Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (4)

ГЛАВА IV
ВИК В НОЩТА

Същата вечер „Ориент експресът“ пристигна в Белград в девет без четвърт. Щеше да тръгне отново чак в 9:15, затова Поаро слезе на перона. Но не остана там дълго. Студът беше много силен и въпреки че самият перон беше закрит, навяваше силен сняг. Той се върна в купето. Кондукторът, който беше на перона, тропаше с крака и размахваше ръце, за да се стопли, заговори на Поаро:

— Вашите куфари, мосьо, са преместени в купе № 1, купето на мосьо Бук.

— Но къде е Бук в такъв случай?

— Премести се във вагона от Атина, който току-що прикачиха.

Поаро отиде да намери приятеля си. Мосьо Бук махна с ръка на неговите учтиви протести.

— Нищо, нищо. Така е по-удобно. Вие пътувате директно за Англия и затова е по-добре да останете в директния вагон за Кале. Аз съм много добре тук. Тук е по-спокойно. В този вагон сме само аз и един дребен лекар грък. Каква нощ, а, приятелю! Казват, че от години не е валяло толкова сняг. Да се надяваме, че не ще бъдем задържани. Но не съм много спокоен, мога да ви уверя.

Точно в 9:15 влакът напусна гарата, а малко след това Поаро стана, каза „лека нощ“ на приятеля си, мина по коридора и се върна в своя вагон, който беше пред вагона от Атина, до вагон-ресторанта.

През този, втория ден от пътуването преградите се събаряха. Полковник Арбътнот стоеше на вратата н купето си и разговаряше с Мъкуийн.

Когато видя Поаро, Мъкуийн прекъсна разговора Изглеждаше много изненадан.

— О! — извика той. — Мислех, че сте ни напуснали! Нали казахте, че слизате в Белград?

— Погрешно сте ме разбрали — каза Поаро с усмивка. — Сега си спомням, влакът тръгна от Истанбул точно когато говорехме за това.

— Но, човече, багажа ви го няма.

— Преместен е в друго купе — това е цялата работа.

— О, разбирам.

Мъкуийн продължи разговора си с Арбътнот, а Поаро отмина по коридора.

През две купета от неговото възрастната американка, мисис Хюбърд, говореше с приличащата на овца шведка. Мисис Хюбърд настояваше да даде някакво списание на другата.

— Не, вземете го, мила моя — казваше тя. — Имам достатъчно други неща за четене. Божичко, не е ли ужасен този студ? — Тя кимна приятелски на Поаро.

— Много сте мила — отвърна шведката.

— Преувеличавате. Надявам се, че ще спите добре и утре сутрин главата ви ще е минала.

— Това е от студа. Сега ще си направя чаша чай.

— Имате ли аспирин? Сигурна ли сте? Аз имам много аспирин. Е, добре, лека нощ, мила моя.

Когато другата жена си отиде, тя се обърна и поведе разговор с Поаро:

— Бедното създание, шведка е. Доколкото можах да разбера, тя е нещо като мисионерка — преподава. Мило същество, но не говори много добре английски. Показа голям интерес към това, което й разправях за дъщеря ми.

Поаро знаеше вече всичко за дъщерята на мисис Хюбърд. Пътниците във влака, които разбираха английски, вече знаеха пълни подробности за нея. Как тя и съпругът й били преподаватели в един голям американски колеж в Смирна, как това било първото пътуване на мисис Хюбърд в Изтока и какво мислеше тя за турците, за небрежността им и за състоянието на техните пътища.

Вратата до тях се отвори и оттам излезе слабият, блед прислужник. Вътре в купето Поаро зърна мистър Ратчет, седнал на леглото. Той видя Поаро и лицето му потъмня от яд. После вратата се затвори. Мисис Хюбърд дръпна Поаро настрана: — Знаете ли, ужасно ме е страх от този човек. О, не прислужника, другия, господаря му. Хубав господар! Има нещо не наред в този тип. Дъщеря ми винаги ми казва, че съм много интуитивна. „Когато мама има някакво предчувствие, то винаги излиза напълно вярно“ — така казва дъщеря ми. И аз имам някакво предчувствие за този мъж. Той е в съседното купе до моето и това не ми харесва. Снощи сложих чантите си до междинната врата. Стори ми се, че го чух да натиска дръжката. Знаете ли, никак няма да се изненадам, ако се окаже, че е убиец — някой от тези крадци по влаковете, за които четем. Сигурно съм глупава, но какво да се прави. Много ме е страх от него! Дъщеря ми каза, че пътуването щяло да бъде леко, но някак си не съм спокойна. Може би е глупаво, но чувствувам, че всичко може да се случи. Всичко. И не мога да си представя как този мил младеж се примирява да му бъде секретар.

Полковник Арбътнот и Мъкуийн се приближиха към тях по коридора.

— Елате в моето купе — каза Мъкуийн. — Още не са го оправили за лягане. А ето какво искам да разбера относно вашата политика в Индия…

Двамата мъже ги отминаха и продължиха по коридора до купето на Мъкуийн.

Мисис Хюбърд каза „Лека нощ“ на Поаро.

— Смятам веднага да си легна и да почета — каза тя. — Лека нощ.

— Лека нощ, мадам.

Поаро влезе в купето си, в съседство с купето на Ратчет. Съблече се, легна, чете около половин час и след това загаси лампата.

Няколко часа по-късно се събуди внезапно. Знаеше какво го е събудило — силно стенание, почти вик, някъде съвсем наблизо. В същия момент се разнесе острото иззвъняване на звънеца.

Поаро седна и запали лампата. Забеляза, че влакът е спрял — вероятно на някаква гара.

Викът го беше стреснал. Спомни си, че в съседното купе е Ратчет. Той стана от леглото и отвори вратата точно когато кондукторът на спалния вагон мина бързо по коридора и почука на вратата на Ратчет. Поаро остави вратата си леко отворена и продължи да гледа. Кондукторът почука втори път. Иззвъня звънец и над друга врата по-надолу по коридора светна лампичка. Кондукторът погледна през рамото си.

В същия момент един глас от съседното купе извик на френски: „Се n’est rien. Je me suis trompe.“^[1]

— Добре, мосьо. — Кондукторът забърза отново, за да почука на вратата, където светеше лампичката.

Поаро се върна в леглото облекчен и загаси светлината. Погледна часовника си. Беше точно един без двадесет и три минути.