Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (19)

ГЛАВА XI
ПОКАЗАНИЯТА НА МИС ДЕБЕНХЕМ

Когато Мери Дебенхем влезе във вагон-ресторанта, тя потвърди предишната оценка на Поаро за нея.

Беше облечена спретнато в черен костюм и сива френска блуза, а гладките къдрици на тъмната й коса бяха грижливо сресани. Държането й беше спокойно и безупречно като косата й.

Тя седна срещу Поаро и мосьо Бук и ги изгледа въпросително.

— Вашето име е Мери Хермиън Дебенхем и сте на двадесет и шест години, нали? — започна Поаро.

— Да.

— Англичанка?

— Да.

— Ще бъдете ли така добра, мадмоазел, да ми напишете на този лист вашия постоянен адрес?

Тя изпълни молбата му. Почеркът й беше ясен и четлив.

— А сега, мадмоазел, какво можете да ни кажете за произшествието от миналата нощ?

— Боя се, че няма какво да ви кажа. Легнах си и съм спала.

— Разтревожихте ли се много, мадмоазел, от това, че във влака е извършено престъпление?

Тя явно не очакваше този въпрос. Сивите й очи се разшириха леко.

— Не ви разбирам добре.

— Зададох ви един съвсем обикновен въпрос, мадмоазел. Ще го повторя. Разтревожена ли сте много от това, че във влака е извършено престъпление?

— Не съм мислила по въпроса от тази гледна точка. Не, мога да кажа, че съвсем не съм разтревожена.

— Значи, престъпленията… са нещо ежедневно за вас, а?

— Естествено тази случка е неприятна — отвърна спокойно Мери Дебенхем.

— Вие сте напълно англосаксонка, мадмоазел. Не изпитвате вълнения.

Тя се усмихна леко.

— Страхувам се, че не мога да изпадна в истерия, за да докажа чувствителността си. В края на краищата всеки ден умират хора.

— Умират, да. Но убийствата са по-редки от естествената смърт.

— О, разбира се.

— Познавахте ли починалия?

— Видях го за пръв път, когато обядвах вчера тук.

— И какво впечатление ви направи?

— Почти не му обърнах внимание.

— Не ви ли се стори зла личност? Тя повдигна леко рамена.

— Наистина не мога да кажа, че съм мислила за това.

Поаро я изгледа изпитателно.

— Струва ми се, че се отнасяте малко пренебрежително към начина, по който провеждам разпита — каза той с блясък в очите. — Мислите, че един английски разпит не би бил проведен по този начин. Там всичко би било както си му е редът, всички биха се придържали към фактите — би била една добре организирана работа. Но аз, мадмоазел, си имам моите малки оригиналности. Първо оглеждам свидетеля, определям характера му и съставям въпросите си в зависимост от това. Преди малко разпитах един господин, който искаше да ми каже какво мисли за всяко нещо. Него например го връщах винаги точно на въпроса. Исках да ми отговаря с да или не, така или иначе. А след това идвате вие. Веднага виждам, че ще бъдете методична и ще се придържате към известен ред. Ще се ограничите с разискваните въпроси. Вашите отговори ще бъдат кратки и по същество. И понеже, мадмоазел, човешката природа е капризна, аз ви задавам съвсем различни въпроси. Питам ви какво чувствувате, какво мислите. Не ви ли се нрави този метод?

— Простете, но ще ви кажа, че това ми се струва губене на време. Фактът дали съм харесала, или не лицето на мистър Ратчет едва ли би помогнал да се открие кой го е убил.

— Знаете ли кой е бил всъщност този Ратчет, мадмоазел?

Тя кимна.

— Мисис Хюбърд го разправя на всички.

— А какво мислите за случая Армстронг?

— Беше нещо ужасно — каза решително момичето. Поаро я погледна замислено.

— Вие пътувате от Багдад, струва ми се, мис Дебенхем.

— Да.

— До Лондон?

— Да.

— Какво сте правили в Багдад?

— Служих като гувернантка на две деца.

— Ще се върнете ли на същото място след почивката си?

— Не съм сигурна.

— Защо?

— Багдад е доста откъснат. Струва ми се, че ще предпочета някаква работа в Лондон, стига да намеря нещо подходящо.

— Разбирам. Помислих, че може би ще се омъжите.

Мис Дебенхем не отговори. Тя вдигна очи и се загледа в лицето на Поаро. Погледът й ясно казваше: „Вие сте нахален.“

— Какво е мнението ви за дамата, която споделя купето с вас — мис Олсон?

— Вижда ми се приятно, естествено същество.

— Какъв е цветът на нейния пеньоар? Мери Дебенхем го зяпна.

— Някакъв кафеникав цвят, от естествена вълна.

— А! Мога ли да спомена, без да бъда нескромен, надявам се, че забелязах цвета на вашия пеньоар по пътя от Алеп за Истанбул? Бледорозоволилав, струва ми се.

— Да, точно така.

— Имате ли друг пеньоар, мадмоазел? Яркочервен например?

— Не. Той не е мой.

Поаро се наведе напред. Приличаше на котка, която дебне мишка.

— А чий е?

Момичето се стресна и се дръпна назад.

— Не зная. Какво искате да кажете?

— Вие не казвате: „Не, нямам такъв пеньоар.“ Вие казвате: „Той не е мой“ — с което изразявате, че тази вещ принадлежи на някой друг.

Тя кимна.

— Някой друг във влака ли?

— Да.

— Чий е?

— Току-що ви казах. Не зная. Тази сутрин се събудих към пет часа с чувството, че влакът отдавна стои на едно място. Отворих вратата и погледнах навън в коридора, като мислех, че сме на някаква гара. На известно разстояние надолу по коридора видях някого в яркочервено кимоно.

— И не знаете кой е бил? Каква беше косата й — тъмна или прошарена?

— Не мога да кажа. Имаше нощно кепе и видях само тила й.

— А на ръст?

— Височка и стройна според мен, но е трудно за се каже с положителност. Кимоното имаше бродирани дракони.

— Да, да, точно така, дракони.

Поаро помълча известно време. Измърмори на себе си:

— Не мога да разбера. Не мога да разбера. Всичко това няма никакъв смисъл. — След това вдигна поглед и каза: — Не е необходимо да ви задържам повече мадмоазел.

— О. — Тя сякаш се смути, но все пак стана веднага. На вратата обаче се поколеба за миг и се върна.

— Шведката — мис Олсон й беше името, нали — ми се вижда доста разтревожена. Казали й сте че тя е видяла последна този човек жив. Струва ми се мисли че поради това я подозирате. Мога ли да й предам, че греши? Наистина тя е същество, което не би убило и муха…

Докато говореше, мис Дебенхем се усмихна леко.

— По кое време отиде тя да вземе аспирин от мисис Хюбърд?

— Малко след десет и половина.

— И колко време се бави?

— Около пет минути.

— Напускала ли е купето през нощта?

— Не.

Поаро се обърна към доктора:

— Може ли Ратчет да е убит толкова рано? Докторът поклати глава.

— В такъв случай мисля, че можете да успокоите приятелката си, мадмоазел.

— Благодаря ви. — Тя внезапно му отправи усмивка, която будеше симпатия. — Моята спътница прилича на овца, знаете ли. Щом се уплаши, започва да блее.

Мери Дебенхем се обърна и излезе.