Серия
Госпожица Марпъл (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nemesis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 47 гласа)
Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Агата Кристи. Възмездието

Първо издание

 

Превод от английски Владимир Германов, 1993

Редактор Елиана Владимирова

Художествен редактор Боряна Занова

Компютърен набор „Абанос“, София

Издава „Абагар холдинг“, София

Печат Дф „Абагар“ — Печатница В. Търново

ISBN 954-584-014-5

с/о Prava i Prevodi, Beograd

 

Agatha Christie. Nemesis

Fontana/Collins

Eleventh impression June 1988


ГЛАВА 1
Увертюра

Обикновено мис Марпъл разгръщаше втория си вестник следобед. Всяка сутрин донасяха в къщата й два вестника. Тя четеше първия докато отпиваше чая си рано сутринта, тоест, ако го получеше навреме. Момчето, което разнасяше вестниците, изглежда имаше доста особени разбирания за организацията на времето си. Освен това много често идваше или ново момче, или временен заместник на старото. И всички те имаха свои собствени разбирания за маршрута, по който трябва да доставят вестниците. Може би за тях това бе средство за борба със скучното еднообразие. Абонатите, които искаха да прочетат вестника си рано, така че да могат да прегледат по-пикантните новини на деня преди да се качат на автобуса, влака или с каквото друго ходеха на работа, обикновено се дразнеха, ако вестникът им закъснее, макар че възрастните дами, които живееха мирно и тихо в Сейнт Мери Мийд, често предпочитаха да го четат на масата по време на закуска.

Днес мис Марпъл бе прочела първата страница и още няколко неща в ежедневника, който бе кръстила „Оттук-оттам“ — ироничен намек за това, че вестникът — „Новинар“, поради смяна на собственика си беше започнал, за нейно и на някои нейни приятели съжаление, да публикува материали за мъжко и дамско облекло, за женските сърдечни трепети, конкурси за деца и писма на читателки и беше успял напълно да елиминира всякакви истински новини от страниците си, освен от първата и от някои ъгълчета, където беше трудно да ги откриеш. Мис Марпъл беше старомодна и предпочиташе вестниците наистина да се занимават с вести.

След като се наобядва, тя си позволи двадесетминутно подремване в специално закупеното кресло с права облегалка, което бе предназначено за хора с ревматични гърбове, а след това разгърна вестник „Таймс“ и го зачете бавно и спокойно. Не че „Таймс“ беше както едно време. Този вестник можеше да те накара да излезеш от кожата си с това, че в него вече нямаше почти нищо. Вместо да започне от първата страница и да му е съвсем ясно къде се намират дописките по темите, които го интересуват, човек попадаше на някакви странни промени и размествания в утвърденото с времето подреждане на рубриките. Най-неочаквано мис Марпъл попадна на две илюстрирани страници, посветени на пътуването до остров Капри. На спорта се отделяше много повече внимание, отколкото в миналото. Новините от съда бяха малко по-верни на традицията. Ражданията, браковете и некролозите, които навремето първи привличаха вниманието на мис Марпъл благодарение на видното си място във вестника, сега бяха отишли другаде — почти винаги на последната страница, както бе забелязала.

Мис Марпъл насочи вниманието си най-напред към главните новини на първа страница. Не се задържа много на тях, тъй като бяха същите като тези, които вече беше чела сутринта, макар и преразказани с малко повече достойнство. Тя хвърли поглед надолу към съдържанието. Статии, коментари, наука, спорт. След това както обикновено обърна в края на вестника и прегледа набързо ражданията, браковете и некролозите, а после разгърна страницата с писма на читатели, сред които почти винаги се срещаше нещо интересно. След това мина на новините от съда, наред с които днес имаше и съобщения от борсата. На същата страница често поместваха и кратка дописка на научни теми, но тя не я четеше. Рядко можеше да разбере за какво точно става дума.

След като обърна вестника, за да прегледа ражданията, браковете и некролозите, мис Марпъл си помисли както много пъти досега: „Тъжно е наистина, но в наше време човек се интересува само от некролозите!“

Някои хора си раждаха бебета, но тези, които можеха да имат бебета, нямаше как да бъдат познати на мис Марпъл, дори по име. Ако имаше колона с новородени, за които пише чии внуци са, може би щеше да изпита удоволствието, да разпознае някого. Би си помислила: „Виж ти! Мери Прендъргаст има трети внук!“ Макар че и това не беше много сигурно.

Тя прегледа набързо бракосъчетанията, също не много внимателно, защото дъщерите и синовете на приятелите й се бяха оженили и омъжили преди доста години. Стигна до некролозите и зачете по-внимателно. Толкова внимателно, че да е сигурна, че няма да пропусне някое име. Алоуей, Ангопастро, Ардън, Бартън, Бедшоу, Бургвайзер (Боже мой, какво немско име! Но май това семейство беше от Лийдз), Карпентър, Кампърдаун, Клег. Клег? Това не беше ли някой от познатите й? Не, май не беше. Джанет Клег. Някъде от Йоркшър. Макдоналд, Макензи, Никълсън. Никълсън? Не, отново не беше от познатите й. Ог, Ормръд… „Това трябва да е някоя от лелите“ — помисли си тя. Да, вероятно Линда Ормръд. Не, не я познаваше. Куантрил? Боже мой, това трябва да е Елизабет Куантрил. На осемдесет и пет. Какво нещо! Мислеше си, че Елизабет Куантрил е починала преди няколко години. Представи си само колко дълго е живяла! И колко крехко е било здравето й винаги! Никой не бе очаквал от нея да достигне такава възраст. Рейс, Радли, Рафиъл. Рафиъл? Нещо в нея трепна. Това име й беше познато. Белфърд парк, Мейдстоун. Белфърд парк, Мейдстоун. Не, не можеше да си спомни адреса. Цветя не се приемат. Джейсън Рафиъл. Е, странно име, наистина. Струваше й се, че вече го е чувала някъде. Рос Пъркинс. Аха, това би могло да е… Не, не беше. Райлънд? Емили Райлънд. Не. Никога не беше познавала Емили Райлънд. Дълбоко обичана от съпруг и деца. Много мило или много тъжно — зависи от коя страна го погледнеш.

Мис Марпъл остави вестника и се загледа разсеяно в кръстословицата, без да престава да се чуди защо името Рафиъл й звучи познато.

— Ще си спомня — каза си мис Марпъл, познавайки особеностите на паметта на възрастните хора. — Ще си спомня, не се съмнявам в това.

Тя погледна през прозореца към градината, после отклони поглед и се помъчи да не мисли за нея. Градината за мис Марпъл беше източник на огромно удоволствие и на усилена работа в продължение на много, много години. Сега, заради страхливите лекари, й беше забранено да работи в градината. Веднъж се бе опитала да наруши тази забрана, но в края на краищата бе стигнала до заключението, че е по-добре да прави както я съветват. Беше сложила стола си по такъв начин, че градината да не е пред очите й и да не я глада, освен, ако не пожелае да види нещо конкретно. Мис Марпъл въздъхна, взе торбичката с плетката си и извади отвътре детско вълнено пуловерче, което беше пред завършване. Гърбът и предницата бяха готови. Сега трябваше да довърши ръкавите. Те винаги я отегчаваха. Два ръкава, напълно еднакви. Да, много отегчително. Но преждата беше в приятен розов цвят. Розова прежда. Чакай малко, какво беше това? Да… Да… Напомняше й за името, което току-що беше прочела във вестника. Розова прежда. Синьо море. Карибско море. Пясъчен плаж. Слънце. Тя плете и… разбира се, мистър Рафиъл. Пътуването й до остров Сен Оноре в Карибско море. Благодарение на племенника й Реймънд. Помнеше думите на жена му Джоан: „И не се занимавай повече с убийства, лельо Джейн. Не ти се отразява добре“.

Но тя никога не бе искала да се занимава с убийства, те просто се случваха. Това е. Тогава на острова всичко стана заради един възрастен майор с изкуствено око, който много държеше да й разказва дългите си и отегчителни истории. Горкият майор… А как му беше името? Вече не си спомняше. Мистър Рафиъл и секретарката му мисис… да, мисис Уолтърс, Естер Уолтърс и масажистът Джаксън. Всичко заставаше на мястото си. Да, да… Горкият мистър Рафиъл. Значи беше починал. Знаеше си, че няма да живее дълго. Беше й го казал. Изглежда въпреки всичко бе издържал повече, отколкото му даваха лекарите. Беше силен, упорит човек… И много богат.

Мис Марпъл продължи да плете замислена, иглите се движеха равномерно, но умът й беше другаде. Умът й беше при мистър Рафиъл и нещата, които можеше да си спомни за него. Не беше лесно да забравиш този човек, наистина. Спомняше си лицето му много добре. Да, много характерна личност, труден, раздразнителен човек, понякога ужасно груб. Но никой не се сърдеше за тази грубост. Тя помнеше и това. Не му се сърдеха, защото беше богат. Да, много богат. С него бяха личната му секретарка и прислужникът му, квалифициран масажист. Мистър Рафиъл не можеше да се движи без чужда помощ.

Характерът на този прислужник масажист беше много съмнителен. Мистър Рафиъл понякога се държеше с него много грубо, но той не му обръщаше никакво внимание. Разбира се, това беше така заради богатството на мистър Рафиъл.

„Никой не би му плащал и половината от това, което му плащам аз — бе казал мистър Рафиъл. — И той го знае много добре. Но въпреки всичко се справя с работата си много добре.“

Мис Марпъл се зачуди дали този Джаксън… Джонсън… дали се е задържал при мистър Рафиъл. Да се е задържал още една година… нали толкова? Година и три-четири месеца. Помисли си, че вероятно не го е направил. Мистър Рафиъл обичаше промените. Той се уморяваше от хората, уморяваше се от лицата, от поведението им, от гласовете им. Мис Марпъл можеше да разбере това. Понякога се чувстваше по подобен начин. Тази нейна компаньонка… тази мила, внимателна, влудяваща жена с гукащия си глас…

— А — каза си мис Марпъл, — все пак е по-добре, отколкото онази… О, Боже! Сега пък беше забравила нейното име… мис… мис… Бишоп? Не, не мис Бишоп. О, Боже, никак не беше лесно.

Мислите й се върнаха отново към мистър Рафиъл и неговия… не, не беше Джонсън! Казваше се Джаксън, Артър Джаксън.

— О, Боже! — каза си мис Марпъл отново. — Никога не запомням имената както трябва! Разбира се, мислех за мис Найт, не за мис Бишоп! Защо реших, че е мис Бишоп?

„Следващия път, когато се замисля за нея, ще реша, кой знае още какво. А как се казваше приятната секретарка на мистър Рафиъл? О, да. Естер Уолтърс. Точно така. Какво ли е станало с нея? Дали е наследила някакви пари от него? Вероятно да.“

Спомни си, че мистър Рафиъл спомена нещо в тази връзка, или… о, Боже! Каква бъркотия наставаше в главата й, когато се опитваше малко по-точно да си припомни нещо! Естер Уолтърс. Онази история на острова й се бе отразила много зле, но всички очакваха, че тя ще превъзмогне последствията. Беше вдовица, нали? Мис Марпъл се надяваше, че Естер Уолтърс се е омъжила повторно — за някой добър, мил мъж с чувство за отговорност. Все пак това до известна степен й се струваше малко вероятно. Естер Уолтърс имаше удивителен талант да се привързва към неподходящи хора.

Мис Марпъл се замисли отново за мистър Рафиъл. Пишеше, че цветя не се приемат. Не че тя самата би си помислила да изпрати цветя, за мистър Рафиъл. Ако беше пожелал, той можеше да купи всички цветарници в Англия. И освен това отношенията им не бяха чак толкова близки. Не бяха приятели и не изпитваха някаква привързаност помежду си. Тогава те бяха… как беше думата, която й трябваше? Да… съюзници. Бяха съюзници за много кратко време. Много вълнуващо време. И той беше съюзник, какъвто си заслужаваше да имаш. Тя знаеше това. Знаеше го, когато в тъмната карибска нощ бе отишла при него. Спомняше си, че беше с онзи розов плетен шал… Как ги наричаха, когато беше млада? „Омайник“. Това беше думата. Онзи приятен розов вълнен шал за глава, който носеше, когато отиде при него, и той се засмя при вида й. А по-късно, когато, мис Марпъл се засмя при спомена, когато поиска от него да направи нещо, той престана да се смее и изпълни желанието й, а след това… Мис Марпъл въздъхна. Трябваше да признае, че всичко това я беше развълнувало немалко. И не беше казала нищо на племенника си и милата Джоан, защото в края на краищата те я бяха предупредили да не се занимава с такива неща, нали? Мис Марпъл поклати глава и промърмори тихо:

— Горкият мистър Рафиъл, Надявам се… да не се е мъчил.

Сигурно не е. Сигурно за него са се грижили добре платени лекари, давали са му обезболяващи средства, облекчавали са страданието му, доколкото е било възможно. Тогава на карибския остров той се мъчеше много. Почти непрекъснато имаше болки. Храбър човек.

Храбър човек. Тя съжаляваше за смъртта му, защото й се струваше, че макар мистър Рафиъл да беше болен, стар и инвалид, светът беше загубил нещо с неговата кончина. Тя нямаше представа как се е проявявал в бизнеса си. Предполагаше, че е бил безмилостен, груб, прекалено властен и агресивен. Много агресивен. „Но, добър приятел“ — мислеше тя. И някъде дълбоко в него се криеше някаква доброта, която той много внимаваше да не покаже на околните. Беше човек, когото тя уважаваше и от когото се възхищаваше. Е, съжаляваше, че се е споминал, надяваше се да не се е мъчил и краят му да е бил спокоен. Сега, без съмнение, щяха да го кремират и да поставят праха му в някоя голяма, красива мраморна урна. Тя дори не знаеше дали е бил женен. Никога не бе казвал дали има жена, никога не бе казвал дали има деца. Самотник? Или пък животът му е бил толкова запълнен, че не е имал време да се чувства самотен? Мис Марпъл се чудеше.

Този следобед тя мисли за мистър Рафиъл много време. След като се бе върнала в Англия, не беше очаквала някога да го види отново и наистина не го бе виждала. И въпреки това, имаше чувството, че във всеки момент би могла да се свърже с него. Ако той й се беше обадил и бе предложил да се срещнат, ако се бе почувствал по някакъв начин свързан с нея, заради човешкия живот, който бяха спасили заедно, или по някакъв друг начин… Свързан…

— Дали — промърмори мис Марпъл, ужасена при мисълта, — дали не ни свързва това, че и двамата сме безмилостни? Нима аз, Джейн Марпъл, мога да бъда безмилостна? Удивително! Никога досега не съм мислила за това. Струва ми се, че наистина би могла да бъдеш безмилостна…

Вратата се отвори и се показа една тъмна, къдрава глава. Беше Чери, наследничката на мис Бишоп… мис Найт.

— Казахте ли нещо? — попита тя.

— Говорех си сама — отвърна мис Марпъл. — Чудех се дали мога да бъда безмилостна.

— Кой? Вие? — учуди се Чери. — Никога! Та вие сте самата доброта!

— Въпреки всичко — продължи мис Марпъл. — Струва ми се, че мога да бъда безмилостна, ако има истинска причина за това.

— И каква може да е тази причина?

— В името на справедливостта… — започна мис Марпъл.

— Добре подредихте Гари Хопкинс онзи ден — прекъсна я Чери, — когато го хванахте да мъчи котката си. И през ум не ми беше минавало, че вие можете да реагирате по този начин! Уплашихте го до смърт! Едва ли някога ще го забрави.

— Надявам се, че повече няма да измъчва котки!

— Е, поне ще гледа да не сте наоколо, ако реши да го прави — каза Чери. — Всъщност не съм никак сигурна, че не сте взели страха и на други малки момчета… като ви гледа човек с шала и хубавите неща, които плетете, ще си помисли, че сте кротка като агънце. Но ако ви предизвикат, можете да се държите и като лъв!

Мис Марпъл я изгледа със съмнение. Някак си не можеше да си представи себе си в ролята, която й отреждаше Чери. Дали някога… тя се замисли и си припомни различни епизоди от живота си… да, без съмнение от време на време мис Бишоп… Найт… (наистина повече не бива да забравя имената по този начин!). Но раздразнението й се бе проявявало единствено в иронични забележки. Лъвовете, предполага се, не прибягват до ирония. В един лъв няма нищо иронично. Лъвът скача. Лъвът реве. Използва ноктите си и къса големи парчета месо от жертвите си.

— Всъщност — каза тя гласно, — не мисля, че някога съм се държала така.

Същата вечер тя излезе да се поразходи в градината си в отново се замисли по този въпрос с обичайното за нея безпокойство. Може би видът на лехата с кученца й го припомни. Наистина, тя беше казвала на стария Джордж десетки пъти, че иска да има самo жълти кученца в градината си, не онези доста грозни червеникави цветя, които изглежда всички градинари харесват.

— Жълти кученца — каза мис Марпъл гласно.

Една жена, която минаваше по улицата покрай оградата, се обърна към нея и заговори:

— Моля? Стори ми се, че казахте нещо.

— Говорех си сама — отвърна мис Марпъл и се обърна, за да я погледне.

Не познаваше тази жена, а тя познаваше повечето хора от Сейнт Мери Мийд. Познаваше ги поне по лице, ако не лично. Тази жена беше пълна, с износена пола от груб туид и здрави селски обувки. Беше със смарагдовозелен пуловер и плетен вълнен шал.

— Боя се, че на моята възраст това се случва често — добави мис Марпъл.

— Хубава градина имате — каза жената.

— Сега не е много хубава. Когато можех сама да се грижа за нея…

— О, да. Разбирам ви напълно. Предполагам, че сте наели някой от онези… Наричам ги с най-различни думи, повечето груби… някой от онези застаряващи приятелчета, които си мислят, че знаят всичко за градинарството. Понякога настина знаят, но по-често си нямат и понятие. Идват, пият невероятни количества чай и от време на време отскубват по някой и друг плевел. Някои от тях наистина са приятни хора, но въпреки това могат да те ядосат порядъчно. Аз самата много обичам градинарството — добави тя.

— Тук ли живеете? — попита мис Марпъл с интерес.

— Да, у мисис Хейстингс. Тя ми е говорила за вас. Вие сте мис Марпъл, нали?

— О, да.

— При нея съм нещо средно между прислужничка и градинар. Името ми е Бартлет, между другото. Мис Бартлет. Всъщност там нямам много работа — продължи мис Бартлет. — Мисис Хейстингс предпочита едногодишни растения. Нищо, с което да се захванеш сериозно — при тази забележка мис Бартлет отвори уста и показа зъбите си. — Разбира се, върша и някои други дребни работи… Пазарувам и така нататък. Както и да е. Ако желаете, мога да отделям по час-два и за вашата градина. Струва ми се, че ще се справя по-добре от който и да било старец градинар.

— Работата тук не е тежка — каза мис Марпъл. — Предпочитам цветя. Не отглеждам зеленчуци.

— При мис Хейстингс има и зеленчуци. Не са красиви, но пък са необходими. Е, вече трябва да тръгвам.

Тя огледа мис Марпъл от главата до петите, сякаш искаше да запомни външния й вид, след това кимна и си тръгна.

Мисис Хейстингс? Мис Марпъл не помнеше жена с такова име. Със сигурност тази мисис Хейстингс не беше сред старите й приятелки и със сигурност не беше сред хората, за които се знаеше, че са запалени градинари. Вероятно живееше в някоя от новопостроените къщи в края на „Гибралтар роуд“. Миналата година в тях се бяха заселили няколко семейства. Мис Марпъл въздъхна, погледна още веднъж ядосано градинските кученца, забеляза няколко бурена, засърбяха я ръцете да ги изскубне — един-два избуяли паразита, които с удоволствие би унищожила — и най-накрая с още една въздишка, мъжествено устоявайки на изкушението, тя обиколи по пътеката и се прибра вкъщи. Мислите й отново се върнаха към мистър Рафиъл. Двамата, тя и той, бяха… как се казваше онази книга, която толкова често се споменаваше в младостта й? Кораби, отминаващи в нощта. Доста уместно, когато се замислиш. Кораби, които отминават в нощта… Тя бе отишла при него в нощта, за да го помоли не за да изиска от него помощ. Да настоява, да го убеди, че няма никакво време за губене. Той се бе съгласил, и веднага бе наредил каквото трябваше. Може би наистина тогава се бе държала като лъвица? Не, не. Нищо подобно. Тогава не изпитваше гняв. Просто трябваше да настоява за нещо, което бе абсолютно необходимо да се извърши незабавно. И той разбра.

Горкият мистър Рафиъл. Единият от корабите, вече изчезнал завинаги в нощта, беше доста интересен. Веднъж след като свикнеш с грубостта му, би могло дори да го сметнеш за симпатичен човек, нали? Не! Тя поклати глава. Държанието на Мистър Рафиъл не би могло да бъде приемливо за нея. И беше крайно време да престане да мисли за него.

Кораби, отминаващи в нощта, кораби, които разговарят; само сирени, далечни гласове в мрака.

Сигурно никога повече нямаше да мисли за мистър Рафиъл. Реши да следи дали за него няма да пише нещо в „Таймс“, макар че се съмняваше. Той не беше известен човек. Не беше прочут. Просто беше много богат. Разбира се, вестниците пишеха за много хора единствено, защото са богати, но й се струваше, че мистър Рафиъл не беше от тях — той не беше едър индустриалец, не беше известен банкер. Просто през целия си живот бе печелил невероятни количества пари…