Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (70)

2

Джони предприе пътуването си, за да търси бази, но се оказа, че търси хора.

Полетът беше доста приятен. Трябваше да пилотира един от новите пилоти, но самата идея някой да управлява самолета вместо него разсмиваше Джони. В крайна сметка, не беше със счупена ръка! Като се отдели от земята, зад него се залепи ескорт от три бойни самолета Марк 32 и неотлъчно го следваха до края. Бяха с дълъг обхват, предназначени да превозват ескадрон от психлоската флота или работници. Прелетяха над североизточна Африка, Червено море, Мала Азия и стигнаха до Русия. Джони се чувстваше чудесно на двеста хиляди фута над земята и се оглеждаше да не пропусне реките и езерата, които полковник Иван му бе посочил на импровизираната карта върху пясъка. Очакваше да намери сняг, но макар че бе късна есен, сняг имаше само по високите планински върхове на изток. Съзря отгоре означените места и намери предварително определеното място за кацане. Озова се сред море от развълнувани хора. Полковник Иван ги удържаше на разстояние с десетина копиеносци на коне, за да има място да кацне Джони. Имаше поне петстотин човека.

Отвори вратата и го връхлетя мощен вик. Приветстваха го с цяло гърло! Не разбираше дори какво казват, толкова силно и един през друг викаха. Не различаваше познатите лица сред толкова много хора.

Полковник Иван слезе от коня. Беше малко сдържан и официален, може би смяташе, че Джони го обвинява за смъртта на Бити. Носеше черна лента на ръкава. Но Джони го прегърна през раменете и всичко дойде на мястото си.

Доведоха кон за него, златист жребец, оседлан със седло от овнешка кожа. Джони се метна. Тълпата го приветстваше. Знаеше само една дума на руски — „здраствуйте“. Извика я високо и хората избухнаха в радостни възгласи.

Джони се огледа. Бяха много близо до планините, всъщност точно в подножието им. Планините бяха внушителни, може би високи около четиринайсет хиляди фута. Бяха покрити със сняг. Старата руска база бе наблизо. Джони смяташе да идат направо там, за да може да я огледа и оцени състоянието й. Само че изглежда никой друг не мислеше като него. Бяха опънали кожени палатки и запалили огньове. Изведнъж Джони забеляза, че всички са облечени празнично. Явно имаше повод да се празнува и по начина, по който се отнасяха с него, пролича, че той е поводът. Чудеше се дали Тор е идвал тук, защото ако бе идвал, много от хората щяха да смятат, че Джони ги познава. Както и да е, трябваше да се оправя с единствената дума на руски, която знаеше.

Конниците на полковника проправяха път. Всеки път, когато Джони вдигнеше ръка и кимнеше, тълпата избухваше в радостни възгласи. Цветове, лица! Бе достатъчно свикнал със звученето на руския, за да различи и възгласи като: „Браво!“, „Буено!“ и „Вива!“. Приличаха на ланеро. Да! Забеляза една черна кожена шапка. Още няколко. И няколко големи сламени шапки.

Носеше се миризма на печено месо. Оркестър от балалайки, испански китари, флейти от Андите и монголски тъпани пронизваше въздуха.

Полковникът го заведе пред една кожена палатка, специално опъната за него и преди да влезе, Джони за последен път махна и каза своята руска дума, която вече не бе много подходяща.

Полковникът влезе след него и Джони веднага поиска да разбере няма ли да идат до базата.

Полковникът зяпна от учудване. Нет, нет, за това имаше време. Трябваше да се мисли за хората. Много от тях, дори повечето, никога не бяха виждали Джони.

Джони отговори, че мисли тъкмо за хората! Как да ги предпази от възможна опасност.

Е, опасности винаги има, каза полковникът, но не всеки ден ти се удава случай да срещнеш Джони. Верна?

При тази желязна логика Джони с облекчение съблече тежкия си пилотски костюм, тъй като беше доста по-топло, отколкото очакваше. Носеше си дрехи от тъмно бяла кожа, които му бяха ушили — не като тези, с които бе сниман на банкнотата от един кредит, но момичетата от селото се бяха постарали. Мокасините му ставаха, но ето чифт военни ботуши и червени шалвари, ако предпочита. А този златен шлем? Е, не беше от истинско злато. Беше лека руска каска от алуминий и един пилот я бе занесъл в старата мина в Грозни, за да я покрият с берилий. Виждаш ли? Нямаше звездичка, нито някакъв друг орнамент, но лентата за брадичката и подплънките за ушите, а също и цветните капчици по цялата каска бяха изработени от едно от сибирските племена. Нали са красиви? Освен това доктор Маккендрик бе казал на Джони да пази главата си след онези фрактури. Тъй че ето, сложи я! Джони се оплака, че не чува. Не, носи я!

Джони си изми лицето, преоблече се и каза на полковника, че е голям тиранин. Полковникът му отвърна, че още нищо не е видял.

Ето как стояха нещата: първоначалният му план да въоръжи базата с американски персонал бе приет от стария Съвет, преди да стане смешна история. Бяха мобилизирали известен брой южноамериканци и ги изпратиха тук. Освен това едно племе от някогашни политически затворници слезли от Сибир, защото гладували, заедно с кучетата, покъщнината, всичко. Сибирците били тези с белите мечи кожи. Имало още някакво племе, което открили в Кавказ, и то също било тук. Тъй че станало доста многолюдно. Но си имали и един американец. Наистина! Искаш да го видиш? Той е отвън.

Пуснаха американеца да влезе. Водеше със себе си едно младо момиче. Спря и се захили. Момчето беше от селото на Джони! Том Смили Таунсън. Зарадваха се един на друг. Том Смили бе едър младеж, почти колкото Джони и една година по-малък от него. Каза, че завършил машинно училище и понеже чул, че тук липсват машинни оператори, качил се на самолета и вече повече от месец работил с минните багери и обучавал другите как да поправят разни счупени неща.

Това беше неговото момиче, Маргарита.

— Margarita, permiteme prezentarte al Gran Senor Jonnie.

Момичето бе много хубаво, много срамежливо и много притеснено от срещата. Джони се поклони. Беше виждал, че сър Робърт прави така. Тя също се поклони.

Том Смили каза, че след няколко седмици ще се оженят. Джони им пожела да имат много деца. Маргарита се изчерви, когато Том Смили й преведе, но ентусиазирано кимна.

За пръв път Джони чу, че селото е преместено. Том Смили, след като бе обучен, можеше да поддържа проходите отворени през зимата и нямаше да стигнат до глад, но ги преместиха на място, където нямаше толкова сняг — градът, в който Джони им бе препоръчал да се преселят. Само че Браун Лимпър ги бе принудил със сила да се изселят. Трябвало дори да зарежат всичките си принадлежности в селото, но според Том Смили другите две момчета, които също бяха завършили за машинни оператори, вече са преместили багажа на хората.

Полковникът ги изтика навън и даде на Джони глътка от „най-хубавата водка на земята“. На Джони веднага му се завъртя глава. Какъв лек за умората от полета, а? Сигурно беше правена от мечешки зъби!

Полковникът каза, че е точно така, как е отгатнал формулата? След това го поведе навън.

Почти всички се бяха заели с подготовката на голямо празненство с танци и всичко останало. Където и да идеше Джони, всички му се усмихваха.

Двама немски пилоти от африканската база седяха пред един от огньовете и пиеха нещо. Третият пилот патрулираше горе във въздуха. Беше на голяма височина и шумът от мотора едва се чуваше. Джони им каза на психлоски да се отпуснат и да се наслаждават на почивката, а те го гледаха с уважение. Джони знаеше, че заповедите им бяха съвсем различни — двама да бъдат постоянно нащрек в самолетите с непрекъснато включено радио, а третият да патрулира горе във въздуха. Джони осъзна, че цялата тази празнична атмосфера и суетня притъпяват усещането му за реалностите на деня — бяха във война с много могъщи врагове.

Полковник Иван поведе Джони нагоре по един хълм и протегна ръка да му покаже колко велика е страната му. Имаше див памук, достатъчен да облече хиляди, имаше дива пшеница и ечемик, стада овце и добитък, достатъчни да изхранят стотици хиляди. Онези развалини там на времето са били град, пълен с фабрики и макар че в момента машините не работеха, според Том Смили голяма част от тях можели да се поправят. Джони се запита дали нямаха още един Ангъс в лицето на Том Смили.

Знае ли Джони, че там на североизток има гробница, в която е погребан императорът на света? Името му било монголско, Тимур И Ленг. Преди около две хиляди години той владеел целия свят. Трябва да заведе Джони и да му покаже гробницата. Там е написано всичко.

Джони се бе наслушал за Хитлер, Наполеон и други такива. Често се питаше дали — ако всякаква паплач от този род не се е стремяла толкова да завладява света — човешката раса нямаше да е достатъчно напреднала, за да отблъсне нападението на психлосите. Беше чул някаква теория, че технологията е създадена благодарение на войни, но според него това беше психлоска максима. Само че премълча за това пред полковник Иван. Наслаждаваше се на истински красивата гледка.

А базата? Полковникът му отговори, че била недалеч оттук. Утре ще го разведе из цялата.

Като потеглиха надолу, срещнаха един едър веселяк шотландец, заедно с двама помощници. Беше сър Андрю Макналти, оглавяващ федерацията на Координаторите. Чул, че Джони е тук и веднага долетял. Държеше се малко угоднически и весело се смееше. Всички Координатори му се възхищаваха. Джони се радваше да го види, защото работата, по която бе тук бе свързана с преместването на племена. Поздрави сър Андрю за чудесната работа, която вършеха Координаторите, а той пък му благодари, че е спасил живота на двамата в Африка. Джони усещаше, че ще се разбере с този мъж. Добре.

При залез слънце тържеството започна и завърши чак когато голямото квадратно съзвездие бе слязло ниско над земята. Танци, музика, танци. Испански танци, сибирският танц на лова на мечки. Огньове и смях. Обилна храна и пиене. И понеже всеки искаше да се чукне с Джони, а той никога през живота си не бе пил толкова, на следващата сутрин го болеше глава. Затова пък полковник Иван изглеждаше свеж като краставичка и готов за работа.

След кратка закуска, придружавани от тълпа хора, тръгнаха към едновремешната база. Полковникът обясни, че всички те са работили в базата, за да я стегнат и искат да видят дали на Джони ще му хареса, а ако нещо не одобрява, щяха веднага да го променят. Вече не бяха облечени в празнични дрехи. Чакаше ги работа.

В базата се влизаше от тунел, който бе маскиран с растения. Предназначението й бе да осигурява противоядрена защита и да служи като команден пункт, затова се простираше дълбоко навътре. Понеже в района от време на време ставаха земетресения, бе построена да издържа в подобни случаи. Липсваше й блясъкът на Американската база, но бе дори по-голяма от нея.

Бяха я осветили с психлоски миньорски лампи. С почести бяха погребали огромното количество мъртъвци. Всичко бе почистено с психлоски машини, докарани от Грозни. Том Смили бе поправил тръбопровода. Полковникът каза, че не е очаквал такава помощ от него и помощниците му и не ги е карал да работят само защото това ще бъде американска база, но се е наложило, тъй като е нямало кой друг да свърши квалифицираната работа.

Складовете бяха огромни. Униформите не бяха така добре съхранени и запечатани като американските, но много от складовете щяха да бъдат полезни. Качеството им може би бе дори по-високо. Имаше портативни „огненохвъргачки“, които все още работеха!

Бяха намерили сто хиляди автомати АК 47, напълно годни. Приготвиха обикновени и радиационни амуниции. Подариха на Джони един автомат, на който бяха направили молекулярно покритие от хром в лагера в Грозни. Дадоха му и пълнители за петстотин изстрела.

Руският премиер явно не бе успял да стигне дотук, но командният му пост бе приготвен. Джони си помисли, че голямата снимка на стената вероятно е негова. Но не, това била снимка на бившия цар, наречен Ленин. Възможно било да е живял по времето на Тимур И Ленг, но не били напълно сигурни. Но явно е бил много уважавана личност и оставили снимката му да виси на стената.

Обикаляха ниво след ниво, коридор след коридор, от време на време спираха, за да покажат на Джони разни неща и бяха много щастливи от похвалите му.

Но Джони най-много се зарадва на подземните хангари. Имаше място за хиляди самолети. Точно от това се нуждаеха. Трябваха им помещения, където да ги съхраняват. Тъкмо това се бе надявал да намери. Имаха достатъчно багери, за да почистят развалините, които нарекоха „Мик“ и други типове самолети. Джони не можеше да чете тяхната азбука, но повечето можеха и му показаха някои табелки с надписи, които бяха запазили преди да разкарат развалините.

„Мик“ на руски означавало „самолет“, обясниха му.

Хангарите имаха собствени входове и изходи. Точно това им трябваше!

Показаха му наръчниците за тактически ядрени и други ядрени оръжия. Всички бяха на руски, но един възрастен мъж от Хинду Куш увери Джони, че може да му ги прочете.

В северната част на базата имаше много складирани ядрени оръжия, но не искаха да ходят там, докато не прочетат наръчниците. Имаше и много „силози“ за барутни ракети, които все още си стояха там, но беше опасно да се занимават с барут. Вече не беше годен за употреба, но малки части от него се взривяваха, ако се удареха силно с чук. Нямаше да им свърши работа.

Показаха му и една въглищна мина наблизо, където черните скали можеха да горят. Тъй че горивото за отопление беше под ръка.

Ще изкопаят много от черните скали. Ще обработят големи площи от дивата пшеница. Имаха много планове. Джони одобри и плановете им, и всичките им усилия. Беше много, много доволен. Стисна ръце на стотици хора.

Успя да тръгне за Тибет чак призори на следващия ден. Възнамеряваше да прегледа базата за два часа, а се оказаха два дни. Беше удивен от нещата, които хората вършеха. Стигаше само да има какво да се прави и без особен контрол се справяха чудесно.

Като тръгна, носеше новата си каска. Полковникът се бе погрижил за това. Освен това го накара да я пристегне здраво под брадичката. Полковникът не се интересуваше много, че не може да чува. Шумът от моторите действа зле на ушите, освен това на голяма височина е студено и могат да се простудят. Джони му се смя, но все пак не свали каската.