Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (57)

6

Инцидентът, който нарекоха „убийството на Бити Маклиъд“, който доведе планетата до война и предизвика смъртта на много хора и по-късно бе възпяван в балади, романси и легенди, започна следобед същия ден, когато за свое нещастие Бити забеляза Джони пред сградата на Конгреса в Денвър.

Когато началникът на руския контингент получи заповед в Африка да затвори американската подземна база, за всички руснаци стана ясно, че нито те, нито Джони ще могат да останат да живеят в Америка. Този факт повдигна въпроса какво да правят с конете. За руснаците конете бяха богатство. Бяха си отгледали свое собствено не многобройно стадо в Америка и нямаха намерение да го изоставят.

Бити Маклиъд се чувстваше отговорен за конете на Джони. Категорично заяви на полковник Иван, че ще отиде с тях да ги доведе. Възпротивиха се, но Бити ловко се измъкна: щом е с руснаците, нищо лошо не може да му се случи. Освен това конете го познаваха. Уиндсплитър, Дансър, Олд Порк и Блоджит ще се уплашат по време на дългия полет и трябва някой да ги успокоява, някой, на когото имат доверие. След като спориха часове наред, полковник Иван се предаде.

Същия ден още преди зазоряване руснаците затвориха всички входове на американската подземна база, а също и склада за ядрени снаряди. Ако някой се опита да влезе, без да знае пътя и без да има ключове, щеше да бъде вдигнат във въздуха. Самолетите бяха готови за излитане, натоварени с всичко, което трябваше да изнесат извън границите. Преди изгрев слънце потеглиха с малък конвой камиони и коли, за да приберат от полето конете. С това работата им приключваше.

Пътят от базата към равнините минаваше през останките на стария Денвър и почти никой от руснаците не бе ходил там. Освен това, от известно време насам им плащаха. Връщаха се вкъщи, а там ги чакаха сестри, съпруги, любими, майки и приятели.

В последно време в Денвър бяха отворили няколко малки магазинчета. Собствениците не бяха местни хора, а купувачите бяха от цял свят, дошли на поклонение до мините. Стоките бяха едновремешни поправени предмети, изровени от руините на древните градове. Имаше дори нови неща, изработени от съплеменници на собствениците. Облекла, обувки, платове, бижута, съдове, сувенири, реликви — стоката бе предимно такава. Имаше само няколко магазина, при това пръснати из целия град.

Понеже до заминаването вечерта от Академията оставаше много време, вместо да чакат цял ден на поляната, решиха да прекарат известно време в пазаруване.

Паркираха колите близо до сградата на Конгреса, където имаше достатъчно място, пък и куполът й се виждаше от целия град и лесно можеха да се върнат. Пръснаха се в различни посоки.

Бити имаше специална охрана, руснак на име Дмитри Томов, който се бе сприятелил с Бити. Полковник Иван му заповяда да не се отделя от момчето, където и да идат, да носи пушката и торбичката му и много да внимава. Тъй че нямаше страшно.

Бити и охраната му откриха някакво магазинче за бижута и дрънкулки. Собствениците му бяха възрастна двойка швейцарци и синът им. Старият швейцарец бе намерил някаква машина за гравиране и доста умело се бе научил да поправя старинни предмети, намерени в древни складове, пренебрегнати от жадните за метали психлоси.

Синът лежеше в задната стаичка на магазина и се възстановяваше след неотдавнашен инцидент, в който се наложило да защитава магазина от бригантите. Изглежда те ходеха насам-натам с палки и под претекст, че са „полиция“, вземаха каквото им хареса и го прибираха в джобовете. Няколко човека от малкото, които сега живееха в Денвър, се бяха обърнали към Съвета и им бе казано, че бригантите наистина са полиция и в името на реда и закона трябва да им се подчиняват. Неподчинението би се смятало за углавно престъпление. Никой не знаеше точно какво означава думата „полиция“, но от опит разбраха, че е нещо много лошо. И така, старият швейцарец бе решил да заминава и разпродаваше голяма част от стоката си на безценица.

Съпругата му обслужваше Дмитри. Той имаше много роднини, но първо купи един малък камшик за езда със сребърна дръжка за Бити. Макар че Бити би се ужасил от мисълта да удари кон, все пак камшикът бе много хубав. Бе дълъг около два фута, почти колкото лъковете на бригантите, макар че тогава това не направи впечатление на никой.

Цените бяха много ниски, но все пак Бити силно се затрудняваше. Искаше нещо по-специално за Пати. Очакваше да се видят съвсем скоро. Бити дълго избира измежду нещата, които старецът му показваше. Освен това нямаше и много пари. Плащаха му само два кредита на седмица, докато войниците получаваха по един кредит на ден. И понеже им плащаха от скоро, Бити разполагаше само с четири кредита, а по-хубавите неща струваха най-малко по десет. Проблемът допълнително се усложняваше и от факта, че швейцарците почти не говореха английски, а използваха смесица от немски и френски. Руснакът не можеше да му бъде от помощ. Той практически не говореше английски, а никой от присъстващите, включително Бити, не говореше руски. Все пак се разбираха с помощта на знаци, жестове, мимики и цифри, които изписваха на опаковачна хартия.

Най-после Бити го откри! Истински позлатен медальон с формата на сърце. На капачето бе гравирана ярко червена роза. Отваряше се и вътре можеше да се постави снимка. Сглобката бе поправена и бе прикачена тънка верижка. На гърба имаше достатъчно място, за да се гравира нещо и о, да, старият швейцарец с радост щеше да го гравира. Заедно с единия кредит за гравирането, всичко ставаше шест кредита. Точно това търсеше. Но шест кредита! Имаше само четири.

Е, тъй като швейцарецът разпродаваше всичко, като видя разочарованието на момчето, съгласи се да го продаде за четири. Постави го в една кутия и подаде на Бити едно картонче, на което да напише какво иска да бъде гравирано. Бити бе затруднен. Какво може да напише? Джони и другите му бяха казвали, че двамата с Пати бяха прекалено малки, за да се оженят. Бяха прави. Тъй че, не можеше да напише: „На бъдещата ми съпруга“, защото щяха да му се смеят, а работата не беше за смях. Не искаше просто да напише „На Пати, от Бити с любов“, както му предлагаше старият швейцарец. Руснакът не можеше да му помогне. Сети се! „На Пати, моята прекрасна дама. Бити“. Но швейцарецът каза, че е много дълго и няма да се събере. Тъй че в крайна сметка се върна на „На Пати, моята бъдеща съпруга“. Швейцарецът преброи буквите и каза, че се събират. Не беше много доволен и сигурно щяха да му се смеят, но друго не можа да измисли и швейцарецът включи машината, за да гравира медальона.

Мина доста време и Бити започна да нервничи. Имаше опасност да изпусне руснаците, а в крайна сметка като оръженосец на Джони трябваше да се грижи за конете му. Затова и бе дошъл в Америка. Пристъпваше от крак на крак и ги препираше да бързат. Швейцарецът най-после свърши, постави медальона в една хубава кутийка и го зави в хартия. Руснакът бе направил покупките си. Платиха и се втурнаха навън към колите.

Денят бе студен. Беше паднала слана и вятърът разнасяше паднали листа. От планините се задаваше буря. Всичко това сякаш подсказваше на Бити, че трябва да бърза.

Но като се върнаха при колите, определиха от положението на слънцето, което едва се показваше иззад облаците, че е едва обяд. Никой от руснаците не се бе върнал.

Придружителят на Бити седна на шофьорското място в колата и започна да подрежда подаръците, които бе купил. Бити затвори прозореца, тъй като вятърът бе студен. Отпусна се в огромната психлоска седалка, нервно започна да си играе с новия камшик и през цялото време се взираше през прозореца. Очите му едва стигаха нивото му. Гледаше дали не идват руснаците.

От мястото, където седеше, се виждаше един от страничните входове на сградата на Конгреса. Пред него бе паркирана голяма служебна кола с тъмни стъкла.

Изведнъж видя сър Джони! Беше облечен както обикновено в еленова кожа и не можеше да го сбърка. Излезе от страничния вход на сградата. Вратата на служебната кола се отвори отвътре и Джони влезе.

Бити се помъчи да свали стъклото на прозореца и да извика. Успя да го смъкне само донякъде.

След това от капитола излезе още някой, облечен като кадет. Около врата му имаше гипс. Спря се на стълбите и извика, очевидно в отговор на някого вътре.

— Само отива до лагера, за да докара конете си — извика човека с униформа на кадет.

Качи се в колата и тръгнаха.

Бити бе бесен! Не успя да отвори прозореца навреме, за да извика на сър Джони. Да прибере конете! Та нали той бе дошъл чак до Америка тъкмо за това!

Опита се да накара руснака да запали колата и да тръгнат след тях, но не владееше руски толкова добре, че да може да му обясни. Не успя и с жестове и знаци. Руснакът не искаше да тръгне след служебната кола. Беше тук, за да чака останалите.

Все пак Бити го накара да излязат и тичешком се втурнаха да търсят другите руснаци. Минутите си течаха, а не можеха да открият никой. Градът бе твърде голям, твърде разпръснат.

Изведнъж забелязаха един руснак. Разхождаше се сам в един парк и дъвчеше ядки, купени отнякъде. Наричаше се Амир и не се славеше с особени умствени способности, макар че бе добър човек. Бити набързо му обясни какво се е случило с помощта на жестове и една руска дума, която знаеше: „Скорее!“ Искаше да го накара да разбере, че трябва да намери другите и да им каже веднага да дойдат.

Не беше особено сигурен, че руснакът схвана какво трябва да прави, но случилото се бе достатъчно за Дмитри да разбере, че трябва да последват служебната кола. Бързо се върнаха до колите и тръгнаха с камиона. С възможно най-голяма скорост излязоха от града, за да настигнат колата, в която Джони се качи.