Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder on the Orient Express [=Murder in the Calais Coach], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Агата Кристи. Убийство в „Ориент експрес“

 

Преводач Александър Хрусанов

Редактор Красимира Тодорова

Художник Стефан Кънчев

Коректор Антоанета Димитрова

 

Дадена за печат на 28. II. 1990 г. Излязла от печат януари 1991 г.

Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,50. Цена 7.90 лв.

 

Фирма „ФАР“, София, 1991

ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. Murder on the Orient Express

Collins, London, 1937

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство в Ориент Експрес (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство в Ориент Експрес
Murder on the Orient Express
АвторАгата Кристи
Първо издание1934 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаКучето на смъртта
СледващаНезавършен портрет
Убийство в Ориент Експрес в Общомедия

Убийство в Ориент Експрес е роман на Агата Кристи с главен герой белгийският детектив Еркюл Поаро. За първи път е публикуван във Великобритания през 1934 г. По-късно същата година романът е издаден и в САЩ, под името Murder in the Calais Coach, за да се избегне евентуалното объркване с романа на Греъм Грийн Orient Express, публикуван през 1932 г.

Резюме на сюжета

„Убийство в Ориент експрес“ е най-известният криминален роман в света, а екранизацията му е обявена за най-успешния британски филм на всички времена. Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта пътниците са с един по-малко. Американски магнат е намерен мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Пътуващите са откъснати от света и разчитат на Поаро, който единствен може да открие убиеца сред тях.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на втория си съпруг археолога Макс Малоун. Писателката му посвещава още три книги: Загадката на Ситафорд, Ела и ми кажи как живееш, и последната ѝ написана книга Задната врата на съдбата.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Murder on the Orient Express в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА XIV
ОРЪЖИЕТО КАТО ДОКАЗАТЕЛСТВО

С повече сила, отколкото кавалерство Бук положи припадналата дама в един стол и опря главата й на масата. Доктор Константин извика един от сервитьорите, който дотича веднага.

— Дръжте главата й така — нареди докторът. — Ако се съвземе, дайте й малко коняк. Разбирате ли?

След това се втурна след другите двама. Интересуваше се само от престъплението — съвсем не го интересуваха припадащите дами на средна възраст.

Възможно е мисис Хюбърд да се е свестила малко по-бързо в резултат на тези методи, отколкото би го сторила в противен случай. Няколко минути по-късно тя седеше вече изправена, отпиваше коняк от чашата, която й бе поднесъл сервитьорът, и отново заговори:

— Просто не мога да кажа какъв ужас беше! Предполагам, че никой във влака не може да разбере чувствата ми. Винаги, още от дете, съм била много, много чувствителна. Щом като видя кръв… уф… дори сега ми става лошо, като си помисля.

Сервитьорът отново й подаде чашата.

— Още малко, мадам.

— Смятате ли, че ще е по-добре? Цял живот съм била въздържателка. Никога не се докосвам до спиртни напитки, до вино. Всички членове на семейството ми са въздържатели. Но щом това е само като лекарство…

Тя отпи още веднъж.

Междувременно Поаро и Бук, следвани по петите от доктор Константин, бяха излезли от вагон-ресторанта и бързаха по коридора на истанбулския вагон към купето на мисис Хюбърд.

Сякаш всички пътници във влака се бяха струпали в коридора. Кондукторът, с разтревожен израз на лицето, се мъчеше да ги задържи.

— Няма какво да видите — викаше той на френски и го повтаряше на няколко други езика.

— Пуснете ме да мина, моля — каза Бук.

Той промъкна закръгленото си тяло през препречилите пътя му пътници и влезе в купето, а Поаро го следваше по петите.

— Радвам се, че дойдохте, мосьо — въздъхна с облекчение кондукторът. — Всички се опитваха да влязат. Американката надаваше такива крясъци — господи! Помислих, че и нея убиват! Притичах, а тя крещеше като луда, извика, че трябва да ви намери, и тръгна, като крещеше колкото и глас държи и разправяше какво се е случило на всеки, покрай чието купе мина. — Той прибави с жест на ръката: — Ето, тук е, мосьо. Не съм го докосвал.

Върху дръжката на вратата, през която се минаваше в съседното купе, висеше голяма гумена тоалетна торба на квадрати. Под нея на пода, където беше изпаднала от ръцете на мисис Хюбърд, лежеше една кама с право острие — евтина имитация на ориенталска кама, с релефно украсена дръжка и тънко, дълго острие. Острието беше изцапано с ивици, подобни на ръжда.

Поаро вдигна камата внимателно.

— Да — измърмори той. — Няма съмнение. Липсващото оръжие… а, докторе?

Докторът го разгледа.

— Не е необходимо да сте толкова внимателен — каза Поаро. — По него няма да има други отпечатъци освен тези на мисис Хюбърд.

Константин не го разглежда дълго.

— Това е оръжието — заяви той. — Отговаря на всяка от раните.

Моля ви, приятелю, не казвайте това.

Докторът го погледна учудено.

— Ние и така сме претрупани от съвпадения. Двама души решават миналата нощ да наръгат мистър Ратчет. Прекалено съвпадение би било и двамата да изберат едно и също оръжие.

— Що се отнася до това, съвпадението може би не е толкова голямо, колкото изглежда — каза докторът. — Хиляди от тези имитации на ориенталски ками се произвеждат и изпращат по базарите в Константинопол.

— Вие ме утешихте малко, но съвсем малко — рече Поаро.

Той погледна замислено вратата пред себе си, повдигна тоалетната торба и опита дръжката. Вратата не помръдна. На около тридесет сантиметра над дръжката имаше резе. Поаро дръпна резето и отново направи опит, но вратата оставаше заключена.

— Заключихме я от другата страна, ако не сте забравили — припомни му докторът.

— Вярно — отвърна разсеяно Поаро. Той сякаш мислеше за нещо друго. Челото му се сбърчи, сякаш бе изпаднал в недоумение.

— Съвпада, нали? — подхвърли Бук. — Мъжът минава през това купе. Когато затваря междинната врата след себе си, той напипва тоалетната торба. Тази мисъл му минава през главата и той бързо пъха в нея изцапания с кръв нож. После събужда неволно мисис Хюбърд и се измъква през другата врата в коридора.

— Както казвате, така трябва да се е случило — измърмори Поаро.

Ала изражението на недоумение не изчезна от лицето му.

— Но какво има? — попита Бук. — Нещо не ви задоволява, нали?

Поаро го погледна бързо.

— Нещо не ви ли прави впечатление? Не, явно не. Е, то е дребна работа.

Кондукторът подаде глава в купето.

— Американката се връща.

Доктор Константин доби виновно изражение. Той чувствуваше, че се е отнесъл доста безцеремонно с мисис Хюбърд. Но тя не го упрекна. Енергията й беше съсредоточена върху друг въпрос.

— Ще ви кажа само едно — рече тя задъхана, когато стигна до прага. — Няма да остана в това купе повече! Не бих спала в него тази нощ дори да ми платите милион долари.

— Но, мадам…

— Зная какво ще ми кажете и ви заявявам още сега, че няма да направя такова нещо! Бих предпочела да стоя цяла нощ в коридора. Тя заплака.

— О! Да знаеше дъщеря ми… ако можеше да ме види сега…

Поаро я прекъсна твърдо:

— Не ме разбрахте, мадам. Искането ви е напълно разумно. Багажът ви ще бъде пренесен веднага в друго купе.

Мисис Хюбърд свали носната си кърпа от очите.

— Така ли? О, веднага се почувствувах по-добре. Но нали всичко е заето, освен ако някой от господата…

Заговори мосьо Бук.

— Багажът ви, мадам, ще бъде изнесен от този вагон. Ще ви се даде купе в съседния вагон, който беше прикачен в Белград.

— Но това е чудесно. Аз не съм прекалено нервна жена, но да спя тук в съседство с умрял човек… — Тя потръпна. — Ще полудея.

— Мишел! — извика Бук. — Преместете този багаж в някое свободно купе на вагона Атина—Париж.

— Да, мосьо — същото купе като това ли, № 3?

— Не — каза Поаро, преди приятелят му да успее да отговори. — Струва ми се, по-добре ще е сега госпожата да има друг номер. № 12 например.

— Добре, мосьо.

Кондукторът взе багажа. Мисис Хюбърд се обърна е благодарност към Поаро.

— Много мило и деликатно от ваша страна. Повярвайте ми, ценя вашата добрина.

— Няма защо, мадам. Ще дойдем с вас, за да ви настаним удобно.

Мисис Хюбърд бе придружена от тримата мъже до новото й купе. Тя се огледа щастливо около себе си.

— Това е чудесно.

— Удобно ли ви е, мадам? Купето е същото като това, което напуснахте.

— Така е… само че е обърнато в друга посока. Но това няма значение, защото тези влакове вървят най-напред в едната посока, а сетне в другата. Казах на дъщеря ми: „Искам купе с лице към локомотива“, а тя ми отвърна: „От това няма да имаш никаква полза, мамо, защото, ако легнеш да спиш към едната страна, когато се събудиш, влакът ще върви откъм другата.“ И нейните думи излязоха напълно верни. Миналата вечер влязохме в Белград с едната страна, а отпътувахме с другата.

— Във всеки случай, мадам, вие сега сте напълно щастлива и доволна, нали?

— Не, не бих казала това. Тук сме заседнали в снежна пряспа и никой не предприема нищо, а параходът ми ще отплува в други ден.

— Мадам — каза мосьо Бук, — ние всички сме в същото положение, всички до един.

— Да, това е вярно — призна мисис Хюбърд. — Но на никой от другите не е минал убиец през купето посред нощ.

— Това, което все още ме озадачава, мадам — каза Поаро, — е как човекът е влязъл във вашето купе, ако междинната врата е била със спуснато резе, както казвате вие. Сигурна ли сте, че беше със спуснато резе?

— Ами шведката я опита пред очите ми.

— Нека възстановим тази малка сцена. Вие лежахте на леглото си… ето така… и казвате, че не сте могли сама да видите?

— Не можех заради тоалетната торба. О, господи, ще трябва да си намеря нова торба! Повдига ми се, като я погледна.

Поаро взе торбата и я закачи върху дръжката на свързващата двете купета врата.

— Точно така, разбирам — каза той. — Резето е под дръжката — тоалетната торба го закрива. Вие не сте могли да видите от мястото си дали резето е сложено, или не.

— Та нали тъкмо това ви казах!

— И шведката, мис Олсон, застана така, между вас и вратата. Опита го и ви каза, че е сложено.

— Точно така.

— Въпреки това, мадам, тя може да е сбъркала. Разбирате ли какво искам да кажа? — Поаро сякаш непременно искаше да й обясни. — Резето е просто едно издадено парче метал — ето. Когато се обърне надясно, вратата е заключена; когато се остави нагоре, не е. Възможно е шведката да е опитала само вратата и тъй като тя е била заключена от другата страна, да е предположила, че е заключена откъм вас.

— Струва ми се, това би било глупаво от нейна страна.

— Мадам, най-кротките, най-милите хора не винаги са и най-умните.

— Това е така, разбира се.

— Между другото, мадам, по този път ли минахте за Смирна?

— Не. Отплувах направо за Истанбул и един приятел на дъщеря ми — мистър Джонсън (прекрасен човек, бих искала да ви запозная), ме посрещна и разведе из Истанбул, който намирам за крайно разочароващ град — целият се руши. А пък тия джамии и огромните терлици, които надявате върху обувките си… та, докъде стигнах?

— Споменахте, че ви посрещнал някой си мистър Джонсън.

— Така е, той ме качи на един френски куриерски параход за Смирна, а съпругът на дъщеря ми ме чакаше на кея. Какво ще каже, когато чуе за всичко това! Дъщеря ми ме уверяваше, че това било най-безопасният, най-лесният и възможен начин на пътуване. „Само ще седнеш в купето си — каза тя — и ще стигнеш направо в Париж, а там ще те посрещнат от «Американ експрес»“. И какво ще направя, за да отменя запазеното си място на парахода? Трябва да ги уведомя. А сега нямам никаква възможност да го сторя. Просто ужасно…

Мисис Хюбърд отново прояви признаци, че ще се разплаче.

Поаро, който нервничеше леко, се възползува от случая.

— Вие претърпяхте шок, мадам. Ще наредим на сервитьора да ви донесе чай и бисквити.

— Май не съм много по чая — каза плачливо мисис Хюбърд. — Това е по-скоро английски обичай.

— Тогава кафе, мадам. Имате нужда от нещо ободряващо.

— Главата ми е доста замаяна от този коняк. Струва ми се, че с удоволствие бих изпила малко кафе.

— Прекрасно, Трябва да възобновите силите си.

— О, какъв смешен израз.

— Но преди това, мадам, има една малка формалност. Позволявате ли да претърся багажа ви?

— За какво?

— Ще започнем претърсване на багажа на всички пътници. Не искам да ви припомням неприятното преживяване, но вашата тоалетна торба — спомнете си.

— Господи! Май по-добре ще е да го претърсите! Просто не бих могла да понеса още една изненада от този род.

Прегледът свърши бързо. Мисис Хюбърд пътуваше с малко багаж — една кутия за шапки, един евтин куфар и добре натъпкана пътна чанта. Съдържанието и на трите беше обикновено и нормално и прегледът нямаше да трае повече от няколко минути, ако мисис Хюбърд не ги беше забавила, като настоя да обърнат нужното внимание върху снимките на „моята дъщеря“ и на двете доста грознички деца — „Децата на дъщеря ми. Хитри са, нали?“.