Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (14)

ГЛАВА VI
ПОКАЗАНИЯТА НА РУСКАТА ПРИНЦЕСА

— Нека чуем какво ще каже Пиер Мишел за това копче — рече Поаро.

Повикаха отново кондуктора на спалния вагон. Той ги погледна въпросително. Мосьо Бук се прокашля.

— Мишел — каза той, — ето тук едно копче от вашата униформа. Намерено е в купето на американката, Какво ще кажете за това?

Ръката на кондуктора машинално заопипва куртката.

— Не съм загубвал копче, мосьо — отвърна той, — Трябва да има някаква грешка.

— Много странно.

— Не мога да обясня това, мосьо.

Кондукторът имаше учуден вид, но в никакъв случай не личеше да се чувствува виновен или объркан. Бук каза многозначително:

— Поради обстоятелствата, при които е било намерено, изглежда почти сигурно, че това копче е било изпуснато от мъжа, който е бил в купето на мисис Хюбърд миналата нощ, когато тя е позвънила.

— Но, мосьо, там нямаше никого. Изглежда, така се е сторило на дамата.

— Не й се е сторило, Мишел. Убиецът на мистър Ратчет е минал оттам и е изпуснал това копче.

Когато разбра значението на думите на мосьо Бук, Пиер Мишел изпадна в състояние на силна възбуда.

— Не е вярно, мосьо, не е вярно! — извика той. — Вие ме обвинявате в престъпление! Мен? Аз съм невинен. Аз съм абсолютно невинен. Защо ще убивам някакъв пътник, когото виждам за пръв път?

— Къде бяхте, когато иззвъня звънецът на мисис Хюбърд?

— Казах ви, мосьо — в съседния вагон, говорех с колегата.

— Ще го повикаме.

— Повикайте го, мосьо, моля ви да го повикате. Кондукторът на съседния вагон беше повикан. Той веднага потвърди думите на Пиер Мишел. Прибави, че там е бил и кондукторът на вагона от Букурещ. Тримата разговаряли за положението, в което били изпаднали поради снега. Говорили десетина минути, когато на Мишел му се сторило, че чува да се звъни. Той отворил вратите между двата вагона и всички вече чули ясно. Звъняло се настойчиво. Мишел се втурнал да се отзове на повикването.

— И така, виждате, мосьо, че не съм виновен! — извика разтревожено Мишел.

— А копчето от униформата на кондуктор от спалните вагони — как бихте обяснили това?

— Не мага да го обясня, мосьо. Това е загадка за мен. Всички мои копчета са на мястото си.

Двамата други кондуктори също заявиха, че не са загубвали колчета. Както и че не са били по никое време в купето на мисис Хюбърд.

— Успокойте се, Мишел — каза Бук, — и се съсредоточете върху момента, когато сте притичали на звъненето на мисис Хюбърд. Срещнахте ли въобще някого в коридора.

— Не, мосьо.

— Видяхте ли някой да се отдалечава от вас по коридора?

— Също не.

— Странно — каза Бук.

— Не е толкова странно — възразя Поаро. — Това е въпрос на време. Мисис Хюбърд се събужда и открива, че има някой в купето й. Няколко минути тя лежи скована от страх, със затворени очи. Вероятно точно тогава мъжът се е измъкнал в коридора. След това тя започва да звъня. Но кондукторът не идва веднага. Той чува едва третото или четвъртото иззвъняване. Бих казал, че е имало достатъчно време…

— За какво? За какво, драги? Спомнете си, че навсякъде около влака има дебели преспи сняг.

— Нашият тайнствен убиец има два начина да действие — рече бавно Поаро. — Той би могъл да влезе в някоя от тоалетните или пък да изчезне в едно от купетата.

— Но те всички са заети.

— Да.

— Искате да кажете, че би могъл да влезе в собственото си купе?

Поаро кимна.

— Всичко съвпада, съвпада — измърмори Бук. — През това десетминутно отсъствие на кондуктора убиецът излиза от купето си, влиза в купето на Ратчет, убива го, заключва отвътре вратата, слага веригата, излиза през купето на мисис Хюбърд и докато дойде кондукторът, той е на сигурно място пак в своето купе.

Поаро измърмори:

— Не е толкова просто, драги. Нашият приятел, лекарят, ще потвърди същото.

С жест на ръката Бук освободи тримата кондуктори да си вървят.

— Остава ни да видим още осем пътници — каза Поаро. — Пет пътници от първа класа — принцеса Драгомирова, граф и графиня Андрени, полковник Арбътнот и мистър Хардман. Трима пътници от втора класа — мис Дебенхем, Антонио Фоскарели и прислужничката, госпожица Шмид.

— Кого ще повикате най-напред, италианеца ли?

— Как настоявате на вашия италианец! Не, ще започнем от върха на дървото. Може би госпожа принцесата ще бъде така добра да ни отдели няколко минути. Предайте й това, Мишел.

— Да, мосьо — каза кондукторът, който в момента излизаше от вагона.

— Кажете й, че можем да отидем в нейното купе, ако не желае да си направи труда да дойде тук! — извика Бук.

Но принцеса Драгомирова не прие това предложение. Тя се появи във вагон-ресторанта, кимна леко и седна срещу Поаро.

Малкото й, жабешко лице изглеждаше дори по-жълто от предишния ден. Тя наистина беше грозна, но също като при жабите очите й бяха подобни на скъпоценни камъни, тъмни и властни, разкриващи скрита енергия и интелектуална сила, която можеше веднага да се почувствува.

Гласът й беше дълбок, напълно ясен, с някакво леко дращене.

Тя прекъсна изисканите извинения на мосьо Бук:

— Няма нужда се извинявате, господа. Разбирам, че е било извършено убийство. Естествено трябва да разпитате всички пътници. Ще бъда доволна да ви окажа пълно съдействие, доколкото това е по силите ми.

— Много сте любезна, мадам — каза Поаро.

— Съвсем не. Това е дълг. Какво искате да знаете?

— Името и адреса ви, мадам. Може би ще предпочетете да ги напишете сама?

Поаро подаде лист хартия и молив, но принцесата ги отказа с жест.

— Можете вие да ги запишете — каза тя. — Няма нищо трудно — Наталия Драгомирова, авеню Клебер № 17, Париж.

— Вие се връщате у дома от Константинопол, мадам?

— Да. Бях на гости в Австрийското посолство. Придружава ме прислужницата ми.

— Бихте ли били така добра да изложите накратко вашите действия през миналата нощ, от вечерята нататък?

— С удоволствие. Наредих на кондуктора да оправи леглото ми, докато съм във вагон-ресторанта. Легнах си веднага след вечеря. Четох до единайсет часа, после загасих лампата. Не можах да заспя поради ревматичните болки, от които страдам. Към един без четвърт позвъних за прислужницата си. Тя ми направи масаж, почете ми на глас и усетих, че ми се доспива. Не мога да ви кажа точно кога излезе тя от купето ми. Може да е седяла половин час, а може би и повече.

— Влакът беше ли спрял тогава?

— Беше спрял.

— Не чухте ли нещо — нещо необикновено през това време, мадам?

— Не чух нищо необикновено.

— Как се казва вашата прислужница?

— Хилдегарде Шмид.

— Отдавна ли работи при вас?

— От петнайсет години.

— Смятате ли, че може да имаме доверие в нея?

— Напълно. Семейството й произлиза от едно имение на моя починал съпруг в Германия.

— Предполагам, че сте били в Америка, мадам. Внезапната промяна на темата накара възрастната дама да повдигне вежди.

— Много пъти.

— Познавали ли сте някога едно семейство на име Армстронг — семейство, в което се разигра трагедия?

С вълнение в гласа старата дама отвърна:

— Вие говорите за мои приятели, мосьо.

— В такъв случай сте познавали добре полковник Армстронг.

— Познавах го слабо; но жена му, Соня Армстронг, беше моя кръщелница. Бях приятелка с майка й, актрисата Линда Арден, Линда Арден беше голям гений, една от най-големите трагични актриси в света. Никой не можеше да я надмине в ролите на лейди Макбет, на Магда. Аз не бях само почитателка на нейното изкуство, а и нейна приятелка.

— Тя покойница ли е?

— Не, не, жива е, но живее в пълно уединение. Здравето й е много крехко и повечето време трябва да лежи.

— Струва ми се, че тя имаше и втора дъщеря.

— Да, много по-млада от мисис Армстронг.

— А тя жива ли е?

— Разбира се.

— Къде се намира?

Старата жена го изгледа остро.

— Трябва да ви попитам за причината на тези въпроси. Какво общо имат те с цялата тази работа… с убийството във влака?

— Ето как са свързани с него, мадам: убитият във влака е същият човек, който е бил отговорен за отвличането и убийството на детето на мисис Армстронг.

— А!

Правите вежди се сключиха. Принцеса Драгомирова се изпъчи още повече.

— Тогава според мен това убийство е прекрасно събитие! Трябва да извините моето леко предубеждение.

— Това е напълно естествено, мадам. А сега да се върнем към въпроса, на който не отговорихте. Къде е по-младата дъщеря на Линда Арден, сестрата на мисис Армстронг?

— Честна дума, не мога да ви кажа, мосьо. Загубила съм връзката с по-младото поколение. Струва ми се, че преди няколко години тя се ожени за англичанин и отиде в Англия, но в момента не мога да си спомня името му.

Тя млъкна за миг, а след това попита:

— Има ли още нещо, което да ви интересува, господа?

— Само едно, мадам, един донякъде личен въпрос. Какъв е цветът на вашия пеньоар?

Тя повдигна леко вежди.

— Предполагам, че имате причина да задавате такъв въпрос. Моят пеньоар е от син сатен.

— В такъв случай нямам повече въпроси, мадам. Много съм ви задължен, че ми отговорихте с такава готовност.

Тя направи лек жест с обсипаната си с пръстени ръка.

После, когато се изправи, и другите станаха заедно с нея, тя се обърна към Поаро:

— Извинете ме, мосьо, но мога ли да попитам за името ви? Вашето лице ми е някак си познато.

— Името ми, мадам, е Еркюл Поаро — на вашите услуги.

Тя помълча малко.

— Еркюл Поаро — каза тя. — Да. Сега си спомням. Това е съдба.

Принцесата излезе изправена, с малко вдървени движения.

— Истинска дама! — възкликна Бук. — Какво мислите за нея, приятелю?

Но Еркюл Поаро само поклати глава.

— Питам се какво искаше да каже тя с думата „съдба“.