Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (20)

ГЛАВА XII
ПОКАЗАНИЯТА НА КАМЕРИЕРКАТА ГЕРМАНКА

Мосьо Бук гледаше с любопитство приятеля си.

— Не ви разбирам напълно, драги. Какво се опитвахте да направите?

— Търсех някаква пукнатина, приятелю.

— Пукнатина?

— Да — в бронята от самообладание на младата дама. Исках да разколебая хладнокръвието й. Успях ли? Не зная. Но зная едно — тя не очакваше да постъпя така.

— Вие я подозирате — каза Бук бавно. — Но защо? Тя изглежда много очарователна млада дама… последният човек на света, който да е замесен в такова престъпление.

— Съгласен съм — прибави Константин. — Тя е студена. Няма чувства. Не би наръгала човек; би го дала под съд.

Поаро въздъхна.

— Вие двамата трябва да се отървете от убеждението си, че това е непредумишлено, внезапно престъпление. А колкото до причините, поради които подозирам мис Дебенхем, те са две. Едната се състои в нещо, което дочух и което вие още не знаете.

Той им разказа за странната размяна на думи, която беше доловил по време на пътуването от Алеп.

— Любопитно наистина — възкликна Бук, след като Поаро свърши. — Нуждае се от обяснение. Ако е така, както смятате, и двамата са замесени — тя и вдървеният англичанин.

Поаро кимна.

— И точно това не се потвърждава от фактите — каза той. — Виждате ли, ако и двамата бяха замесени, какво можехме да очакваме — че всеки от тях ще даде алиби на другия. Нали? Но не — не става така. Алибито на мис Дебенхем се потвърждава от една шведка, с която не са се познавали преди, а алибито на полковник Арбътнот се подкрепя от Мъкуийн, секретаря на починалия. Не, това решение на загадката е твърде лесно.

— Казахте, че имате и друга причина да я подозирате — припомни му мосьо Бук.

Поаро се усмихна.

— Ах, да. Но тя е чисто психологическа. Питам се: възможно ли е мис Дебенхем да е съставила плана за това престъпление? Аз съм убеден, че зад тази работа се крие хладнокръвен, интелигентен и находчив ум. Мис Дебенхем отговаря на това описание.

Бук поклати глава.

— Смятам, че грешите, приятелю. Не мога да си представя тази млада англичанка в ролята на престъпница.

— Е добре — отвърна Поаро и взе единствения останал паспорт, — да минем към последното име от нашия списък. Хилдегарде Шмит, камериерка.

Повикана от сервитьора, Хилдегарде Шмит влезе във вагон-ресторанта и почтително застана в очакване.

Поаро с жест я покани да седне.

Тя седна, скръсти ръце и зачака спокойно да започне разпитът. Имаше вид на напълно спокойно същество… напълно порядъчна… може би не твърде интелигентна.

Методите на Поаро спрямо Хилдегарде Шмит бяха в пълен контраст с държането му към Мери Дебенхем.

Показа се крайно любезен и мил и накара жената да се чувствува напълно непринудено. После, след като я помоли да напише името и адреса си, той внимателно премина към въпросите.

Разпитът се проведе на немски.

— Искаме да научим колкото може повече за всичко, което се е случило миналата нощ — каза той. — Знаем, че не сте в състояние да ни дадете много сведения, отнасящи се до самото престъпление, но може би сте видели или чули нещо, което на вас не говори нищо, но за нас ще бъде съществено. Разбирате ли?

Камериерката, изглежда, не го разбра. Широкото й, кротко лице запази изрази си на глупаво спокойствие и тя отвърна:

— Не зная нищо, мосьо.

— Е, например знаете, че миналата нощ вашата господарка ви е повикала, нали?

— Това да.

— Спомняте ли си часа?

— Не си спомням, мосьо. Бях заспала, когато кондукторът дойде и ми каза.

— Да, да. Така ли ви викат обикновено?

— Това не беше необичайно, мосьо. Благородната дама често се нуждае от прислужване през нощта. Тя не може да спи добре.

— Е, добре, вас ви повикаха и вие станахте. Пеньоар ли облякохте?

— Не, мосьо, облякох си дрехи. Не бих искала да отида при нейно превъзходителство по пеньоар.

— Но вашият пеньоар е много хубав… яркочервен, нали?

Тя го погледна втренчено.

— Моят пеньоар е от тъмносин бархет, мосьо.

— Аха! Да продължим. Това беше просто една малка шега от моя страна. И така, вие отидохте при госпожа принцесата. Какво направихте, когато влязохте при нея?

— Направих й масаж, мосьо, а след това й почетох на глас. Аз не чета много добре на глас, но нейно превъзходителство казва, че така е по-добре. Помага й да заспи по-бързо. Когато й се доспа, мосьо, тя ми каза да си отида и аз затворих книгата и се върнах в купето си.

— Знаете ли в колко часа беше това?

— Не, мосьо.

— Ами колко време бяхте при госпожа принцесата?

— Около половин час, мосьо.

— Добре, продължете.

— Най-напред донесох на нейно превъзходителство едно допълнително одеяло от моето купе. Беше много студено въпреки отоплението. Завих я с одеялото и тя ми каза лека нощ. Налях й малко минерална вода. После загасих лампата и си излязох.

— А след това?

— Няма нищо повече, мосьо. Върнах се в купето си и заспах.

— И не срещнахте ли никого по коридора?

— Не, мосьо.

— Не сте видели например една дама в яркочервено кимоно с бродирани дракони?

Тя опули кротките си очи.

— Не, мосьо, не съм. Нямаше никого освен кондуктора. Всички спяха.

— Но сте видели кондуктора, нали?

— Да, мосьо.

— Какво правеше той?

— Излезе от едно купе, мосьо.

Какво! — Бук се наведе напред. — Кое купе?

Хилдегарде Шмит отново доби изплашен вид и Поаро погледна с укор приятеля си.

— Естествено — каза той. — Кондукторът често трябва да се отзовава на звънци през нощта. Спомняте ли си кое купе беше?

— Някъде към средата на вагона. През две или три врати от купето на госпожа принцесата.

— Аха! Кажете ни, ако обичате, къде точно стана това и какво се случи?

— Той едва не се сблъска с мен, мосьо. Беше, когато се връщах с одеялото от моето купе към купето на принцесата.

— И той излезе от купето и едва не се сблъска с вас? В коя посока отиваше?

— Към мен, мосьо. Извини се и продължи по коридора към вагон-ресторанта. Зазвъня някъде звънец, но ми се струва, че той не се отзова на звъненето. — Тя помълча и после каза: — Не разбирам. Как…

Поаро й заговори успокоително.

— Това е просто въпрос на време — поясни той. — Въпрос на практика. Този беден кондуктор, изглежда, е имал доста напрегната нощ — най-напред е събудил вас, а след това е тичал на повикванията.

— Този не беше същият кондуктор, който ме събуди, мосьо. Друг беше.

— А, друг! Виждали ли сте го преди това?

— Не, мосьо.

— А! Мислите ли, че ще го познаете, ако го видите?

— Мисля, че да.

Поаро прошепна нещо на ухото на мосьо Бук. Той стана и отиде до вратата да даде някакво нареждане.

Поаро продължи да задава въпросите си с лекота и приятелски маниер.

— Били ли сте някога в Америка, фрау Шмит?

— Никога, мосьо. Сигурно е прекрасна страна.

— Може би сте чули кай е бил в действителност човекът, когото убиха — че е бил отговорен за смъртта на едно малко дете.

— Да, чух, мосьо. Ужасно е… жестоко. Добрият господ не трябва да допуска такива неща. Ние в Германия не сме толкова зли.

В очите на жената се появиха сълзи. Беше заговорило силното й майчинско чувство.

— Едно отвратително престъпление — каза мрачно Поаро.

Той извади парче батиста от джоба си и и го подаде.

— Това вашата носна кърпа ли е, фрау Шмит? Последва мигновена тишина, когато жената я заразглежда. След малко тя вдигна поглед. Лицето й беше леко зачервено.

— Не, не е моя, мосьо.

— Има инициал „X“, виждате ли? Затова помислих, че е ваша.

— А! Мосьо, тази носна кърпа е на някоя дама. Много е скъпа. Бродирана е на ръка. Бих казала, че е купена от Париж.

— Значи, не е ваша и не знаете на кого е?

— Аз? О, не, мосьо.

От тримата души, които слушаха, само Поаро долови лекото колебание в отговора й.

Бук прошепна нещо на ухото му. Поаро кимна и каза на жената:

— Тримата кондуктори от спалните вагони идват. Бихте ли били така добра да ми кажете кого от тях сте срещнали миналата нощ, когато сте отивали с одеялото към купето на принцесата?

Тримата мъже влязоха — Пиер Мишел, едрият, рус кондуктор от вагона Атина—Париж и пълният, масивен кондуктор от букурещкия вагон.

Хилдегарде Шмит ги погледна и веднага поклати глава.

— Не, мосьо — каза тя. — Никой от тези не е мъжът, когото видях миналата нощ.

— Но тези са единствените кондуктори във влака. Сигурно имате грешка.

— Не напълно сигурна съм. Тези мъже всичките са високи, едри. Този, когото видях, беше дребен и мургав. Имаше малки мустачки. Гласът му, когато ми каза „пардон“, беше слаб като на жена. Наистина, мосьо, спомням си този човек много добре.