Серия
Госпожица Марпъл (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sleeping Murder, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 38 гласа)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

Агата Кристи

СТАЕНА СМЪРТ

Първо издание

Превод Владимир Германов, 1992

Редактор Елиана Владимирова

Художник на корицата Димитър Стоянов, 1992

Фотографика Любомир Калев, 1992

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

Издателска къща „АБАГАР“ — София

„АБАГАР ХОЛДИНГ“ ООД София 1124, ул. „Гогол“ 23

Печат ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

ISBN 954-8004-49-6

с/о NIKA, Sofia

 

Agatha Christie Sleeping Murder

FONTANA Collins First published by William Collins & Co. Ltd 1976

First issued in Fontana Paperbacks 1977

Seventeenth impression September 1990


ГЛАВА 1
Къщата

Гуенда Рийд стоеше на кея и леко трепереше.

Доковете, навесите на митницата и всичко от Англия, което можеше да види в момента, леко се поклащаше нагоре-надолу.

И точно в този момент тя взе решението си — решение, което щеше да доведе до такива съдбовни събития.

Нямаше да отиде до Лондон с ферибота, както бе мислила.

В края на краищата защо да го прави? Никой нямаше да я посрещне, никой не я очакваше. Току-що беше слязла от другия люлеещ се и скърцащ кораб (трите дни, докато пресекат залива и стигнат до Плимут, бяха изключително неприятни) и от всичко на света най-малко й се искаше отново да се качи на нещо, което се издига и се клати. Ще отиде в някой хотел. Малък, солиден, здраво стъпил на земята хотел. Ще си легне в хубаво, стабилно легло, което не скърца и не се люлее. И ще заспи, а на следващата сутрин — ами да, разбира се — каква чудесна идея! Ще наеме кола и бавно, без да се притеснява, ще тръгне през Южна Англия, за да търси къща — хубава къща. Тази, която с Джайлс бяха решили, че тя трябва да намери. Да, това наистина беше чудесна идея.

Така щеше да види и нещичко от Англия — тази Англия, за която й беше разказвал Джайлс и която тя изобщо не познаваше, макар че като повечето новозеландци я наричаше „у дома“. В момента Англия не изглеждаше особено привлекателна. Денят беше сив, всеки момент можеше да завали и духаше ужасен вятър. „Плимут — мислеше Гуенда, докато чакаше на опашката за митническа и паспортна проверка — може би не е най-доброто място в страната.“

Но на следващата сутрин чувствата й бяха съвършено различни. Слънцето грееше. Гледката от прозореца й беше чудесна. И цялата вселена вече не се люлееше под краката й. Беше застанала на едно място. Ето това, най-накрая, беше Англия и тя — младата омъжена двадесет и една годишна жена, тръгнала да пътува, беше тук. Пристигането на Джайлс не беше определено много точно. Можеше да я последва след няколко седмици, но можеше и след шест месеца. Той й предложи да тръгне преди него и да намери подходяща къща. И двамата смятаха, че би било добре да имат нещо свое. Неговата работа винаги щеше да бъде свързана с пътуване. Понякога и Гуенда би могла да го придружава, но не винаги това щеше да бъде уместно. Обаче и двамата решиха, че ще е хубаво, независимо от всичко да имат дом — техен собствен дом. Джайлс дори беше наследил някакви мебели от леля си, така че и това обстоятелство правеше идеята разумна и практична.

Тъй като Гуенда и Джайлс бяха доста заможни, едва ли щяха да имат особени трудности.

В началото Гуенда не беше възхитена от мисълта сама да търси къща.

— Трябва да отидем заедно — беше казала тя, а Джайлс, със смях, й беше отговорил:

— Не съм голям специалист по къщите. Ако ти хареса на теб, ще хареса и на мен. Е, разбира се, трябва да има нещо като градинка, да не е някакъв съвременен ужас и да не е прекалено голяма. Според мен е най-добре да бъде някъде по южното крайбрежие. И да не е много навътре в сушата.

— Имаш ли предвид някое конкретно място? — попита тогава Гуенда.

Джайлс отвърна, че няма. От малък беше останал сирак (те и двамата бяха сираци), беше прекарвал много време при различни роднини и не се чувстваше свързан с никое определено място. Това щеше да е къщата на Гуенда, а що се отнася до възможността да я изберат заедно, какво би станало, ако се наложеше той да се забави с шест месеца? Тя какво щеше да прави през това време? Да обикаля по хотелите? Не. Трябваше да намери къща и да се настани в нея.

— Искаш да кажеш — поясни тя, — че трябва сама да свърша цялата работа.

Но й хареса идеята да намери къща, да я обзаведе и да я направи уютна — готова за пристигането му. Бяха женени от три месеца и тя го обичаше много.

След като поръча да й донесат закуска в леглото, Гуенда стана и подреди плановете си. През деня разгледа Плимут, който й хареса, а на следващия нае кола „Даймлер“ с шофьор и започна пътуването си из Южна Англия.

Времето беше хубаво и на нея й беше много приятно. Видя няколко къщи в Девъншър[1], но нито една не й хареса достатъчно. Нямаше защо да бърза. Щеше да продължи да търси. Научи се да чете хвалебствените описания на агенциите за недвижими имоти между редовете и по този начин си спести няколко излишни разходки.

Беше сряда вечер, една седмица по-късно, когато колата бавно се спусна по извития път и влезе в градчето Дилмут. В покрайнините на този все още очарователен морски курорт минаха покрай табелка „Продава се“ и между дърветата тя успя да зърне малка бяла къща във викториански стил.

Гуенда веднага почувства, че се изпълва с одобрение — почти възхищение. Тази беше нейната къща! Вече беше сигурна в това. Можеше да си представи градината, високите прозорци — беше убедена, че е точно такава, каквато иска.

Денят преваляше, така че тя отседна в хотел „Кларънс“, а на следващата сутрин отиде в агенцията за недвижими имоти, чийто адрес беше преписала от табелката.

И сега, въоръжена с писмено разрешение да огледа къщата, тя стоеше в старомодната продълговата всекидневна с двата й френски прозореца, водещи към застлана с плочи тераса. Пред терасата имаше нещо като алпинеум, изпъстрен с цъфнали храсти, който се спускаше стръмно към тревната площ долу. Над дърветата в края на градината би трябвало да се вижда морето.

„Това е моята къща — помисли си Гуенда. — Това е моят дом. Вече ми се струва, че познавам всяко кътче от него.“

Вратата се отвори и влезе висока меланхолична хремава жена, която подсмърчаше унило.

— Мисиз Хенгрейв? Имам разрешение от господата Голбрайт и Пендърли да разгледам имота. Боя се, че е малко рано, но…

Мисиз Хенгрейв изсекна носа си и каза, че това няма никакво значение. Обиколката на къщата започна.

Да, беше точно това, което й трябваше. Не много голяма. Малко старомодна. С Джайлс биха могли да добавят още една или две бани. Кухнята също можеше да се подобри. Слава Богу, в нея вече имаше хубава печка. С една нова мивка и съвременно оборудване…

През цялото време, докато Гуенда кроеше плановете си и ги обмисляше, гласът на мисиз Хенгрейв не спираше тъничко и монотонно да изрежда подробностите за последната болест на майор Хенгрейв. Половината от вниманието си Гуенда отдели, за да издава необходимите звуци — на съчувствие, утеха и разбиране. Всичките роднини на мисиз Хенгрейв живеели в Кент… тя много искала да се премести някъде по-близо до тях… майорът бил ужасно привързан към Дилмут, бил секретар на голф-клуба толкова много години, но тя самата…

— Да… разбира се… Колко ужасно трябва да се чувствате… да, санаториумите винаги са такива… разбира се… сигурно сте били…

А другата половина трескаво съобразяваше: Тук ще има скрин за бельо… да. Голяма спалня… каква хубава гледка към морето… Джайлс ще я хареса. Съвсем практична малка стаичка. Джайлс може би ще я използва за дрешник. Банята… ваната би трябвало отвън да е покрита с махагон… О! Да! Така е! Колко е хубава! И е в средата! Не, няма да променям нищо. Това е нещо наистина старо и стилно! Каква огромна вана! В нея можеш, например, да ядеш ябълки. Или да пускаш книжни платноходки и патета! Сякаш са в морето… сетих се — от онази тъмна задна стая ще направим две наистина модерни бани, зелени и лъскави. С тръбите не би трябвало да има проблеми защото са точно над кухнята… тази ще оставим такава, каквато е…

— Плеврит — каза мисиз Хенгрейв — и се превърна в двойна пневмония на третия ден…

— Ужасно! — отговори Гуенда. — Няма ли още една стая в края на коридора?

Имаше. И беше точно такава, каквато си я представяше — почти кръгла, с голям еркерен прозорец. Разбира се, трябваше да се боядиса. Всъщност стаята беше в съвсем добро състояние, но защо хората като мисиз Хенгрейв са толкова влюбени в този горчичено-бисквитен цвят?

Те се върнаха по коридора. Гуенда съсредоточено измърмори:

— Шест, не, седем стаи, като се броят малката и таванската.

Дъските под краката й леко проскърцаха. Вече се чувстваше така, сякаш тя, а не мисиз Хенгрейв, живееше тук! Мисиз Хенгрейв сякаш беше натрапничка — жена, която боядисва стаите в горчиченобисквитен цвят и харесва да има глицинин[2] във всекидневната си. Гуенда погледна листа, който държеше в ръката си. Върху него на машина бяха описани подробностите за имота и исканата цена.

Само за няколко дни Гуенда се беше запознала доста добре с възможните достойнства и недостатъци на къщите. Исканата сума не беше голяма. Разбира се, имаше нужда от известно осъвременяване, но пък… и тя забеляза думите, написани под цената: „Подлежи на договаряне“. Мисиз Хенгрейв сигурно много бързаше да се премести при „нейните хора“ в Кент[3]

Слизаха по стълбата, когато Гуенда внезапно почувства, че я обзема непреодолим и с нищо необясним ужас. Усещането беше болезнено и си отиде толкова бързо, колкото беше и дошло. Въпреки това, на ум й дойде още нещо.

— В тази къща… нали няма призраци? — попита тя настойчиво.

Мисиз Хенгрейв, която беше едно стъпало по-долу и тъкмо започваше да разказва как майор Хенгрейв започнал бързо да линее, я погледна обидено.

— Не знам такова нещо, мисиз Рийд. Но защо? Да не би да сте чула от някого?

— Вие самата усещала ли сте, виждала ли сте такива неща? Тук умирал ли е някой?

„Доста ужасен въпрос — помисли си Гуенда — и не биваше да го задавам, защото вероятно майор Хенгрейв…“

— Мъжът ми почина в санаториума „Св. Моника“ — обясни мисиз Хенгрейв сковано.

— Да. Разбира се, вие ми казахте.

Мисиз Хенгрейв продължи все така ледено:

— В къща, построена преди сто години, би трябвало да се очаква да е имало смъртни случаи. Но мис Елърти, от която покойният ми съпруг я закупи преди седем години, беше в цветущо здраве и дори смяташе да замине за чужбина, за да се занимава с мисионерска дейност. Тя не спомена в семейството й скоро да е имало нещастни случаи.

Гуенда побърза да успокои меланхоличната мисиз Хенгрейв. Влязоха отново във всекидневната. Това беше очарователна тиха стая, точно такава, за каквато Гуенда копнееше. Моментният страх, обзел я преди малко, беше напълно неразбираем. Какво я беше прихванало? На къщата й нямаше абсолютно нищо.

Тя попита мисиз Хенгрейв дали може да разгледа градината и излезе на терасата през френските прозорци.

„Тук би трябвало да има стъпала — помисли си тя — водещи към тревната площ.“

Но вместо това беше израснала форзиция, която точно на това място беше необикновено висока и напълно скриваше гледката към морето.

Гуенда отбеляза мислено това. Щеше да го промени.

Последва мисиз Хенгрейв по терасата и слезе след нея по едни стъпала в най-далечния й край. Забеляза, че алпинеумът е занемарен и обрасъл и че по-голямата част от цъфтящите храсти се нуждаят от подрязване.

Мисиз Хенгрейв промърмори някакво извинение за това, че градината е доста запусната. Можели да си позволят да викат градинар само два пъти седмично, а много често той въобще не се появявал.

Те разгледаха малката, но удобна лятна кухня, и се върнаха в къщата. Гуенда обясни, че трябва да види още няколко имота и, макар че „Хилсайд“ (какво често срещано име) много й харесва, не би могла да вземе решение веднага.

След едно последно дълго подсмърчане Мисиз Хенгрейв се сбогува с нея някак си тъжно.

Гуенда се върна при посредниците, заяви твърдо, че е готова да плати само цената, посочена в официалната оценка на имота, и прекара остатъка от сутринта в разглеждане на Дилмут. Това беше очарователно и старомодно малко курортно градче. В далечния му „модерен“ край имаше два нови хотела и няколко недоизпипани къщи, но географското положение на брега и възвишенията отзад го бяха спасили от прекомерно разрастване.

Следобед й се обадиха посредниците и й съобщиха, че мисиз Хенгрейв приема предложението й.

С дяволита усмивка Гуенда отиде до пощата и изпрати телеграма на Джайлс:

КУПИХ КЪЩА. ОБИЧ. ГУЕНДА.

— Това ще раздразни любопитството му — каза си тя. — Ще му покажа, че си тежа на мястото!

Бележки

[1] Графство в Югозападна Англия. — Бел. пр.

[2] Пълзящо растение с ароматни синьолилави цветове. — Бел. пр.

[3] Графство в Югоизточна Англия. — Бел. пр.