Беше ли оправено леглото ви?

— Да.

— Това е купе… чакайте да видя… № 15 — предпоследното в противоположния край спрямо вагон-ресторанта, нали?

— Да.

— Къде беше кондукторът, когато отидохте в купето си?

— Седеше в края до една малка масичка. Всъщност точно когато влизах в купето си, Мъкуийн го повика.

— Защо?

— Предполагам, че за да му оправи леглото. Неговото купе не беше приготвено за през нощта.

— Сега, полковник Арбътнот, искам да помислите внимателно. Докато говорихте с мистър Мъкуийн, мина ли някой по коридора пред вратата?

— Много хора, струва ми се. Не им обръщах внимание.

— Аха! Но аз имам пред вид… да кажем, последния час и половина от вашия разговор. На Винковци вие слязохте, нали?

— Да, но само за около минута. Имаше виелица. Студът беше ужасен. Накара ни с благодарност да се върнем в задухата, въпреки че смятам за скандален начина, по който претоплят тези влакове.

Мосьо Бук въздъхна.

— Много трудно е да задоволим всички — каза той. — Англичаните отварят всичко, след това идват други и затварят всичко. Много е трудно.

Нито Поаро, нито полковник Арбътнот му обърнаха внимание.

— А сега, мосьо, припомнете си — подкани го Поаро. — Навън беше студено. Вие се върнахте във влака. Седнахте отново, запушихте — може би цигара, може би лула…

Поаро млъкна за миг.

— Аз пуша лула. Мъкуийн пуши цигари.

— Влакът тръгва отново. Вие пушите лулата си. Разговаряте за положението в Европа… в света. Вече е късно. Повечето хора са си легнали. Мина ли някой покрай вратата — помислете?

Арбътнот се смръщи от усилието да си спомни.

— Трудно мога да кажа — рече той. — Разбирате ли, не обръщах внимание на това.

— Но вие притежавате войнишко око за подробностите. Забелязвате, без да забележите, така да се каже.

Полковникът отново се замисли, но поклати глава.

— Не мога да кажа. Не си спомням някой да е минал освен кондуктора. Чакайте малко… мина и една жена, струва ми се.

— Видяхте ли я? Млада ли беше… стара?

— Не я видях. Не гледах натам. Чух само някакво шумолене и усетих миризмата на парфюм.

— Парфюм? Приятен парфюм?

— Ами, доста миризлив, ако разбирате какво имам пред вид. Искам да кажа, че можете да го подушите от стотина метра. Но забележете — продължи бързо полковникът, — че може да е било и по-рано. Разбирате ли, както току-що се изразихте, това беше точно едно от тези неща, конто забелязвате, без да сте ги забелязали, така да се каже. Същата вечер по едно време си рекох: „Жена… парфюм… добре се е наплескала.“ Но не мога да бъда сигурен кога е било, освен… да, трябва да е било след Винковци.

— Защо?

— Защото си спомням, че усетих миризмата, нали разбирате… когато говорех за петгодишния план на Сталин. Спомням си, че идеята за жена ме наведе на мисълта за положението на жените в Русия. А помня, че заприказвахме за Русия към края на разговора.

— Не можете ли да определите това по-точно?

— Н-не. Грубо казано, трябва да е било през последния половин час.

— След като влакът беше спрял ли стана това?

Полковникът кимна:

— Да, почти сигурен съм.

— Е, да минем на друго. Били ли сте някога в Америка, полковник Арбътнот?

— Никога. Не желая да ходя там.

— Познавали ли сте някога полковник Армстронг?

— Армстронг… Армстронг… познавах двама или трима с това име. Тоби Армстронг, който беше в 60-и полк… него ли имате пред вид? И Селби Армстронг — убиха го на Сома.

— Имам пред вид полковник Армстронг, който се ожени за американка и чието единствено дете беше отвлечено и убито.

— А, да, спомням си, че съм чел за това… потресаваща история. Струва ми се, че никога не съм се срещал с него, въпреки че знаех кой е, разбира се. Тоби Армстронг. Приятен човек. Всички го харесваха. Направи много добра кариера. Получи ордена „Виктория“.

— Човекът, който бе убит миналата нощ, беше отговорен за убийството на детето на полковник Армстронг.

Лицето на Арбътнот помрачня.

— Тогава според мен свинята си е получила заслуженото. Въпреки че аз бих предпочел да го видя обесен или поставен на електрическия стол, както му се полага.

— Всъщност, полковник Арбътнот, вие предпочитате закона и реда пред личното отмъщение, нали?

— Е, не можем да живеем сред кръвни вражди и да се ръгаме един друг като корсиканците или Мафията — каза полковникът. — Каквото и да разправят, съдът със съдебни заседатели е добра система.

Поаро го гледа замислено минута-две.

— Да — каза той. — Сигурен съм, че вашият възглед е такъв. Добре, полковник Арбътнот, смятам, че няма какво повече да ви питам. Има ли нещо, което да си спомняте за миналата нощ и което сега, когато се огледате назад… да ви се вижда подозрително?

Полковник Арбътнот помисли за миг.

— Не — отвърна той. — Съвсем нищо. Освен… — Той се поколеба.

— Но да, продължете, моля.

— Всъщност това е нещо незначително — продължи бавно полковникът. — Но вие казахте каквото и да е.

— Да, да. Продължете.

— О, нищо особено. Обикновена дреболия. Но когато се върнах в купето си, забелязах, че вратата на купето след моето — крайното купе, нали разбирате…

— Да, № 16.

— Е, неговата врата не беше напълно затворена. И човекът там погледна крадешком навън. След това бързо дръпна вратата. Разбира се, зная, че в това няма нищо — просто ми се стори малко странно. Искам да кажа, че няма нищо необикновено да отворите някоя врата и да си подадете главата навън, ако искате да видите нещо. Но вниманието ми беше привлечено от потайното поведение на този човек.

— Да-а-а — проточи Поаро със съмнение.

— Казах ви, че това не е от значение — подхвърли извинително Арбътнот. — Но нали знаете как е… ранните часове на сутринта… всичко много тихо… тая работа ми се видя зловеща… като в криминален роман. Глупости всъщност. — Той стана. — Е, ако не ви трябвам повече…

— Благодаря ви, полковник Арбътнот, няма нищо друго.

Военният се поколеба за миг. Първоначалното му естествено отвращение от факта, че го разпитват „чужденци“, се беше изпарило.

— А по отношение на мис Дебенхем — каза той неловко, — можете да ми повярвате, че тя е момиче на място. „Пука сахиб“^[2] е.

Полковникът се изчерви леко и си отиде.

— Какво означава „пука сахиб“? — попита с интерес доктор Константин.

— Означава — отвърна Поаро, — че бащата и братята на мис Дебенхем са посещавали същия вид училище, каквото е посещавал полковник Арбътнот.

— О! — възкликна разочаровано доктор Константин. — В такъв случай това няма нищо общо с престъплението.

— Точно така — каза Поаро.

Той се замечта, като барабанеше леко с пръсти по масата. След малко вдигна поглед.

— Полковник Арбътнот пуши лула — каза той. — В купето на мистър Ратчет намерих една чистачка за лула. Мистър Ратчет е пушил само пури.

— Вие мислите, че…

— Той е единственият мъж досега, който признава, че пуши лула. И той знаеше кой е полковник Армстронг… може би дори да се е познавал с него, въпреки че не го призна.

— И вие мислите за възможно… Поаро закима енергично.

— Точно така… невъзможно е… напълно невъзможно един почтен, възглупав стопроцентов англичанин да наръга неприятеля си на дванайсет места с нож! Не чувствувате ли, приятелю, колко невъзможно е?

— Това диктува психологията — каза Бук.

— Човек трябва да уважава психологията. Това престъпление е подписано и подписът не е на полковник Арбътнот. Но да минем към следващия разпит.

Този път Бук не спомена за италианеца. Но мислеше за него.