Серия
Еркюл Поаро (32)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cat Among the Pigeons, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Агата Кристи. Котка сред гълъбите

Издава „Абагар холдинг“, София

Редактор: Ирен Иванчева

Художествен редактор: Боряна Занова

ISBN 954-584-016-1


Пролог
Началото на учебната година

I

Първият учебен ден в училище „Медоубенк“. Лъчите на късното следобедно слънце огряваха широката чакълена алея пред сградата. Външната врата бе гостоприемно отворена, а вътре стоеше мис Ванситарт, с безупречна прическа и изящен костюм, които напълно съответстваха на архитектурния стил от времето на крал Джордж.

Някои от родителите, които не я познаваха, я бяха взели за самата велика мис Булстрод, тъй като не знаеха за навика на мис Булстрод да се оттегля в свещеното си уединено кътче, където се допускаха само избраните и привилегированите.

От едната страна на мис Ванситарт, заета с малко по-различни задължения, стоеше мис Чадуик — услужлива, осведомена, сраснала се до такава степен с „Медоубенк“, че бе невъзможно човек да си представи училището без нея. Всъщност то никога не беше и съществувало без нея. Мис Булстрод и мис Чадуик бяха положили основите на „Медоубенк“. Мис Чадуик беше леко прегърбена, носеше пенсне, обличаше се старомодно, говореше отнесено и беше блестяща математичка.

Из сградата се носеха любезните приветствия на мис Ванситарт.

— Как сте, мисис Арнолд? А, Лидия, хареса ли ти екскурзията в Гърция? Каква прекрасна възможност! Направи ли хубави снимки? Да, лейди Гарнит, мис Булстрод получи писмото ви относно часовете по изкуство и всичко е уредено. Как сте, мисис Бърд?… Да? Смятам, че днес мис Булстрод няма да има време да обсъди въпроса. Мис Лоуън е някъде тук, ако желаете да поговорите с нея. Преместихме те в друга стая, Памела. Намира се в далечното крило, край ябълковото дърво… Да, действително, лейди Вайълет, времето тази пролет беше ужасно. Това най-малкият ви син ли е? Как се казваш? Хектор? Какъв хубав самолет имаш, Хектор. Tres heureuse de vous voir, madame. Ah, je regrette, ce ne serait pas possible, cette apres-midi. Mademoiselle Bulstrode est tellement occupee[1]

Добър ден, професоре. Открихте ли още нещо интересно при разкопките?

II

Секретарката на мис Булстрод — Ан Шапланд, печаташе бързо и умело в една стаичка на първия етаж. Ан беше приятна млада жена на тридесет и пет години, с черна, лъскава като коприна коса. Можеше да бъде и привлекателна, когато поискаше, но животът я бе научил, че умението и компетентността се възнаграждават по-добре и предпазват от болезнени усложнения. В момента се беше съсредоточила в ролята си на идеална секретарка на директорка на прочуто девическо училище.

От време на време, докато слагаше нов лист в пишещата машина, тя поглеждаше през прозореца и с интерес наблюдаваше пристигащите.

„Божичко! — помисли си изпълнена със страхопочитание Ан, — не знаех, че в Англия има толкова много шофьори!“

После се усмихна, докато величествен ролс отмина, а на негово място пристигна малък смачкан остин. От него се измъкна притеснен баща с дъщеря си, която изглеждаше далеч по-спокойна от него.

Той се спря неуверен, но мис Ванситарт излезе от сградата и пое нещата в свои ръце.

— Майор Харгрийвз? А това е Алисън, нали? Моля, заповядайте. Бих искала да видите стаята на Алисън. Аз…

Ан се ухили и започна отново да печата.

„Добрата стара Ванситарт — великата дубльорка — помисли тя. — Копира всички номера на Булстрод. Съвършена е в приказките!“

Огромен и почти разкошен кадилак, боядисан в два цвята — ягодово и лазурносиньо — се плъзна бавно (и трудно, поради дължината си) по алеята и спря до стария остин на почитаемия майор Харгрийвз.

Шофьорът изскочи да отвори вратата и отвътре излезе грамаден мургав мъж с брада и развято наметало, следван от облечена по последна френска мода дама и слабовато тъмнокосо момиче.

„Това вероятно е самата принцеса… как й беше името — помисли си Ан. — Не мога да си я представя в ученическа униформа, но утре чудото ще стане…“

Мис Ванситарт и мис Чадуик се появиха едновременно.

„Ще ги заведат при височайшата особа“ — реши Ан.

И в този момент, колкото и странно да бе, тя си помисли, че не й се харесваше особено да прави шеги по адрес на мис Булстрод. Тя не беше коя да е.

„Внимавай в правописа, момиче — каза си Ан, — и напиши тези писма без грешка.“

Не че обикновено правеше грешки. Имаше възможност да избира работа като секретарка. Бе работила като лична помощничка на генерален директор на петролна компания, като лична секретарка на сър Мървин Тодхънтър, който беше известен с ерудицията си, раздразнителния си нрав и неразчитаемия си почерк. Сред бившите началници на Ан имаше двама министри и важен държавен служител. Общо взето, бе работила само с мъже. Чудеше се как ще се чувства заобиколена само от жени. Е — въпрос на практика! А освен това съществуваше и Денис! Верният Денис, който се връщаше ту от Малая, ту от Бирма, от най-различни краища на света, но си оставаше същия — предан, вечно искащ ръката й. Милият Денис! Само че щеше да е доста скучно, ако се омъжеше за него.

Скоро щеше да усети липсата на мъже. Само учителки, нито един мъж — с изключение на градинаря, който беше на около осемдесет години.

В този миг Ан беше приятно изненадана. Погледна през прозореца и видя един мъж, който подкастряше живия плет точно край алеята. Явно беше градинар, но доста под осемдесетте. Млад, тъмнокос, с приятна външност. Ан се зачуди. Говореше се, че има необходимост от допълнителна работна ръка, но този съвсем не приличаше на селяндур. Е, в днешно време хората работят какво ли не. Някой млад мъж, който се опитва да припечели нещо допълнително, за да успее да осъществи плановете си или само за да свързва двата края. Обаче подкастряше плета доста умело. В края на краищата, можеше да е истински градинар!

„Струва ми се — помисли си Ан, — че може да се окаже приятен…“

С удоволствие установи, че й остава само още едно писмо, а после можеше да се поразходи из градината…

III

На горния етаж мис Джонсън — икономката — разпределяше стаите, посрещаше новодошлите и поздравяваше познатите ученички.

Радваше се, че започва нова учебна година. Не знаеше какво да прави през ваканциите. Имаше две омъжени сестри, на които гостуваше подред, но те естествено се интересуваха повече от собствения си живот и семейства, отколкото от „Медоубенк“. А мис Джонсън, която по задължение обичаше сестрите си, се интересуваше искрено единствено от „Медоубенк“.

Да, хубаво е, че учебната година започва…

— Мис Джонсън?

— Да, Памела.

— Вижте, мис Джонсън. Нещо се е счупило в куфара ми. Разляло се е по дрехите ми. Мисля, че е балсамът за коса.

— Тц, тц! — затюхка се мис Джонсън, бързайки да помогне.

IV

Мадмоазел Бланш — новата учителка по френски език — се разхождаше по ливадата край чакълената алея. Оглеждаше одобрително якия млад мъж, който подкастряше живия плет.

— Assez bien[2] — помисли си тя.

Мадмоазел Бланш приличаше на мишка, беше мършава и невзрачна, но забелязваше всичко.

Погледът й проследи процесията от коли, които плавно спираха пред входната врата. Преценяваше коя колко струва. Това училище „Медоубенк“ наистина беше забележително! Пресметна на ум печалбата, която извлича мис Булстрод.

Да, действително! Забележително!

V

Мис Рич, преподавателка по английски език и география, крачеше забързана към училището, като се препъваше от време на време, защото обикновено забравяше да гледа къде стъпва. И косата й беше разрошена както обикновено. Имаше нетърпеливо грозновато лице.

„Да се върне! Отново да е тук… сякаш са минали години…“ — мислеше си тя.

Препъна се в едно гребло, а младият градинар протегна ръка и каза:

— Внимавайте, мис.

Айлийн Рич благодари, без да го погледне.

VI

Мис Роуън и мис Блейк — двете младши преподавателки — се разхождаха по посока на спортната зала. Мис Роуън беше слабичка, тъмнокоса и нервна, а мис Блейк — пълничка и руса. Двете оживено обсъждаха скорошните си приключения във Флоренция: картините, които бяха видели, скулптурите, разцъфтелите плодни дървета и оказаното им внимание (дано да беше със задни мисли) от страна на двама млади италиански господа.

— Разбира се, всички знаят какви са италианците — отсече мис Блейк.

— Без задръжки — добави мис Роуън, която беше учила психология и стопански науки. — Абсолютни здравеняци — усеща се. Необуздани.

— Но Джузепе остана смаян, когато разбра, че преподавам в „Медоубенк“ — отбеляза мис Блейк. — Изведнъж започна да проявява повече уважение. Има братовчедка, която иска да дойде тук, но мис Булстрод не беше сигурна дали има свободно място.

— „Медоубенк“ е наистина училище с добро име — щастливо каза мис Роуън. — Тази нова спортна зала изглежда доста внушителна. Мислех, че няма да я завършат навреме.

— Мис Булстрод каза, че трябва да стане — заяви мис Блейк с тон на човек, който е казал последната си дума.

— А — сепнато изрече тя.

Вратата на спортната зала рязко са отвори и отвътре излезе кокалеста червенокоса жена. Тя ги изгледа враждебно и бързо отмина.

— Това сигурно е новата учителка по физкултура — отбеляза мис Блейк. — Каква грубиянка!

— Не е особено приятно попълнение в учителския персонал — добави мис Роуън. — Мис Джоунс беше толкова дружелюбна и общителна.

— Тя направо ни изгледа мръсно — каза с отвращение мис Блейк.

И двете се почувстваха доста разтревожени.

VII

Всекидневната на мис Булстрод имаше прозорци, които гледаха в две посоки — единият към чакълената алея, а другият към редицата рододендрони зад сградата на училището. Стаята беше доста внушителна, така както бе внушителна и мис Булстрод. Висока, с благороднически вид, с добре поддържана посивяла коса, влажни сиви очи и здраво стисната уста. Успехът на нейното училище (а „Медоубенк“ беше едно от най-прочутите училища в Англия) се дължеше изцяло на личността на директорката. Беше много скъпо учебно заведение, но въпросът не бе само в това. По-точно бе да се каже, че макар да плащаше доста, човек получаваше онова, за което си бе платил.

Дъщеря ви се обучаваше така както вие желаете, а и както мис Булстрод желаеше и резултатът от тази комбинация даваше задоволителен ефект. Благодарение на високите такси мис Булстрод разполагаше с голям брой преподаватели. Обучението бе индивидуално и в училището цареше дисциплина. Дисциплина без военщина — това беше мотото на мис Булстрод. Според нея дисциплината вдъхваше самоувереност и чувство за сигурност у младите, докато военщината пораждаше недоволство. Ученичките бяха най-различни. Сред тях имаше чуждестранни особи от Добри, често благороднически семейства. Имаше и английски момичета от добри и заможни семейства, които желаеха да получат образование в областта на културата и изкуството, както и да добият обща представа за живота, за да могат да станат приятни жени с изискани маниери, способни да водят разговор по всякакви въпроси. Имаше момичета, които искаха да учат задълбочено и да вземат изпитите в университета, и за тях се изискваха добро преподаване и особено внимание. Имаше момичета, които не бяха успели да се приспособят към традиционния училищен живот. Но мис Булстрод имаше принципи и не приемаше умствено изостанали или с престъпни наклонности. Предпочиташе да приема момичета, чиито родители й се нравеха, и такива, в които самата тя виждаше перспектива за развитие. Ученичките й бяха на най-различна възраст. Имаше момичета, които в миналото биха нарекли „завършили“, имаше почти деца, чиито родители живееха в чужбина и за които мис Булстрод бе измислила интересни занимания през ваканцията. Последната и решаваща инстанция беше одобрението на мис Булстрод.

В момента тя стоеше край камината и слушаше леко скимтящия глас на мисис Джералд Хоуп. Изключително предвидливо, тя не й беше предложила да седне.

— Видите ли, Хенриета е много напрегната. Действително много напрегната. Нашият лекар казва…

Мис Булстрод кимаше, за да й вдъхне самоувереност, като едва се сдържаше да не направи някаква хаплива забележка, като например:

— Не знаеш ли, идиотко, че всяка глупава жена казва същото за детето си?

Заговори с определено съчувствие.

— Не е необходимо да се притеснявате, мисис Хоуп. Мис Роуън от нашия педагогически състав е висококвалифицирана психоложка. Сигурна съм, че ще останете приятно изненадана от промяната у Хенриета. (Която е приятно и интелигентно дете и е прекалено добра за вас), след като изкара един-два срока тук.

— О, зная. Вие направихте чудеса с детето на семейство Ламбет — истински чудеса! И затова съм спокойна. Аз… о, да, забравих. След шест седмици заминаваме за Южна Франция. Мисля да взема Хенриета. Малко разнообразие за нея.

— Боя се, че това е невъзможно — отговори мис Булстрод бързо с очарователна усмивка, като че ли правеше услуга, а не отказваше.

— О! Но… — слабото сприхаво лице на мисис Хоуп се обтегна и показа признаци на гняв. — Но аз настоявам. В края на краищата, тя е моя дъщеря.

— Точно така. Но училището е мое — противопостави се мис Булстрод.

— Не мога ли да взема детето си от училище, когато поискам?

— Да — потвърди мис Булстрод. — Можете. Разбира се, че можете. Само че в такъв случай, аз няма да я приема обратно.

Мисис Хоуп наистина се разгневи.

— Като се има предвид размерът на таксата, която плащам тук…

— Именно — съгласи се мис Булстрод. — Вие искахте да обучавате дъщеря си в моето училище, нали така? Но трябва да спазвате изискванията. Също като този очарователен тоалет от Баленсиага, с който сте облечена. Баленсиага е, нали? Изключително приятно е да срещнеш жена, която има вкус да се облича добре.

Тя стисна ръката на мисис Хоуп и незабележимо я придърпа към вратата.

— Изобщо не се притеснявайте. А, ето, Хенриета ви чака. (Тя погледна одобрително към Хенриета — благоразумно и интелигентно момиче, което заслужаваше по-добра майка.) Маргарет, заведи Хенриета Хоуп при мис Джонсън.

Мис Булстрод се оттегли във всекидневната си и след няколко минути вече говореше на френски.

— Естествено, Ваше превъзходителство, племенницата ви може да учи съвременни бални танци. Много е важно за обществения живот. Езиците също са крайно необходими.

Следващите посетители донесоха такова силно ухание на скъп парфюм, че мис Булстрод една не падна на земята.

„Сигурно си излива цяло шишенце всеки ден“ — каза си на ум тя, докато поздравяваше елегантно облечената смугла жена.

— Enchantee, madame.[3]

Мадам се засмя кокетно.

Грамадният брадат мъж с ориенталско облекло пое ръката на мис Булстрод, наведе се над нея и каза на много добър английски:

— Имам честта да ви представя принцеса Шаиста.

Мис Булстрод знаеше всичко за новата си ученичка, която току-що пристигаше от училище в Швейцария, но не беше много наясно кой я придружава. Реши, че не може да е самият емир, а вероятно е някой от посолството. Както обикновено, в случай на съмнение, тя използва уместната титла „Ваше превъзходителство“ и го увери, че за принцеса Шаиста ще бъдат полагани най-големи грижи.

Шаиста се усмихваше учтиво. Тя също беше облечена по модата и напарфюмирана. Мис Булстрод знаеше, че е на петнайсет години, но подобно на повечето момичета от Изтока и Средиземноморието, изглеждаше по-голяма и по-зряла. Мис Булстрод поведе разговор с нея относно бъдещото й обучение и с облекчение разбра, че тя отговаря точно на превъзходен английски и без да се кикоти. Всъщност държанието й далеч превъзхождаше това на английските й връстнички. Мис Булстрод често бе обмисляла чудесната идея да изпрати английски момичета в страните от Близкия Изток, за да се научат на учтивост и подходящо държание. Разменени бяха още комплименти и от двете страни и стаята отново опустя, макар и въздухът да беше натежал от силния аромат на тежкия парфюм. Мис Булстрод отвори широко двата прозореца, за да проветри.

Следващите посетители бяха мисис Ъпджон и дъщеря й Джулия.

Мисис Ъпджон беше приятна млада жена на около трийсет години, с руса коса и лунички. Носеше шапка, която не й отиваше и явно я беше сложила специално за случая, защото младите жени като нея обикновено ходеха без шапки.

Джулия бе грозновато, луничаво дете с високо интелигентно чело и незлоблив характер.

Запознанството стана бързо и Джулия бе отпратена с Маргарет при мис Джонсън.

— Довиждане, мамо — сбогува се весело момичето. — Внимавай много, като палиш газовата печка, когато ме няма.

Мис Булстрод се обърна с усмивка към мисис Ъпджон но не й предложи да седне. Въпреки бодрия и благоразумен вид на Джулия, съществуваше опасност майка й също да поиска да обясни, че детето й е много напрегнато.

— Има ли нещо по-особено относно Джулия, което бихте искали да споделите? — попита директорката.

Мисис Ъпджон оживено откликна:

— Не, не мисля. Джулия е най-обикновено момиче. Здрава и така нататък. Мисля, че е сравнително умна, но майките винаги мислят така за децата си, нали?

— Майките — отбеляза мис Булстрод сериозно — са различни!

— Прекрасно е, че Джулия дойде тук — продължи мисис Ъпджон. — Леля ми плаща за обучението й, или по-скоро помага. Аз самата не мога да си го позволя. И затова съм страхотно доволна. Джулия също — допълни тя и се приближи до прозореца, изричайки със завист: — Колко красива градина имате. И толкова добре поддържана. Сигурно имате много градинари.

— Имахме трима — отговори мис Булстрод, — но в момента разчитаме само на един местен човек.

— Естествено, бедата в днешно време е там — продължи мисис Ъпджон, — че онзи, когото наричаме градинар, обикновено не е градинар, а само млекар, който иска да припечели нещо допълнително през свободното си време или някой осемдесетгодишен старец Понякога си мисля… А! — възкликна внезапно тя, все още загледана през прозореца. — Колко странно!

Мис Булстрод не обърна достатъчно внимание на възклицанието й. Защото в същия миг тя съвсем случайно бе надникнала през прозореца, който гледаше към рододендроните, и бе съзряла крайно неприятна гледка — самата лейди Вероника Карлтън-Сандуейз, която се олюляваше по пътеката с килната настрана голяма кадифена шапка и си мърмореше нещо, явно доста пийнала.

Рискът от срещата с нея беше добре известен. Тя бе очарователна жена, дълбоко привързана към дъщерите си близначки и много приятна, когато бе на себе си — както те се изразяваха — но за зла участ крайно непредсказуема от време на време, когато не бе на себе си. Съпругът й — майор Карлтън-Сандуейз — се справяше доста добре. Със семейството живееше една братовчедка, която обикновено държеше под око лейди Вероника и я възпираше, ако бе необходимо. На спортния празник лейди Вероника, придружавана от съпруга си и грижовната братовчедка, пристигна съвършено трезва и изискано облечена, и се държа като безупречна майка.

Но имаше моменти, когато лейди Вероника се измъкваше от доброжелателите си, започваше да се налива и отиваше право при дъщерите си, за да ги увери в майчинската си обич. Близначките бяха пристигнали с влак сутринта и никой не очакваше появата на лейди Вероника.

Мисис Ъпджон продължаваше да говори. Но мис Булстрод вече не слушаше. Тя обмисляше разни планове за действие, защото виждаше, че лейди Вероника наближава фазата на нападателност. Но изведнъж, сякаш в отговор на молитвите й, се появи мис Чадуик, която препускаше в тръс, останала без дъх. Преданата Чади, помисли си мис Булстрод. Винаги може да се разчита на нея, независимо дали става дума за срязана артерия или пиян родител.

— Срамота — чуха се думите на лейди Вероника. — Опита се да ме спре… не искаше да идвам тук… обаче аз изиграх Едит… глупава стара мома… никой мъж не би я погледнал… Имах неприятности с полицията по пътя… не съм била в състояние да карам кола… дрън-дрън… Отивам да кажа на мис Булстрод, че си прибирам момичетата у дома… искам си ги у дома, милите на мама. Чудесно нещо е майчината любов…

— Великолепно, лейди Вероника — обади се мис Чадуик. — Толкова се радваме, че дойдохте. Бих искала да ви покажа новата спортна зала. Ще ви хареса.

Тя ловко насочи олюляващата се лейди Вероника в обратна посока, отвеждайки я далеч от училището.

— Сигурно ще намерим дъщеричките ви там — добави весело тя. — Такава хубава спортна зала, с нови шкафчета, със сушилня за банските костюми… — гласовете им заглъхнаха.

Мис Булстрод ги наблюдаваше. По едно време лейди Вероника се опита да се отскубне и да се върне към сградата, но мис Чадуик не се даде. Двете се скриха зад ъгъла с рододендроните, на път за усамотената, отдалечена спортна зала.

Мис Булстрод въздъхна с облекчение. Отличен за Чади. Напълно може да се разчита на нея! Не е съвременна. Нито умна — като изключим математиката, но винаги налице в случай на неприятности.

Тя се обърна с въздишка и чувство за вина към мисис Ъпджон, която си говореше сама от известно време…

— … въпреки че, разбира се — казваше тя в момента, — не съм носила истинско военно наметало или пък кама. Не съм скачала с парашут, нито съм участвала в саботажи. Не съм била и куриер. Не бях достатъчно смела. Скучна работа през повечето време. В канцелария. И планиране. Планиране по географски карти имам предвид. Но понякога беше вълнуващо и истински се забавлявах. Както ви казах вече, тайните агенти се преследваха един друг из Женева. Всички се познаваха и често пиеха в един и същи бар. Тогава не бях омъжена, разбира се. Хубави времена бяха.

Тя изведнъж спря да говори и се усмихна дружелюбно в знак на извинение.

— Съжалявам, че говорих толкова много. Отнемам ви време, а трябва да се видите с толкова много хора.

Тя протегна ръка, сбогува се и излезе.

Мис Булстрод постоя намръщена известно време. Инстинктът й подсказваше, че бе пропуснала нещо, което можеше да се окаже важно.

Отхвърли това чувство. Днес се откриваше новата учебна година и трябваше да се срещне с толкова много родители. Никога училището не е било по-популярно, никога успехът му не е бил така сигурен. „Медоубенк“ бе стигнало върха на славата.

Нищо не й подсказваше, че само след няколко седмици „Медоубенк“ щеше да бъде потопено в море от неприятности, че безредици, смут и убийства ще властват тук и че някои събития вече бяха приведени в действие…

Бележки

[1] Много съм щастлива да ви видя, мадам. А, съжалявам, няма да е възможно този следобед. Мис Булстрод е много заета, (фр.) — Бел.пр.

[2] Много добре, (фр.) — Бел.пр.

[3] Очарована съм, мадам (фр.) — Бел.пр.