Серия
Еркюл Поаро (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mystery of the Blue Train, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 52 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ira999 (2008)

Издание:

М. — L Publishing House, София, 1992

Превод от английски Веселин Кантарджиев

Оформление Петър Панков, Илко Жеков

Предпечатна подготовка „ПолиТех“, София

Печат „Полипринт“, Враца


На светлата памет на Любомир Соколов

Преводачът

ГЛАВА ПЪРВА
ЧОВЕКЪТ С БЯЛАТА КОСА

Беше към полунощ, когато един човек пресече Плас де ла Конкорд. Въпреки изящното кожено палто, което загръщаше слабата му фигура, у него имаше нещо забележимо сиво и дребно.

Дребен мъж, с лице като на плъх. Човек, би казал някой, който никога няма да играе забележителна роля и не би се издигнал в каквато и да е област. И все пак, стигайки до това заключение, наблюдателят би сгрешил. Защото този човек, дребен и незначителен както изглеждаше, имаше ключова позиция в световните събития. В една империя, където управляваха плъхове, той бе цар на плъховете.

Дори и сега едно посолство очакваше завръщането му. Само че най-напред той трябваше да си свърши работата — работа, с която посолството не беше официално запознато. Бледото му лице блестеше на лунната светлина. Върху тънкия нос нямаше и следа от извивка. Баща му беше полски евреин, шивашки калфа, и целта, която преследваше този човек, бе такава, каквато би допаднала на баща му.

Той стигна до Сена, премина я и навлезе в един от най-малко почтените квартали на Париж. Тук спря пред висока занемарена къща и се отправи към един апартамент на четвъртия етаж. Едва почука и вратата се отвори от една жена, която явно бе очаквала пристигането му. Тя не го поздрави, но му помогна да свали балтона си и го отведе към безвкусно мебелираната всекидневна. Електрическата крушка бе покрита с мръсен абажур в розово, който смекчаваше, ала не можеше да прикрие нескопосания грим по лицето на жената. Не скриваше и широките монголски черти на лицето й. Не можеше да има и съмнение относно професията и народността на Олга Демирова.

— Всичко наред ли е, малката?

— Всичко, Борис Иванович.

Той кимна и промърмори:

— Не мисля, че са ме проследили.

Но в гласа му трептеше безпокойство. Той отиде до прозореца, леко придърпа пердето и старателно се взря навън. След миг рязко се отдръпна.

— Не мисля, че са ме проследили.

— На отсрещния тротоар има двама души. Струва ми се, че… — той замълча и загриза ноктите си — привичка, която съпровождаше действията му в подобни състояния.

Рускинята поклати глава в бавно, успокояващо движение.

— Те си бяха тук още преди да дойдеш.

— Все едно. Струва ми се, че гледаха насам.

— Възможно е — съгласи се с безразличие тя.

— Но тогава…

— Какво от това? Дори ако знаят, не ти ще бъдеш този, подир когото ще тръгнат оттук.

На устните му се изписа тънка, цинична усмивка.

— Да — съгласи се той, — това е вярно. — Замисли се за миг и добави: — Проклетият американец! Той може да се грижи за себе си както всеки друг.

— Предполагам.

Той пак отиде до прозореца и промърмори с кикотене:

— Солидни купувачи. Изглеждат познайници на полицията. Е — хе, желая на братята апаши успешен улов.

Олга Демирова поклати глава.

— Ако американецът е такъв, какъвто го описват, за да сполучат при него ще им бъдат нужни повече от двама пъзливи апаши. — Тя млъкна. — Чудя се…

— Е?

— Нищо. На два пъти тази вечер един мъж мина по улицата. Един мъж с бяла коса.

— Че какво от това?

— Ей това. Когато мина покрай онези двамата, той изпусна ръкавицата си. Единият от тях я повдигна и му я подаде. Изтъркан номер.

— Искаш да кажеш, че белокосият е техен шеф?

— Нещо такова.

Рускинята изглеждаше разтревожена и объркана.

— Сигурна ли си, че пакетът е запазен? Не е фалшифициран, нали? Толкова много се приказваше, толкова много…

Той пак загриза ноктите си.

— Сам прецени.

Тя се наведе над камината, ловко размествайки въглищата. Отдолу, изпод смачканите купчинки вестници, измъкна един продълговат пакет, обвит в мръсен вестник, и го подаде на мъжа.

— Гениално! — закима одобрително той.

— На два пъти претърсват апартамента. Разпран е дюшекът на леглото ми.

— Тъкмо както казах — изръмжа той. — Много се говори. Сгрешихме и с пазарлъка за цената.

Той разви пакета. В него имаше друго малко пакетче, обвито в кафява хартия. Тъкмо разбиваше и него, когато прозвуча острият звук на звънеца.

— Американецът е точен — каза Олга, поглеждайки часовника си.

Тя излезе от стаята и след миг се върна, въвеждайки един широкоплещест мъж, чийто презокеански произход бе очевиден. Острият му поглед премина от единия към другия.

— Мистър Краснин? — запита учтиво той.

— Да — отвърна Борис. — Трябва да се извиня за… за необичайността на тази среща. Необходима е секретност. Аз… по никакъв начин не мога да си позволя да бъда свързан с тази работа.

— Наистина? — любезно запита американецът.

— Имам думата ви, че по сделката не ще се вдига шум, нали? Това е едно от условията на продажбата.

Американецът кимна.

— По това вече сме се разбрали — каза безразлично той. — Сега може би ще ми връчите стоката?

— Носите ли парите в банкноти?

— Да — отвърна другият, обаче не направи никакво движение да ги извади. След мигновено колебание Краснин посочи малкия пакет на масата.

Американецът го взе и разви опаковката. Поднесе съдържанието под силната светлина на едно джобно фенерче и го подложи на много щателно изследване. Удовлетворен, той измъкна от джоба си дебел кожен портфейл и отброи от него снопче банкноти. Тях връчи на руснака, който внимателно ги преброи.

— Всичко е наред, нали?

— Благодаря, господине. Всичко е наред.

— Така — каза другият, пусна небрежно пакетчето в джоба си и се поклони на Олга. — Лека нощ, мадам. Лека нощ, мистър Краснин.

После излезе, затваряйки вратата след себе си. Погледите на двамата в стаята се срещнаха. Мъжът прекара език по засъхналите си устни.

— Чудя се… дали ще успее да се прибере до хотела си — смотолеви той.

По взаимно внушение и двамата се насочиха към прозореца — тъкмо навреме, за да видят американеца когато излизаше на улицата. Той се насочи вляво и закрачи уверено, без нито веднъж да се обърне. Две сенки се прокраднаха от насрещния изход и го последваха безшумно. Преследваният и преследвачите потънаха в нощта. Олга Демидова каза:

— Ще се прибере благополучно. Няма защо да се боиш… или да се надяваш, все едно.

— Защо мислиш така? — полюбопитства Краснин.

— Човек, които е успял да натрупа толкова пари, не може да бъде глупак — отвърна Олга. — Та като стана дума за пари…

Тя загледа многозначително Краснин.

— Е?

— Моят пай, Борис Иванович.

След известно колебание Краснин й подаде две от банкнотите. Тя кимна благодарствено с абсолютна липса на чувственост и мушна банкнотите в чорапа си.

— Така бива — засмя се с доволство Олга.

Той я загледа с любопитство.

— Не съжаляваш ли, Олга Василевна?

— Да съжалявам? За какво?

— За това, което ти беше в ръцете. Има жени, повечето от тях, струва ми се, които са луди по такива неща.

Тя кимна замислена.

— Да, казваш истината. Повечето жени страдат от тази лудост. Аз не. Чудя се… — тя замълча.

— Какво? — запита другият заинтересуван.

— Наистина, американецът ще съумее да ги запази, в това съм сигурна. Но после…

— За какво мислиш?

— Разбира се, той ще ги даде на някоя жена — рече замислено Олга. — Чудя се какво ще стане тогава.

Тя тръсна глава и се отправи към прозореца. Внезапно възкликна и кимна към мъжа:

— Ела, тъкмо онзи минава по улицата. Човекът, за когото ти споменах.

Двамата се взряха навън. Една стройна, елегантна фигура се движеше с бавен ход. Беше с цилиндър и пелерина. Когато мина покрай уличната лампа, лъчите й осветиха кичур гъста бяла коса.