Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (10)

ГЛАВА II
ПОКАЗАНИЯТА НА СЕКРЕТАРЯ

Една-две минути Поаро остана потънал в мислите си.

— Струва ми се — каза той най-после, — че пред вид на това, което сега знаем, ще бъде добре да поговорим още малко с мистър Мъкуийн.

Младият американец се появи веднага.

— Е — попита той, — как вървят работите?

— Не много зле. След последния ни разговор научих нещо ново — самоличността на мистър Ратчет.

Хектор Мъкуийн се наведе заинтригуван.

— Да? — подкани той Поаро.

— Ратчет, както подозирахте, е било фалшиво име. Ратчет е бил Касети — човекът, който е ръководил отвличанията, включително и прочутия случай с малката Дейзи Армстронг.

На лицето на Мъкуийн се появи израз на крайна изненада; след това то се помрачи.

— Проклет негодник! — възкликна той.

— Не знаехте ли за това, мистър Мъкуийн?

— Не, сър — отвърна категорично младият американец. — Ако знаех, щях да отрежа дясната си ръка, преди да му стана секретар!

— Вие се вълнувате твърде много, мистър Мъкуийн.

— Имам специални причини за това. Баща ми беше окръжният прокурор, когото натовариха със случая, мистър Поаро. Виждал съм няколко пъти мисис Армстронг — тя беше прекрасна жена. Толкова мила и така сломена! — Лицето му потъмня. — Ако е имало някога човек, който да заслужава случилото се, Ратчет или Касети е именно такъв човек. Радвам се, че свърши така. Такъв човек не заслужава да живее!

— Имате вид, сякаш сам бихте желали да извършите това добро дело.

— Да. Аз… — Той млъкна и се изчерви виновно. — Струва ми се, че се самообвинявам.

— Щях да бъда по-склонен да ви подозирам, мистър Мъкуийн, ако бяхте проявили прекомерна скръб поради кончината на вашия работодател.

— Струва ми се, че не бих могъл да го направя, дори и за да се спася от електрическия стол — каза мрачно Мъкуийн. След това прибави: — Ако не проявявам с въпроса си излишно любопитство, как точно открихте това? Самоличността на Касети, искам да кажа.

— С помощта на част от писмо, намерено в купето му.

— Но наистина, струва ми се, че това е било доста голяма небрежност от страна на стареца, а?

— Зависи от гледната точка — каза Поаро.

Тази забележка се видя на младежа доста объркваща. Той се вгледа в Поаро, сякаш се мъчеше да го разбере.

— Задачата, която ми предстои — продължи Поаро, — е да установя със сигурност движенията на всички хора във влака. Не трябва да се обиждате, разбирате ли? Въпрос на практика само.

— Разбира се. Започвайте веднага и ми позволете, ако мога, да докажа невинността си.

— Надали трябва да ви питам за номера на купето ви — каза с усмивка Поаро, — защото за една вечер го споделях с вас. То е второкласното купе № 6 и 7 и след излизането ми вие останахте сам в него.

— Точно така.

— Сега, мистър Мъкуийн, искам да ми опишете всяко ваше действие миналата нощ, след като напуснахте вагон-ресторанта.

— Това е доста лесно. Върнах се в купето, почетох малко, слязох на перона в Белград, реших, че е твърде студено и отново се качих. Известно време поговорих с една млада англичанка, която е в съседното купе. След това завързах разговор с онзи англичанин, полковник Арбътнот — впрочем струва ми се, че вие минахте покрай нас, докато говорехме. След това влязох при мистър Ратчет и както ви казах, записах няколко кратки писма, които той искаше да се пратят. Пожелах му лека нощ и го оставих. Полковник Арбътнот все още стоеше в коридора. Леглото му беше вече оправено за през нощта, затова му предложих да дойде в моето купе. Поръчах две чаши с напитки и поведохме разговор. Говорихме за политиката и правителството на Индия, както и за нашите собствени неприятности с финансовото положение и кризата на Уол стрийт. Обикновено нямам слабост към британците — те са прекалено официални, — но този ми хареса.

— Знаете ли колко часът беше, когато полковникът ви напусна?

— Доста късно. Някъде към два часа, бих казал.

— Забелязахте ли, че влакът е спрял?

— О, да. Позачудих се. Погледнахме навън и видяхме, че снегът е натрупал доста, но не сметнахме, че е нещо сериозно.

— И какво стана, когато полковник Арбътнот ви каза „лека нощ“?

— Той отиде в купето си, а аз повиках кондуктора, за да ми оправи леглото.

— Къде бяхте, докато той го оправяше?

— Стоях до вратата на купето в коридора и пушех цигара.

— А после?

— После си легнах и спах до сутринта.

— Напущали ли сте изобщо влака вечерта?

— Ние с Арбътнот решихме да слезем в — как му беше името? — Винковци, за да се поразтъпчем. Но беше страшно студено — имаше виелица. Скоро се качихме обратно.

— През коя врата излязохте от влака?

— През най-близката до купето ни.

— Вратата до вагон-ресторанта ли?

— Да.

— Спомняте ли си дали беше заключена? Мъкуийн се замисли.

— Да, струва ми се, че си спомням — беше заключена. Или по-точно — имаше някакво лостче през дръжката. Това ли имате пред вид?

— Да. При качването ви във влака поставихте ли обратно лостчето?

— Ами не… струва ми се, че не. Аз се качих последен. Не, не си спомням да съм направил такова нещо. — Той добави внезапно: — Важно ли е това?

— Може и да се окаже важно. А сега нататък. Предполагам, че докато сте седели и говорили с полковник Арбътнот, вратата на вашето купе към коридора е била отворена.

Хектор Мъкуийн кимна.

— Искам да ми кажете, ако можете, дали някой минавал по коридора, след като влакът напусна Винковци, до времето, когато сте се разделили с полковника, за да си легнете. Мъкуийн сбърчи вежди.

— Струва ми се, че кондукторът мина веднъж — каза той; — идваше откъм вагон-ресторанта. А една жена мина в другата посока, отиваше към вагон-ресторанта.

— Коя жена?

— Не мога да ви кажа. Не я забелязах добре. Виждате ли, точно спорех с Арбътнот по някакъв въпрос. Май си спомням, че зърнах някаква жена с яркочервена копринена дреха да минава покрай вратата. Не погледнах, а и нямаше да видя лицето й. Както знаете, моето купе е обърнато към вагон-ресторанта, така че, ако някоя жена мине по коридора в това направление, тя ще бъде с гръб към мен веднага щом отмине купето.

Поаро кимна.

— Сигурно е отивала в тоалетната? — И аз така мисля.

— А видяхте ли я да се връща?

— Ами не, сега, като ми споменахте за това, се сещам, че не я забелязах да се връща, но предполагам, че все трябва да се е върнала.

— Още един въпрос. Пушите ли лула, мистър Мъкуийн?

— Не, сър.

Поаро замълча за миг.

— Струва ми се, че това е всичко засега. След вас бих искал да видя прислужника на мистър Ратчет. Прочее вие двамата винаги ли пътувате във втора класа?

— Той, да. Но аз обикновено пътувам в първа класа, по възможност в съседство с купето на мистър Ратчет. В такъв случай той настанява по-голямата част от багажа си в моето купе и може лесно да намери и него, и мен, когато поиска. Но този път всички първокласни легла бяха ангажирани с изключение на това, което взе той.

— Разбирам, Благодаря ви, мистър Мъкуийн.