Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder on the Orient Express [=Murder in the Calais Coach], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Агата Кристи. Убийство в „Ориент експрес“

 

Преводач Александър Хрусанов

Редактор Красимира Тодорова

Художник Стефан Кънчев

Коректор Антоанета Димитрова

 

Дадена за печат на 28. II. 1990 г. Излязла от печат януари 1991 г.

Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,50. Цена 7.90 лв.

 

Фирма „ФАР“, София, 1991

ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. Murder on the Orient Express

Collins, London, 1937

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство в Ориент Експрес (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство в Ориент Експрес
Murder on the Orient Express
АвторАгата Кристи
Първо издание1934 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаКучето на смъртта
СледващаНезавършен портрет
Убийство в Ориент Експрес в Общомедия

Убийство в Ориент Експрес е роман на Агата Кристи с главен герой белгийският детектив Еркюл Поаро. За първи път е публикуван във Великобритания през 1934 г. По-късно същата година романът е издаден и в САЩ, под името Murder in the Calais Coach, за да се избегне евентуалното объркване с романа на Греъм Грийн Orient Express, публикуван през 1932 г.

Резюме на сюжета

„Убийство в Ориент експрес“ е най-известният криминален роман в света, а екранизацията му е обявена за най-успешния британски филм на всички времена. Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта пътниците са с един по-малко. Американски магнат е намерен мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Пътуващите са откъснати от света и разчитат на Поаро, който единствен може да открие убиеца сред тях.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на втория си съпруг археолога Макс Малоун. Писателката му посвещава още три книги: Загадката на Ситафорд, Ела и ми кажи как живееш, и последната ѝ написана книга Задната врата на съдбата.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Murder on the Orient Express в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА XIII
РЕЗЮМЕ НА ПОКАЗАНИЯТА НА ПЪТНИЦИТЕ

— Дребен, мургав мъж с женски глас — повтори Бук. Тримата кондуктори и Хилдегарде Шмит си бяха отишли.

Мосьо Бук направи отчаян жест.

— Нищо не разбирам от цялата тази работа, ама съвсем нищо! Значи, в края на краищата неприятелят, за когото е говорил Ратчет, е бил във влака? Но къде е той сега? Как е могъл да се изпари във въздуха? Свят ми се завива. Кажете нещо, приятелю, умолявам ви. Покажете ми как невъзможното е станало възможно!

— Добре казано — рече Поаро. — Невъзможното не е могло да се случи и тогава невъзможното трябва да е възможно въпреки очевидните признаци.

— Тогава бързо ми обяснете какво всъщност се е случило миналата нощ във влака.

— Не съм магьосник, драги мой. И аз като вас съм крайно озадачен. Този случай се развива по много странен начин.

— Съвсем не се развива. Стои си на същото място. Поаро поклати глава.

— Не, това не е вярно. Сега сме по-напреднали. Знаем някои неща. Чухме показанията на пътниците.

— И какво ни разкри това? Съвсем нищо.

— Не бих казал така, приятелю.

— Може би преувеличавам. Американецът, Хардман и камериерката германка — да, те ни осведомиха по за нещо допълнително. Искам да кажа, че направиха цялата работа още по-неразбираема.

— Не, не, не — успокои го Поаро.

— Говорете тогава, нека чуем мъдростта на Еркюл Поаро.

— Не ви ли казах, че и аз като вас съм много озадачен? Но поне можем да се изправим с лице пред нашия проблем. Можем да подредим грижливо и методично фактите, които имаме.

— Продължете, моля ви — каза доктор Константин.

Поаро прочисти гърлото си и изглади едно парче попивателна.

— Нека огледаме случая, както той изглежда в момента. Първо, има няколко неоспорими факта. Този човек — Ратчет, или Касети, миналата нощ е бил прободен с нож на дванайсет места и е умрял. Това е факт номер едно.

— Съгласен съм с вас, съгласен, стари приятелю, — каза Бук с ироничен жест.

Еркюл Поаро съвсем не се ядоса. Той продължи спокойно:

— Засега няма да се спирам върху някои доста странни очевидности, които ние с доктор Константин вече разисквахме. Ще се върна па тях след малко. Следващият важен факт според мен е времето на престъплението.

— Това също е едио от малкото неща, които знаем — съгласи се Бук. — Престъплението е било извършено в един и четвърт през нощта. Всичко сочи, че е така.

— Не всичко. Вие преувеличавате. Разбира се, има известен брой улики, които подкрепят този възглед.

— Доволен съм, че признавате поне това.

Поаро продължи спокойно, без да се смути от прекъсването.

— Ние имаме три възможности: първата — престъплението е извършено, както казвате, в един и петнайсет. Това се подкрепя от уликата на часовника, показанията на мисис Хюбърд и показанията на германката Хилдегарде Шмит. Съвпада със заключението на доктор Константин. Втора възможност — престъплението е било извършено по-късно и уликата на часовника е била подправена нарочно. Трета възможност — престъплението е било извършено по-рано и часовникът поправен поради същите причини, както по-горе. Ако приемем първата възможност като най-вероятна и подкрепена от повечето показания, ние трябва да приемем и някои факти, произтичащи от нея. Най-напред, ако престъплението е било извършено в един и четвърт, престъпникът не би могъл да напусне влака и се повдига въпросът: Къде е той? И кой е? Нека най-напред изследваме внимателно показанията. Първо научаваме за съществуването на този мъж — дребен, мургав, с женски глас — от Хардман. Той казва, че Ратчет му е разправил за тази личност и го наел да следи за него. Ние нямаме доказателства, които да подкрепят това твърдение, освен думите на самия Хардман. Нека след това изследваме въпроса: Хардман дали е лицето, за което се представя — оперативен работник от детективско бюро в Ню Йорк? Това, което е интересно според мен в този случай, е, че ни липсват всички улеснения, с които разполага полицията. Не можем да установим добросъвестността на някои от тези хора. Трябва да се уповаваме само на дедукцията. Това според мен прави цялата работа много по-интересна. Липсва обичайната практика. Всичко е въпрос на интелект. Аз си задавам въпроса: „Можем ли да приемем твърденията на Хардман по отношение на самия него?“ Вземам решение и отговарям: „Да.“ На мнение съм, че можем да приемем твърденията на Хардман.

— Вие, значи, разчитате на интуицията — на това, което американците наричат предчувствие — каза доктор Константин.

— Съвсем не. Разглеждам вероятностите. Хардман пътува с фалшив паспорт — това веднага ще го направи обект на съмнение. Първото нещо, което ще сторят полицаите, когато се появят на сцената, ще бъде да задържат Хардман и да телеграфират, за да се уверят дали твърденията му са верни. Ще бъде трудно да се установи добросъвестността на много от пътниците, в повечето случаи полицията вероятно няма и да се опита да го направи, още повече, че спрямо тези пътници не се проявява никакво съмнение. Но в случая на Хардман това е много лесно. Той или е личността, за която се представя, или не е. Поради това аз казвам, че ще се докаже, че с него всичко е в ред.

— Вие го освобождавате от подозрение?

— Съвсем не. Погрешно ме разбрахте. Доколкото зная, всеки американски детектив може да има лични причини да иска да убие Ратчет. Не, казвам само, че можем да приемем твърденията на Хардман по отношение на самия него. В такъв случай версията, че Ратчет го е потърсил и наел, е вероятна, но не съм сигурен, че е вярна. Ако я приемем за вярна, трябва да потърсим потвърждение. Намираме го на доста невероятно място — в показанията на Хилдегарде Шмит. Нейното описание на човека в униформа на кондуктор от спалните вагони, когото е видяла, съвпада напълно. Има ли друго потвърждение на тези две версии? Има. Например копчето, което мисис Хюбърд е намерила в нейното купе. А има и още едно потвърждаващо показание, на което може би не сте обърнали внимание.

— Кое е то?

— Фактът, че и полковник Арбътнот, и Хектор Мъкуийн споменават, че кондукторът е минал покрай тяхното купе. Те не са отдали никакво значение на този факт, но, господа, Пиер Мишел ни заяви, че не е напущал стола си освен в точно определени случаи, никой от които не би го отвел в далечния край на коридора — покрай купето, в което са седели Арбътнот и Мъкуийн. Поради това тази версия за дребния, мургав човек с женски глас, облечен в униформата на кондуктор от спалните вагони, почива на преките или непреки показания на четирима свидетели.

— Една дребна подробност — обади се доктор Константин. — Ако историята на Хилдегарде Шмит е вярна, как тогава истинският кондуктор не спомена да я е видял, когато е отивал да се отзове на звънеца на мисис Хюбърд?

— Това е лесно обяснимо, струва ми се. Когато е отивал при мисис Хюбърд, прислужницата е била при господарката си. Когато се е върнала в купето си, кондукторът е бил при мисис Хюбърд.

Бук с труд се сдържа, докато свършиха.

— Да, да, приятелю — каза той нетърпеливо на Поаро. — Но въпреки че се възхищавам от метода ви да вървите стъпка по стъпка, вие още не сте засегнали главния въпрос. Всички сме съгласни, че тази личност съществува. Въпросът е — къде е отишла тя?

Поаро поклати глава с укор.

— Грешите. Склонен сте да поставяте телето пред майка му. Преди да се запитам: „Къде е изчезнал този човек?“, аз си задавам въпроса: „Съществувал ли е наистина този човек?“ Защото, виждате ли, ако този човек е бил измислен — изфабрикуван, — колко лесно би било той да изчезне! Затова аз най-напред се опитвам да установя, че такъв човек от плът и кръв наистина съществува.

— И като стигнете до факта, че е съществувал… е добре… къде е той сега?

— Има само два отговора на това, драги. Или той е скрит на толкова потайно място във влака, че ние не можем никак да се досетим за него, или в противен случай той е, както може да се каже, две личности. Поточно той е и сам себе си — човекът, от когото се е страхувал мистър Ратчет, и пътник във влака, толкова добре замаскиран, че мистър Ратчет не го е познал.

— Това е добра идея — каза Бук и лицето му светна. Но после отново се помрачи. — Само че има едно възражение…

Поаро взе думите от устата му.

— Ръстът на мъжа. Това искахте да кажете, нали? С изключение на прислужника на мистър Ратчет всички пътници са едри мъже — италианецът, полковник Арбътнот, Хектор Мъкуийн, граф Андрени. И така, остава ни само прислужникът, което не е много вероятно предположение. Но има и друга възможност. Спомнете си „женския“ глас. Това ни дава избор. Човекът може да е облечен като жена или наистина да е жена. Една висока жена в мъжки дрехи би изглеждала ниска.

— Но сигурно Ратчет е щял да знае…

— Може би той е знаел. Може би жената вече е правила опит да го убие и за да изпълни по-добре целта си, е била облечена в мъжки дрехи. Възможно е Ратчет да е отгатнал, че тя ще използува пак същия трик, и е казал на Хардман да внимава за такъв мъж. Но въпреки това той му споменава за женския глас.

— Това е една възможност — каза Бук. — Но…

— Слушайте, приятелю, струва ми се, че сега трябва да ви кажа за някои несъответствия, забелязани от доктор Константин.

Той разказа подробно за заключенията, до които те с доктора бяха стигнали, изхождайки от естеството на раните на убития. Мосьо Бук изпъшка и отново хвана главата си с ръце.

— Зная — каза Поаро съчувствено. — Зная точно как се чувствувате. Свят ви се завива, нали?

— Цялата работа е фантастична — извика Бук.

— Точно така. Всичко е абсурдно, невероятно, невъзможно! Така казах и аз. И все пак, приятелю, имаме налице убийство! Човек не може да избяга от фактите.

— Това е лудост!

— Лудост, нали? И то такава лудост, приятелю, че понякога изпитвам чувството, че всъщност всичко трябва да е много просто… Но това е само една от моите „малки идеи“.

— Двама убийци — изпъшка Бук. — И то в „Ориент експреса“!

При тази мисъл той едва не се разплака.

— А сега нека направим фантазията още по-фантастична — продължи бодро Поаро. — Миналата нощ във влака има двама странни непознати. Единият е кондукторът от спалните вагони, отговарящ на описанието, дадено ни от мистър Хардман и видян от Хилдегарде Шмит, полковник Арбътнот и мистър Мъкуийн. Има и една жена в червено кимоно — висока, стройна, — видяна от Пиер Мишел, мис Дебенхем, мистър Мъкуийн и от мен и помирисана, ако мога да кажа така, от полковник Арбътнот. Коя е тя? Никой във влака не признава да притежава яркочервено кимоно. Тя също е изчезнала. Едно и също лице ли е тя с мнимия кондуктор? Или е съвсем друга личност. Къде са тези двама души? И между другото къде са униформата на кондуктора от спалните вагони и яркочервеното кимоно?

— А! Това е вече нещо положително — скочи нетърпеливо Бук. — Трябва да претърсим багажа на всички пътници. Да, това ще бъде нещо.

Поаро също стана.

— Ще направя една догадка — каза той.

— Знаете ли къде са?

— Имам известна идея.

— Къде?

— Ще намерите яркочервеното кимоно в багажа на един от мъжете, а униформата на кондуктора от спалните вагони — в багажа на Хилдегарде Шмит.

— Хилдегарде Шмит? Вие мислите, че…

— Не това, което мислите вие. Ще се изразя така: ако Хилдегарде Шмит е виновна, униформата може да се намери в нейния багаж, но ако е невинна, тази униформа непременно ще бъде там.

— Но как така… — започна Бук и млъкна. — Какъв е този шум, който се приближава? — извика той. — Прилича ми на локомотив в движение.

Шумът стана по-силен и по-ясен. Състоеше се от пискливи викове и протести на някакъв женски глас. Вратата в края на вагон-ресторанта се разтвори широко. Вътре нахлу мисис Хюбърд.

— Ужасно! — извика тя. — Това е ужасно! В моята тоалетна торбичка! Моята тоалетна торбичка! Един голям нож… целият в кръв!

И като политна внезапно напред, тя припадна върху рамото на мосьо Бук.