Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder on the Orient Express [=Murder in the Calais Coach], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Агата Кристи. Убийство в „Ориент експрес“

 

Преводач Александър Хрусанов

Редактор Красимира Тодорова

Художник Стефан Кънчев

Коректор Антоанета Димитрова

 

Дадена за печат на 28. II. 1990 г. Излязла от печат януари 1991 г.

Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,50. Цена 7.90 лв.

 

Фирма „ФАР“, София, 1991

ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. Murder on the Orient Express

Collins, London, 1937

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство в Ориент Експрес (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство в Ориент Експрес
Murder on the Orient Express
АвторАгата Кристи
Първо издание1934 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаКучето на смъртта
СледващаНезавършен портрет
Убийство в Ориент Експрес в Общомедия

Убийство в Ориент Експрес е роман на Агата Кристи с главен герой белгийският детектив Еркюл Поаро. За първи път е публикуван във Великобритания през 1934 г. По-късно същата година романът е издаден и в САЩ, под името Murder in the Calais Coach, за да се избегне евентуалното объркване с романа на Греъм Грийн Orient Express, публикуван през 1932 г.

Резюме на сюжета

„Убийство в Ориент експрес“ е най-известният криминален роман в света, а екранизацията му е обявена за най-успешния британски филм на всички времена. Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта пътниците са с един по-малко. Американски магнат е намерен мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Пътуващите са откъснати от света и разчитат на Поаро, който единствен може да открие убиеца сред тях.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на втория си съпруг археолога Макс Малоун. Писателката му посвещава още три книги: Загадката на Ситафорд, Ела и ми кажи как живееш, и последната ѝ написана книга Задната врата на съдбата.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Murder on the Orient Express в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА XI
ПОКАЗАНИЯТА НА МИС ДЕБЕНХЕМ

Когато Мери Дебенхем влезе във вагон-ресторанта, тя потвърди предишната оценка на Поаро за нея.

Беше облечена спретнато в черен костюм и сива френска блуза, а гладките къдрици на тъмната й коса бяха грижливо сресани. Държането й беше спокойно и безупречно като косата й.

Тя седна срещу Поаро и мосьо Бук и ги изгледа въпросително.

— Вашето име е Мери Хермиън Дебенхем и сте на двадесет и шест години, нали? — започна Поаро.

— Да.

— Англичанка?

— Да.

— Ще бъдете ли така добра, мадмоазел, да ми напишете на този лист вашия постоянен адрес?

Тя изпълни молбата му. Почеркът й беше ясен и четлив.

— А сега, мадмоазел, какво можете да ни кажете за произшествието от миналата нощ?

— Боя се, че няма какво да ви кажа. Легнах си и съм спала.

— Разтревожихте ли се много, мадмоазел, от това, че във влака е извършено престъпление?

Тя явно не очакваше този въпрос. Сивите й очи се разшириха леко.

— Не ви разбирам добре.

— Зададох ви един съвсем обикновен въпрос, мадмоазел. Ще го повторя. Разтревожена ли сте много от това, че във влака е извършено престъпление?

— Не съм мислила по въпроса от тази гледна точка. Не, мога да кажа, че съвсем не съм разтревожена.

— Значи, престъпленията… са нещо ежедневно за вас, а?

— Естествено тази случка е неприятна — отвърна спокойно Мери Дебенхем.

— Вие сте напълно англосаксонка, мадмоазел. Не изпитвате вълнения.

Тя се усмихна леко.

— Страхувам се, че не мога да изпадна в истерия, за да докажа чувствителността си. В края на краищата всеки ден умират хора.

— Умират, да. Но убийствата са по-редки от естествената смърт.

— О, разбира се.

— Познавахте ли починалия?

— Видях го за пръв път, когато обядвах вчера тук.

— И какво впечатление ви направи?

— Почти не му обърнах внимание.

— Не ви ли се стори зла личност? Тя повдигна леко рамена.

— Наистина не мога да кажа, че съм мислила за това.

Поаро я изгледа изпитателно.

— Струва ми се, че се отнасяте малко пренебрежително към начина, по който провеждам разпита — каза той с блясък в очите. — Мислите, че един английски разпит не би бил проведен по този начин. Там всичко би било както си му е редът, всички биха се придържали към фактите — би била една добре организирана работа. Но аз, мадмоазел, си имам моите малки оригиналности. Първо оглеждам свидетеля, определям характера му и съставям въпросите си в зависимост от това. Преди малко разпитах един господин, който искаше да ми каже какво мисли за всяко нещо. Него например го връщах винаги точно на въпроса. Исках да ми отговаря с да или не, така или иначе. А след това идвате вие. Веднага виждам, че ще бъдете методична и ще се придържате към известен ред. Ще се ограничите с разискваните въпроси. Вашите отговори ще бъдат кратки и по същество. И понеже, мадмоазел, човешката природа е капризна, аз ви задавам съвсем различни въпроси. Питам ви какво чувствувате, какво мислите. Не ви ли се нрави този метод?

— Простете, но ще ви кажа, че това ми се струва губене на време. Фактът дали съм харесала, или не лицето на мистър Ратчет едва ли би помогнал да се открие кой го е убил.

— Знаете ли кой е бил всъщност този Ратчет, мадмоазел?

Тя кимна.

— Мисис Хюбърд го разправя на всички.

— А какво мислите за случая Армстронг?

— Беше нещо ужасно — каза решително момичето. Поаро я погледна замислено.

— Вие пътувате от Багдад, струва ми се, мис Дебенхем.

— Да.

— До Лондон?

— Да.

— Какво сте правили в Багдад?

— Служих като гувернантка на две деца.

— Ще се върнете ли на същото място след почивката си?

— Не съм сигурна.

— Защо?

— Багдад е доста откъснат. Струва ми се, че ще предпочета някаква работа в Лондон, стига да намеря нещо подходящо.

— Разбирам. Помислих, че може би ще се омъжите.

Мис Дебенхем не отговори. Тя вдигна очи и се загледа в лицето на Поаро. Погледът й ясно казваше: „Вие сте нахален.“

— Какво е мнението ви за дамата, която споделя купето с вас — мис Олсон?

— Вижда ми се приятно, естествено същество.

— Какъв е цветът на нейния пеньоар? Мери Дебенхем го зяпна.

— Някакъв кафеникав цвят, от естествена вълна.

— А! Мога ли да спомена, без да бъда нескромен, надявам се, че забелязах цвета на вашия пеньоар по пътя от Алеп за Истанбул? Бледорозоволилав, струва ми се.

— Да, точно така.

— Имате ли друг пеньоар, мадмоазел? Яркочервен например?

— Не. Той не е мой.

Поаро се наведе напред. Приличаше на котка, която дебне мишка.

— А чий е?

Момичето се стресна и се дръпна назад.

— Не зная. Какво искате да кажете?

— Вие не казвате: „Не, нямам такъв пеньоар.“ Вие казвате: „Той не е мой“ — с което изразявате, че тази вещ принадлежи на някой друг.

Тя кимна.

— Някой друг във влака ли?

— Да.

— Чий е?

— Току-що ви казах. Не зная. Тази сутрин се събудих към пет часа с чувството, че влакът отдавна стои на едно място. Отворих вратата и погледнах навън в коридора, като мислех, че сме на някаква гара. На известно разстояние надолу по коридора видях някого в яркочервено кимоно.

— И не знаете кой е бил? Каква беше косата й — тъмна или прошарена?

— Не мога да кажа. Имаше нощно кепе и видях само тила й.

— А на ръст?

— Височка и стройна според мен, но е трудно за се каже с положителност. Кимоното имаше бродирани дракони.

— Да, да, точно така, дракони.

Поаро помълча известно време. Измърмори на себе си:

— Не мога да разбера. Не мога да разбера. Всичко това няма никакъв смисъл. — След това вдигна поглед и каза: — Не е необходимо да ви задържам повече мадмоазел.

— О. — Тя сякаш се смути, но все пак стана веднага. На вратата обаче се поколеба за миг и се върна.

— Шведката — мис Олсон й беше името, нали — ми се вижда доста разтревожена. Казали й сте че тя е видяла последна този човек жив. Струва ми се мисли че поради това я подозирате. Мога ли да й предам, че греши? Наистина тя е същество, което не би убило и муха…

Докато говореше, мис Дебенхем се усмихна леко.

— По кое време отиде тя да вземе аспирин от мисис Хюбърд?

— Малко след десет и половина.

— И колко време се бави?

— Около пет минути.

— Напускала ли е купето през нощта?

— Не.

Поаро се обърна към доктора:

— Може ли Ратчет да е убит толкова рано? Докторът поклати глава.

— В такъв случай мисля, че можете да успокоите приятелката си, мадмоазел.

— Благодаря ви. — Тя внезапно му отправи усмивка, която будеше симпатия. — Моята спътница прилича на овца, знаете ли. Щом се уплаши, започва да блее.

Мери Дебенхем се обърна и излезе.