Серия
Еркюл Поаро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder on the Orient Express [=Murder in the Calais Coach], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 84 гласа)
Корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Агата Кристи. Убийство в „Ориент експрес“

 

Преводач Александър Хрусанов

Редактор Красимира Тодорова

Художник Стефан Кънчев

Коректор Антоанета Димитрова

 

Дадена за печат на 28. II. 1990 г. Излязла от печат януари 1991 г.

Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,50. Цена 7.90 лв.

 

Фирма „ФАР“, София, 1991

ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. Murder on the Orient Express

Collins, London, 1937


По-долу е показана статията за Убийство в Ориент Експрес (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство в Ориент Експрес
Murder on the Orient Express
Автор Агата Кристи
Първо издание 1934 г.
Великобритания
Оригинален език английски
Жанр криминален
Вид роман
Поредица Еркюл Поаро
Предходна Кучето на смъртта
Следваща Незавършен портрет

Убийство в Ориент Експрес е роман на Агата Кристи с главен герой белгийският детектив Еркюл Поаро. За първи път е публикуван във Великобритания през 1934 г. По-късно същата година романът е издаден и в САЩ, под името Murder on the Calais Coach, за да се избегне евентуалното объркване с романа на Греъм Грийн Orient Express, публикуван през 1932 г.

Резюме на сюжета

„Убийство в Ориент експрес” е най-известният криминален роман в света, а екранизацията му е обявена за най-успешния британски филм на всички времена. Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта пътниците са с един по-малко. Американски магнат е намерен мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Пътуващите са откъснати от света и разчитат на Поаро, който единствен може да открие убиеца сред тях.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на втория си съпруг археолога Макс Малоун. Писателката му посвещава още три книги: Загадката на Ситафорд, Ела и ми кажи как живееш, и последната ѝ написана книга Задната врата на съдбата.

Вижте също

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Murder on the Orient Express“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

ЧАСТ ПЪРВА
ФАКТИТЕ

ГЛАВА I
ЕДИН ВАЖЕН ПЪТНИК В ЕКСПРЕСА „ТАВЪР“

Беше пет часът през една зимна сутрин в Сирия. Пред перона на гарата в Алеп стоеше влакът, възторжено описан в железопътните справочници като експреса „Тавър“[1]. Състоеше се от вагон-ресторант, спален вагон и два местни вагона.

До стъпалата на спалния вагон стоеше млад френски лейтенант във великолепна униформа и разговаряше с един загърнат до ушите дребен мъж, от когото се виждаха само зачервеният нос и краищата на засуканите нагоре мустаци.

Беше много студено и никой не би завидял на задължението да се изпрати видният чужденец, но лейтенант Дюбоск изпълняваше стоически задължението си. От устата му се лееха изящни фрази на изискан френски. Но той никак не беше посветен в последните събития. Носеха се, разбира се, слухове, както става винаги при подобни случаи. Раздразнението на генерала — на неговия генерал — нарастваше все повече. След това пристигна, изглежда, чак от Англия този непознат белгиец. Последва цяла седмица на странно напрежение. А сетне се случиха някои неща. Един много известен офицер се самоуби, друг подаде оставка и мрачните лица изведнъж изгубиха угрижения си израз, някои военни ограничителни мерки бяха отменени. А генералът — генералът на самия лейтенант Дюбоск — сякаш в миг се подмлади с десет години.

Дюбоск бе дочул част от един разговор между генерала и чужденеца. „Вие ни спасихте, мон шер![2] — бе казал генералът разчувствуван, а големите му бели мустаци бяха потръпнали. — Вие спасихте честта на френската армия, предотвратихте голямо кръвопролитие! Как мога да ви се отблагодаря, че се отзовахте на молбата ми? Да дойдете толкова далеч…“

Чужденецът (на име мосьо Еркюл Поаро) бе отвърнал на тези думи, както подобава, и в отговора си бе включил фразата: „Всъщност, доколкото си спомням, вие веднъж спасихте живота ми, нали?“ А след това генералът също бе отговорил, както подобава, отказвайки заслугите си за тази отдавнашна услуга, и разговорът им бе завършил със сърдечна прегръдка след много излияния за Франция и Белгия, за славата, честта и други такива неща.

Но лейтенант Дюбоск все още не бе наясно за какво се касаеше; на него бе възложено да изпрати мосьо Поаро на гарата и той изпълняваше това с усърдие и жар, подобаващи на млад офицер с обещаваща кариера пред себе си.

— Днес сме неделя — каза лейтенант Дюбоск, — Утре, понеделник вечер, вие ще бъдете в Истанбул.

Той вече не за първи път правеше тази забележка. Разговорите на перона преди заминаването на влак се характеризират с подобни, повтарящи се забележки.

— Точно така — съгласи се мосьо Поаро.

— Струва ми се, че възнамерявате да останете там няколко дни.

— Но разбира се. Никога досега не съм посещавал Истанбул. Би било жалко да мина през него… просто ей така. — Той щракна с пръсти, за да изрази нагледно това. — Нямам бърза работа — ще остана там няколко дни като турист.

— „Света София“[3] е забележително нещо — каза лейтенант Дюбоск, въпреки че никога не бе я виждал.

По перона духна студен вятър. Двамата мъже потръпнаха. Лейтенант Дюбоск успя да погледне крадешком часовника си. Пет без пет — оставаха само пет минути! Той си помисли, че събеседникът му е видял неговия поглед и побърза да поднови разговора.

— По това време на годината малко хора пътуват — каза той и погледна нагоре към прозорците на спалния вагон.

— Точно така — съгласи се мосьо Поаро.

— Да се надяваме, че снегът няма да засипе експреса!

— Случва ли се подобно нещо?

— Да, случвало се е. Но тази година още не е бивал затрупан.

— Да се надяваме тогава — каза мосьо Поаро. — Метеорологическите новини от Европа обаче са лоши.

— Много лоши. На Балканите има много сняг.

— Чух, че и в Германия имало много сняг.

— Е добре — побърза да каже лейтенант Дюбоск, когато му се стори, че отново ще настъпи пауза. — Утре вечер в седем и четиридесет вие ще бъдете в Константинопол.

— Да — потвърди мосьо Поаро и продължи храбро: — Чувал съм, че „Света София“ е много красива.

— Наистина великолепна.

Над главите им някой дръпна пердето на едно от купетата в спалния вагон и оттам погледна млада жена.

Откакто бе напуснала Багдад миналия четвъртък, Мери Дебенхем спеше малко. Не можа да спи добре нито във влака до Киркук, нито в почивния дом в Мосул[4], нито във влака тази нощ. И сега, уморена да лежи будна в задухата на претопленото купе, тя стана и погледна навън.

 

Това сигурно е Алеп. Няма какво да се види, разбира се. Само един дълъг, зле осветен перон, с шумни кавги на арабски. Двама мъже под прозореца й говореха френски. Единият беше френски офицер, а другият — дребен мъж с огромни мустаци. Тя леко се усмихна. Никога не бе виждала толкова навлечен човек. Вън сигурно беше много студено, затова отопляваха така ужасно влака. Опита се да свали прозореца по-надолу, но не успя.

Кондукторът на спалния вагон се приближи до двамата мъже. Каза им, че влакът вече тръгва. Господинът трябва да се качва. Дребният човек свали шапката си. Каква глава — същинско яйце! Въпреки своята загриженост Мери Дебенхем се усмихна. Смешно човече. От този вид дребни мъже, към които никога не можеш да имаш сериозно отношение.

Лейтенант Дюбоск произнасяше прощалната си реч. Той я бе обмислил предварително и я бе запазил за последната минута. Речта му беше много цветиста, изискана.

Мосьо Поаро не се остави да бъде надминат и отговори по същия начин.

— Качвайте се, мосьо — каза кондукторът на спалния вагон.

Мосьо Поаро се качи във влака с израз на крайно нежелание. Кондукторът се качи след него. Мосьо Поаро махна с ръка. Лейтенант Дюбоск отдаде чест. Последва ужасен тласък и влакът бавно потегли.

— Най-после! — промърмори Еркюл Поаро.

— Брррр! — потръпна лейтенант Дюбоск, като едва сега разбра колко беше студено.

— Ето, мосьо. — С театрален жест кондукторът разкри на Поаро красотата на неговото спално купе и добре подредения багаж. — Малкото куфарче на господина поставих тук.

Протегнатата му ръка беше многозначителна. Еркюл Поаро пъхна в нея една сгъната банкнота.

— Мерси, мосьо. — Кондукторът изведнъж стана по-делови. — У мен са билетите на господина. Ще взема и паспорта ви, ако обичате. Разбрах, че господинът ще прекъсне пътуването си в Истанбул.

Мосьо Поаро кимна утвърдително.

— Струва ми се, че не пътуват много хора — каза той.

— Не, мосьо. Имам само двама други пътници — и двамата англичани. Един полковник от Индия и една млада англичанка от Багдад. Желаете ли нещо, мосьо?

Господинът помоли за малка бутилка „Перие“.

Пет часът сутринта е неудобно време да се качиш във влак. Остават още два часа до зазоряване. Със съзнанието, че не си е отспал през нощта и че е изпълнил успешно деликатната си мисия, мосьо Поаро се сви в един ъгъл и заспа. Когато се събуди, беше девет и половина и той се запъти към вагон-ресторанта, за да потърси горещо кафе.

Там имаше само един посетител — това очевидно бе младата англичанка, за която му бе споменал кондукторът. Тя беше висока, стройна и мургава — може би на двадесет и осем години. В начина, по който закусваше и по който каза на сервитьора да и донесе още кафе, имаше някаква хладнокръвна деловитост, която говореше, че тази жена познава добре света и е свикнала да пътува. Беше облечена в тъмна рокля за път от тънка материя, напълно подходяща за горещината във влака.

Мосьо Еркюл Поаро нямаше какво друго да прави и започна да я изучава, без да дава вид за това.

Той я прецени като млада жена, която лесно може да се грижи за себе си, където и да отиде. Беше уравновесена и делова. Хареса му строгата правилност на чертите й и деликатната бледност на нейната кожа. Хареса му лъскавата й черна коса с добре сресани къдрици и нейните спокойни, безпристрастни, сиви очи. Но реши, че е малко прекалено делова, за да бъде, както той казваше, „красива жена“.

Малко по-късно във вагон-ресторанта влезе още един посетител. Това беше висок мъж между четиридесет и петдесет години, слаб, със загоряла кожа и леко побеляла около слепоочията коса.

„Полковникът от Индия“ — каза си Поаро.

Новодошлият се поклони леко на момичето.

— Добрутро, мис Дебенхем.

— Добро утро, полковник Арбътнот. Полковникът сложи ръка върху стола срещу нея.

— Имате ли нещо против? — попита той.

— Не, разбира се. Седнете.

— Е, знаете, на закуска не винаги се говори много.

— Надявам се. Но аз не хапя. Полковникът седна.

— Момче! — извика той властно на сервитьора. Поръча си яйца и кафе.

Очите му се спряха за миг върху Еркюл Поаро, но го отминаха с безразличие. Поаро, който добре четеше мислите на англичаните, разбра, че си е казал: „Някакъв проклет чужденец.“

Верни на националността си, двамата англичани не бяха разговорчиви. Размениха няколко кратки забележки и скоро след това момичето стана и се върна в купето си.

На обед двамата отново седнаха на една и съща маса и отново не обърнаха никакво внимание на третия пътник. Разговорът им беше по-оживен, отколкото на закуска. Полковник Арбътнот разказваше за Пенджаб[5] и от време на време задаваше ту някой въпрос на момичето за Багдад, където, както стана ясно, тя бе работила като гувернантка. В течение на разговора те откриха, че имат някои общи познати, което веднага ги направи по-приятелски разположени един към друг и по-малко официални. Заговориха за Томи еди-кой си и Джери еди-кой си. Полковникът я попита дали пътува направо за Англия, или ще спре в Истанбул.

— Пътувам направо.

— Жалко, нали?

— Преди две години пътувах по същия път и прекарах три дни в Истанбул.

— О, разбирам. Е, мога да кажа, че съм много доволен, загдето пътувате направо, защото и аз ще направя същото.

Той се поклони леко и несръчно, като в същото време се поизчерви.

„Нашият полковник е влюбчив — помисли си Еркюл Поаро развеселен. — Влакът е не по-малко опасен от пътуването по море!“

Мис Дебенхем каза равнодушно, че това щяло да бъде много приятно. Поведението й стана малко по-сдържано.

Еркюл Поаро забеляза, че след това полковникът я придружи до купето й. По-късно влакът мина през прекрасните пейзажи на планината Тавър. Когато гледаха надолу към Сицилийския проход, застанали един до друг в коридора, момичето въздъхна внезапно. Поаро стоеше наблизо и я чу да казва тихо:

— Толкова е красиво! Как искам… Как искам…

— Да?

— Как искам да му се насладя по-отблизо! Арбътнот не отговори. Квадратната му брадичка сякаш стана по-сурова и по-неумолима.

— Бог ми е свидетел, че бих искал да не сте замесена в това — каза той.

— Мълчете, моля. Мълчете.

— О! Не се безпокойте. — Той погледна с лека досада към Поаро… След това, продължи:

— Но като си помисля, че сте гувернантка — във властта на разни тиранични майки и техните досадни хлапета…

Тя се изсмя, с лек намек за липса на самообладание.

— О! Не трябва да мислите така. Митът за онеправданата гувернантка вече не съществува. Мога да ви уверя, че не аз, а родителите се страхуват от мен.

Те не казаха нищо повече. Арбътнот беше може би засрамен, че прояви чувства.

„Тук наблюдавам една странна малка комедия“ — каза си Поаро замислен.

По-късно, щеше да си спомни тази си мисъл.

Същата нощ към единадесет и половина часа пристигнаха в Кония[6]. Двамата англичани слязоха да се поразтъпчат и тръгнаха нагоре-надолу по заснежения перон.

Мосьо Поаро се задоволи да наблюдава през прозореца оживлението на гарата. Но след десетина минути реши, че маже би не ще бъде зле да подиша малко чист въздух. Той се подготви внимателно, като се загърна в няколко палта и шалове и нахлузи галоши върху чистите си обувки. Така облечен, той слезе внимателно на перона и се заразхожда по него. Стигна и задмина локомотива.

По гласовете позна двете не добре различаващи се фигури, застанали в сянката на един товарен вагон. Говореше Арбътнот:

— Мери…

Момичето го прекъсна:

— Не сега. Не сега. Когато всичко свърши. Когато остане зад нас, тогава…

Мосьо Поаро се върна, без да го усетят. Беше озадачен. Едва би познал хладния, делови глас на мис Дебенхем.

„Странно.“ — каза си той.

На следващия ден Поаро се зачуди дали те не са се скарали. Говореха си малко. Стори му се, че момичето има разтревожен вид. Под очите й имаше сенки.

Когато влакът спря, беше два и половина след обед. От прозорците се подадоха глави. Малка групичка мъже се бяха струпали край линията, гледаха и сочеха нещо под вагон-ресторанта.

Поаро се наведе навън и заговори кондуктора на спалния вагон, който бързаше нанякъде. Той му отговори. Поаро прибра глава, обърна се и едва не се сблъска с Мери Дебенхем, която стоеше точно зад него.

— Какво се е случило? — попита тя задъхано на френски. — Защо сме спрели?

— Дребна работа, мадмоазел. Запалило се е нещо под вагон-ресторанта. Не е сериозно. Изгасили са го. Сега поправят повредата. Уверявам ви, че няма никаква опасност.

Тя направи рязък жест, сякаш отхвърляше мисълта за опасност като нещо съвсем неважно.

— Да, да, разбирам. Но времето!

— Времето?

— Да, това ще ни забави.

— Възможно е — съгласи се Поаро.

— Но ние не можем да си позволим да закъснеем! Този влак трябва да пристигне в 6:55 и трябва да прекосим Босфора, за да хванем на другия бряг „Ориент експреса“ в девет часа. Ако имаме един или два часа закъснение, ще изпуснем връзката.

— Възможно е — съгласи се той. Изгледа я с любопитство. Ръката, която държеше рамката на прозореца, не беше спокойна, устните й също потрепваха.

— Много важно ли е това за вас, мадмоазел? — попита той.

— Да, да, много важно. Аз… аз трябва да хвана другия влак.

Тя се извърна от него и тръгна по коридора, за да отиде при полковник Арбътнот.

Загрижеността й обаче се оказа неоснователна. Десет минути по-късно влакът отново потегли. Пристигна в Хайда пазар[7] само с пет минути закъснение, като по пътя бе наваксал загубеното време.

Босфорът беше развълнуван и мосьо Поаро не можа да се наслади на прекосяването му. На парахода той бе разделен от спътниците си и не ги видя повече.

Като пристигнаха на моста Галата, Поаро се отправи веднага към хотел „Токатлиан“.

Бележки

[1] Планина в Турция. — Б. пр.

[2] Драги (фр.). — Б. пр.

[3] Известна джамия-черква в Истанбул. — Б. пр.

[4] Киркук, Мосул. Градове в Ирак. — Б. пр.

[5] Област в Индия. — Б. пр.

[6] Град в Турция. — Б. пр.

[7] Гара в Истанбул. — Б. пр.