Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (6)

ГЛАВА VI
ЖЕНА?

— Най-напред — каза Поаро — бих искал да поговоря с младия Мъкуийн. Може би той ще бъде в състояние да ни даде ценни сведения.

— Разбира се — съгласи се Бук.

Той се обърна към началник-влака:

— Доведете господин Мъкуийн. Началникът излезе от купето.

Кондукторът се върна с куп паспорти и билети. Бук ги взе от него.

— Благодаря, Мишел. А сега, струва ми се, ще бъде най-добре да се върнеш на поста си. По-късно ще вземем официално показанията ти.

— Добре, мосьо.

Мишел на свой ред излезе от вагона.

— След като се видим с младия Мъкуийн — каза Поаро, — може би господин докторът ще дойде с мен в купето на убития.

— Разбира се.

— А след като свършим там…

Но в този момент началник-влакът се върна с Хектор Мъкуийн.

Мосьо Бук стана.

— Ние сме малко натясно — извини се той любезно. — Седнете на моето място, мистър Мъкуийн. Мосьо Поаро ще седне срещу вас — така.

Той се обърна към началник-влака.

— Очистете вагон-ресторанта от хората — нареди той — и го оставете на разположение на мосьо Поаро. Там ще проведете разговорите си, нали, приятелю?

— Ще бъде най-удобно, да — съгласи се Поаро. Мъкуийн стоеше и поглеждаше от единия към другия, без да може да следи добре бързия поток на френската реч.

— Какво има? — заговори той трудно на френски. — Защо?…

Поаро го покани с енергичен жест да седне на седалката в ъгъла. Мъкуийн седна и започна отново:

— Защо?… — След това спря и заговори на английски. — Какво става във влака? Да не се е случило нещо?

Той погледна от единия мъж към другия.

Поаро кимна.

— Точно така. Нещо се е случило. Пригответе се да понесете един удар. Вашият работодател, мистър Ратчет, е мъртъв!

Мъкуийн сви устни и подсвирна. С изключение на по-яркия блясък в очите му, той не показа признаци на сътресение или на мъка.

— Значи, все пак се добраха до него — каза той.

— Какво точно искате да кажете с този израз, мистър Мъкуийн?

Мъкуийн се поколеба.

— Вие предполагате — каза Поаро, — че мистър Ратчет е убит?

— А не е ли? — Този път Мъкуийн изрази изненада. — Да, разбира се — каза той бавно, — точно това си помислих. Значи, искате да кажете, че той просто е умрял, докато е спал? Старецът беше толкова здрав, здрав като…

Той млъкна, понеже не намери подходящо сравнение.

— Не, не — рече Поаро. — Вашето предположение беше напълно правилно. Мистър Ратчет е бил убит. Прободен с нож. Но бих искал да зная защо бяхте толкова сигурен, че това е било убийство, а не обикновена смърт.

Мъкуийн се поколеба.

— Трябва да бъда наясно по този въпрос — каза той. — Кой сте вие всъщност? И в качеството си на какъв се намесвате?

— Аз представлявам Международната компания на спалните вагони. — Поаро помълча и после прибави: — Аз съм детектив. Казвам се Еркюл Поаро.

Ако Поаро очакваше някакъв ефект, такъв ефект не се получи.

— О, така ли? — каза само Мъкуийн и зачака Поаро да продължи…

— Може би знаете името ми.

— Ами, струва ми се, познато — само че винаги съм го мислел за име на дамски шивач.

Поаро го погледна с отвращение:

— Невероятно! — каза той.

— Кое е невероятно?

— Нищо. Нека се занимаем с въпроса, който ни интересува. Искам да ми разкажете, мистър Мъкуийн, всичко, което знаете за починалия. Вие не сте му роднина, нали?

— Не. Аз съм… бях… негов секретар.

— От колко време изпълнявате тази длъжност?

— Малко повече от година.

— Моля ви да ми дадете всички сведения, които можете.

— Е добре, с мистър Ратчет се срещнах преди малко повече от година, когато бях в Персия…

Поаро го прекъсна:

— Какво правехте там?

— Бях дошъл от Ню Йорк, за да се занимая с една петролна концесия. Предполагам, че това не ви интересува. Аз и моите приятели бяхме зле изиграни в тази работа. Мистър Ратчет беше в същия хотел. Малко преди това той се бе скарал със секретаря си. Предложи ми мястото и аз го приех. Нямах постоянна работа и бях доволен, че намерих, както се оказа, добре платена служба.

— А след това?

— Пътувахме. Мистър Ратчет искаше да види света. Пречеше му това, че не знаеше чужди езици. Работех по-скоро като разводач, отколкото като секретар. Водех приятен живот.

— А сега ми разкажете колкото можете повече за вашия работодател.

Младежът повдигна рамена. На лицето му се появи объркано изражение.

— Това не е толкова лесно.

— Как е пълното му име?

— Самюел Едуард Ратчет.

— Американски поданик ли беше?

— Да.

— От коя част на Америка беше по произход?

— Не зная.

— Е добре, кажете ми каквото знаете.

— Истината, мистър Поаро, е, че не зная абсолютно нищо! Мистър Ратчет никога не говореше за себе си или за живота си в Америка.

— А защо е било така според вас?

— Не зная. Струваше ми се, че се срамува от произхода си. Някои хора се срамуват от произхода си.

— Задоволително ли ви се вижда това разрешение?

— Откровено казано — не.

— Имаше ли роднини?

Никога не е споменавал за роднини.

Поаро беше настойчив:

— Вие трябва да сте си създали някаква теория, мистър Мъкуийн.

— Да, наистина, създал съм си. Най-напред не вярвам, че Ратчет беше истинското му име. Мисля, че е напуснал окончателно Америка, за да избяга от някого или от нещо. Мислех, че е успял… до преди няколко седмици.

— А след това?

— Започна да получава писма — заплашителни писма.

— Виждали ли сте ги?

— Да. В задълженията ми влизаше да се грижа за кореспонденцията. Първото писмо дойде преди четиринайсет дни.

— Бяха ли унищожени тези писма?

— Не, струва ми се, че при мен има все още няколко от тях — за едно зная, че Ратчет го скъса в пристъп на гняв. Да ви ги донеса ли?

Бъдете така добър.

Мъкуийн излезе от купето. Няколко минути по-късно той се върна и остави пред Поаро два листа не много чиста хартия.

В първото писмо пишеше следното:

„Мислеше си, че ще ни измамиш и ще ти се размине, нали? В никакъв случай. Ние сме се заели да те очистим, Ратчет, и ще го направим!“

Нямаше подпис.

Поаро само повдигна вежди и взе второто писмо.

„Ще те заведем на последната ти разходка, Ратчет. И то скоро. Ще те очистим, разбираш ли?“

Поаро остави писмото.

— Стилът е еднотипен! — каза той. — И то повече от почерка.

Мъкуийн втренчи поглед в него.

— Вие едва ли бихте го забелязали — обясни Поаро любезно. — За това са необходими очи, свикнали с подобни неща. Това писмо не е писано от един човек, мистър Мъкуийн. Писали са го двама или повече души — всеки е писал поред по една буква или дума. А и буквите са печатни. Това затруднява значително задачата по установяването на принадлежността на почерка. — Той млъкна, а след това продължи: — Знаехте ли, че мистър Ратчет се обърна към мен за помощ?

— Към вас?

Учуденият тон на Мъкуийн увери Поаро, че младият мъж не е знаел за това. Детективът кимна.

— Да. Беше разтревожен. Кажете ми, как реагира Ратчет, когато получи първото писмо?

Мъкуийн се поколеба.

— Трудно е да се каже. Той… го отмина със смях, с обичайното си спокойствие. Но някак си — Мъкуийн потръпна — почувствувах, че под маската на спокойствието му се крие голяма тревога.

Поаро кимна. После му зададе един неочакван въпрос:

— Мистър Мъкуийн, ще ми отговорите ли напълно откровено какво отношение имахте към работодателя си? Обичахте ли го?

Хектор Мъкуийн изчака една-две минути, преди да отговори.

— Не — отвърна той. — Не го обичах.

— Защо?

— Не зная точно защо. Той беше винаги приятен. — Мъкуийн помълча и добави: — Ще ви призная истината, мистър Поаро. Не го обичах и му нямах доверие. Уверен съм, че той беше жесток и опасен човек. Трябва обаче да призная, че нямам причини за това си мнение.

— Благодаря ви, мистър Мъкуийн. Още един въпрос — кога видяхте за последен път мистър Ратчет жив?

— Снощи към… — той помисли за минутка — към десет часа, бил казал. Отидох в купето му, за да запиша няколко негови кратки писма.

— По какъв въпрос?

— За някои керамични плочки и антични глинени съдове, които купи в Персия. Предадените предмети не отговаряха на закупените. По този въпрос се поведе дълга и неприятна кореспонденция.

— И тогава за последен път мистър Ратчет е бил видян жив?

— Да, така предполагам.

— Знаете ли кога мистър Ратчет е получил последното заплашително писмо?

— Сутринта в деня, когато напуснахме Константинопол.

— Има още един въпрос, който трябва да ви задам, мистър Мъкуийн: в добри отношения ли бяхте с вашия работодател?

Очите на младия мъж блеснаха внезапно.

— При тези ваши думи предполагате, че по гърба ми ще полазят тръпки. Но както се казва в добре продаващите се романи: „Нямате улики против мен.“ Ратчет и аз бяхме в отлични отношения.

— Може би, мистър Мъкуийн, ще ми дадете цялото си име и вашия адрес в Америка.

Мъкуийн съобщи името си — Хектор Уилърд Мъкуийн, и своя адрес в Ню Йорк.

Поаро се облегна на страничната възглавничка.

— Това засега е достатъчно, мистър Мъкуийн — каза той. — Ще ви бъда признателен, ако известно време запазите в тайна новината за смъртта на мистър Ратчет.

— Неговият прислужник, Мастерман, ще трябва да бъде уведомен.

— Той вероятно вече знае — отговори сухо Поаро. — В такъв случай опитайте се да го накарате да си държи езика зад зъбите.

— Няма да е трудно. Той е британец и както сам казва, не се бърка в чужди работи. Има недобро мнение за американците и никакво за другите народности.

— Благодаря ви, мистър Мъкуийн. Американецът напусна купето.

— Е? — попита мосьо Бук. — Вярвате ли това, което казва този младеж?

— Вижда ми се честен и откровен. Не показа никакви чувства към работодателя, което би сторил, ако беше замесен по някакъв начин. Наистина мистър Ратчет не му е казал, че се е опитал да привлече моите услуги и не е успял, но не смятам това за подозрително обстоятелство. Струва ми се, че мистър Ратчет е бил човек, който при всеки възможен случай е предпочитал да се съветва само със себе си.

— И така, вие се произнасяте поне за едно лице, че не е виновно за убийството — каза закачливо мосьо Бук.

Поаро го погледна с укор.

— Аз подозирам всички до последната минута — поясни той. — Въпреки това трябва да призная, че не мога да си представя този трезв, дългоглав Мъкуийн да загуби контрол дотолкова, че да наръга жертвата си дванайсет-четиринайсет пъти. Не съответствува на психиката му — никак не съответствува.

— Не — каза замислено мосьо Бук. — Това е дело на човек, доведен почти до лудост от ненавистта си — подсказва по-скоро южен темперамент. Или в противен случай сочи, както настояваше нашият приятел началник-влакът, че убиецът е жена.