Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (69)

1

Болбодският забоен кораб се виждаше ясно на екрана. Беше с цилиндрична форма, умален вариант на бойния кораб, от който бе изстрелян. След няколко секунди щеше да се приземи до язовира.

Малкият сив човек седеше в своя малък сив офис и наблюдаваше какво ще се случи. Беше любопитен, но само толкова.

Радваше се, че е накарал своя офицер по комуникациите да инсталира допълнителните съоръжения и екрани. Към тях се бе присъединил един боен кораб на джамбичуите. Командирът му бе с ослепителни златни люспи и на мястото на устата имаше очи. Уведомиха го какво е положението, казаха му, че още не знаят това те ли са и той се съгласи да се присъедини към обединените сили. Сега кръжеше в орбита редом с останалите. Лицето на джамбичуя в момента бе пред собствения му екран и наблюдаваше, както и останалите, какъв ще бъде изходът от този „пробой“, както го нарекоха болбодите. Шест екрана, пет от които показваха петте съсредоточени лица, а шестият бе насочен към мястото на атаката.

През последните няколко дни малкият сив човек се почувства доста по-добре. Добре направи, че отиде долу да види отново възрастната жена. Тя бе сигурна, че билковият й чай не е бил причина за лошото му храносмилане. Да не би да е изпил нещо в някоя езическа страна? Както и да е, нека изпие тази „мътеница“.

Изпи мътеницата. Беше студена и приятна на вкус и съвсем скоро забрави за проблема си с храносмилането. Но възрастната жена не го остави само с това. Много отдавна един братовчед изпратил някакви растения на нейните предци, които продължаваха да избуяват горе на хълмчето при извора. Казваха се „мента“ и тя отиде да му откъсне, като заобиколи издалеч кацналия космически кораб. Зелените листа имаха приятен аромат и той сдъвка няколко. За негово огромно очудване това страшно облекчи стомаха му. Старицата напълни джоба му с такива листа.

Малкият сив човек опита да й плати, но тя не искаше и да чуе. Каза, че му помага по съседски.

Но малкото човече настоя и накрая тя се съгласи да поиска нещо. Нагоре по брега имаше една шведска колония и тя никога не бе говорила с хората там. Това нещо, дето висеше на врата му, дали ще говори и на шведски? Той с радост й го подари — имаше няколко — и смени микроплатките му, седнал на припек на пейката пред къщата. Кучето и кравата го наблюдаваха с интерес. Прекара един приятен следобед.

Болбодският забоен кораб удряше по обраслата пътека на язовира. Носеха съоръжение за събаряне.

— Нали щяха само да вземат проба? — обади се ховинът. — Решихме просто да разберем какво направиха онези хора там долу.

Бяха ги наблюдавали с всичките антики, които използваха, видяха как вдигнаха във въздуха сума ти дървета и всичко това възбуди любопитството им. При взривяването на дърветата нямаше огън и нищо не изгоря.

— Ако разрушим язовира, въпросът може да стане политически.

— Аз командвам екипажа си — избоботи болбодът на екрана.

Лошото на обединените сили беше, че всеки ти се бъркаше в работата. Но тъкмо той бе дал идеята, тъй че нямаше какво да каже.

Забойният кораб бе с екипаж от трима. Първият носеше съоръжението за събаряне, а другите двама го следваха.

Всички лица на екраните съсредоточено наблюдаваха операцията. Това беше първата им акция долу на земята. Малкият сив човек беше против, но това бе военен въпрос. Всички знаеха, че защитата на врага трябва да се провери.

Първият болбод бе на около петдесет фута от входа на електростанцията. По инфралъчевата звукова уредба се чуваше силното бучене на водата от преливниците. Язовирът бе ужасно голям.

Изведнъж се разнесе блясък!

Летящо кълбо пламъци се издигна нагоре в небето.

Картината на екрана затрептя от удара.

Първият болбод изчезна, разкъсан на парчета. Взривът бе отнесъл и съоръжението за събаряне.

Другите двама болбоди, които вървяха доста назад, лежаха на земята.

— Аха! — каза супер-лейтенантът хокнер, сякаш през цялото време е знаел какво ще се случи.

Но това „аха!“ не се отнасяше за експлозията. Един боен самолет, който до преди момент не се виждаше на екраните им, се приземи на известно разстояние от мястото на взрива.

Шведи, помисли си малкия сив човек, съдейки по светлите им коси. Предвождаше ги млад офицер с черна брада, облечен в поличка. Носеше меч и лъчев пистолет.

От едната страна на бойния самолет се появиха рампа и мотокар.

Шведите носеха вериги и ги увиха около двамата лежащи болбоди. Инфралъчите донасяха заповеди, но те едва се чуваха от рева на преливниците.

Шотландският офицер се опитваше да намери частите от тялото на болбода и вдигна няколко парчета от кървавите му дрехи. Явно намери нещо. Прибра го в чантата си и махна към мотокара. Натовариха с негова помощ тежките тела на бол-бодите в самолета. Мотокарът се върна и вкара в самолета забойния кораб.

Самолетът излетя и пое на север. Групата човеци влязоха в електроцентралата и ги изгубиха от поглед.

Трудно бе да се разгадаят израженията на лицата от екраните. Случилото се съвсем ги изненада.

Нямаха много време да разсъждават, тъй като вече бе стартирала втората им експедиция и инфралъчът се премести на заснежения връх Елгън, който блестеше над облаците далеч отдолу.

С раздразнение забелязаха едно старо съоръжение, монтирано на върха. Приличаше на радиотелескоп. Явно ги следеше, докато бяха в орбита.

Хокнерски експедиционен кораб с петима хокнери на борда имаше задачата да го унищожи. В момента наближаваха целта. В самия кораб нямаше артилерия, но екипажът бе въоръжен. Вече се виждаха петимата безноси хокнери. Корабът не бе голям и се захранваше с реактивна енергия. Изглежда имаше силен вятър и бе трудно да се приземят върху едно широко, заснежено рамо на върха. Имаше висока скала, която се спускаше надолу в облаците. Да, вятърът бе висок и силен. От върха се образуваха снежни вихрушки. Нежеланият радио телескоп бе точно пред тях, монтиран на достатъчно разстояние от ръба. Зад него, невидим за експедиционния кораб, се простираше ледник.

Върху лицата на наблюдаващите от екраните същества се четяха най-различни реакции. Експедиционният кораб от толкова време се опитваше да кацне, ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, че те започнаха да се разсейват.

Полу-капитанът толнеп правеше някакви изчисления относно цените на робите. Знаеше една планета с атмосфера от въздух, където плащаха по хиляда кредита на глава, ако им се доставеха живи. Изчисли, че могат да качат около трийсет хиляди, от които вероятно половината щяха да оцелеят. Това правеше петнайсет милиона галактически кредита. Неговите деветнайсет процента, които лично му се полагаха, правеха два милиона, осемстотин и петдесет хиляди кредита. Дължеше заеми от петдесет и две хиляди, осемстотин и шейсет кредита — дългове, натрупани от хазарт. (Тъкмо затова с радост предприе това толкова дълго пътуване.) Щяха да му останат два милиона, седемстотин деветдесет и седем хиляди, сто и четирсет кредита. Можеше да се оттегли!

Ховинът мислеше за всички сребърни и медни монети, които трябваше да има сред развалините на банките. Психлосите не ценяха тези метали, но той знаеше къде имат добър пазар.

Преди да пленят забойния му кораб, болбодът мислеше за цялото психлоско оборудване, което се намираше долу на планетата. А сега си представяше как унищожава земните.

Командирът на джамбичуите мислеше как да присвои робите, метала и машините от другите кораби.

Най-после експедиционният кораб се приземи и те съсредоточиха вниманието си върху него.

Петимата хокнери излязоха, дебели и тромави в издутите си космически костюми. Свалиха огнестрелните оръжия от раменете си.

Изведнъж в предавателите им се разнесе гласът на дежурния хокнерски офицер в орбита и се върна по инфралъча.

— Внимание, боен самолет!

Наистина имаше боен самолет на около двеста хиляди фута. Само че той си седеше там вече цял час. Петимата хокнери погледнаха нагоре и видяха мъничкото петънце, което трудно се различаваше в облаците.

— Не, не! — рязко се обади дежурният офицер. — Точно зад вас! Приближава се към ледника!

Чак сега го забелязаха. От там, където се намираха, той изглеждаше като гънка в ледника и се показваше само горната му част. Останалото се скриваше от назъбената скала над телескопа. Значи през цялото това време самолетът е бил върху ледника! Приближи се почти на сто ярда зад телескопа и спря. Не се виждаше дали някой слиза. Вероятно двигателите му могат да го задържат в такова положение. Ледникът бе СТРЪМЕН.

Петимата хокнери бяха готови за опасността, но нищо не виждаха и приклекнаха на земята, готови за стрелба. След това хукнаха напред.

Иззад телескопа се посипаха изстрели.

Един от хокнерите бе улучен и понеже беше близо до ръба на скалата, полетя стремглаво надолу.

Корабът им избухна, отлетя назад и падна в празното пространство.

Четиримата останали хокнери се прицелиха през снега и вятъра и стреляха.

Неспирното тракане на автоматите направо взриви инфралъча. От цялата зона под телескопа сякаш избухваше непрекъснат поток зелена гърмяща енергия.

Единият от хокнерите падна. Двама. Трима! Четвъртият почти стигна до телескопа и се търкулна в снега.

Вече се чуваше само свиренето на вятъра.

Иззад радио телескопа изскочиха няколко земни. Втурнаха се напред, а на фона на белия сняг бяло-червените им костюми за голяма височина изглеждаха като петна кръв. Обърнаха хокнерите и им взеха оръжията. Един от земните погледна надолу, където бяха изчезнали единият от хокнерите и корабът им. Единствената им възглавница са били облаците далеч долу.

Земните вдигнаха хокнерите и ги завързаха със спасителни въжета. Те самите също се бяха вързали, тъй като доста пъти се подхлъзваха и политаха надолу, докато успеят да качат мъртвите тела в самолета. Сега той се виждаше по-добре.

Един от земните се върна и провери радиотелескопа, после се плъзна към вратата на самолета и се метна на борда.

Самолетът излетя и се изгуби в облаците отдолу. Инфрачервеният лъч се премести в посока към облачната пелена и го проследи обратно до мината.

— Това е доказателство — каза толнепът полу-капитан. — През цялото време се съмнявах, че са те.

Игнорира коментарите, че той е бил за експедицията.

— Това е било само примамка — продължи той. — Очевидно е, че вчера при язовира просто са си поиграли с тази жалка експлозия, за да ни заинтригуват. Спотайвали са се и хванаха двама от екипажа на болбодите.

Радиотелескопът е само примамка, както и подозирах. Такива не са използвани векове наред. Всички използват инфралъчи, с тях може да се регистрира и най-малкият сигнал. Тъй че нарочно са сложили съвсем демонстративно телескопа, за да ни привлекат с експедиция. Никой от екипажа на хокнерите, с изключение на онзи тромавия, дето падна от скалата, не бе убит. Оръжията им бяха на „зашеметяване“. Така успяха да се сдобият с четирима хокнери.

— Нужно ли е да говориш толкова открито? — обади се командирът на джамбичуите, поглаждайки блестящите си люспи. — Може би ни записват.

— Глупости — каза толнепът. — Детекторите ни не откриват инфралъч, освен това сме на локални вълни. Казвам ви, че никой не използва радиотелескопи от… от времето на Хамбонската Слънчева война! Дават много повече шум, много са обемни. Това там е просто мишена. И забелязахте ли колко хитро се върна офицерът и го „настрои“? Надяват се пак да опитаме.

— Според мен той е прав — каза ховинът. — Сега разполагат с двама болбоди и четирима хокнери и могат да си ги разпитват на спокойствие. Като знам какви са психлоските методи на разпит, не ми се ще да съм на мястото на онези от екипажа!

— Те не са психлоси! — каза суперлейтенантът хокнер, като се опита да прикрие факта, че бе поразен от съдбата на своите съекипажници.

— Напротив, психлоси са — каза болбодът. — Нали видяхте онзи психло заедно със земните край езерото миналия ден. Психлосите използват чужди раси, които подчиняват да им служат. И преди са го правили. Предлагам да ги нападнем заедно още сега и да разрушим всичките им съоръжения! Преди да са успели да се подготвят още по-добре.

Но точно в този момент всички се стреснаха от един неясен образ, който се появи на екраните. Беше сиво човешко лице с черна коса и брада. Очите му бяха сини. Съществото бе наметнато с някакво старо наметало.

— Ако включите предавателите си на планета-рен обхват — каза новопоявилият се на психлоски, — бихме могли да обсъдим връщането на членовете на вашия екипаж. Двамата болбоди са поразтърсени, но им няма нищо. Четиримата хокнери са само зашеметени, макар че единият е със счупена ръка.

Включиха на планетарен обхват, но всички дружно казаха категорично не!

Полу-капитанът толнеп успя да надвика врявата:

— За да плените пратениците ни, нали? Категорично не!

— Можем да заведем всички на един хълм — онзи до вулканичния кратер. Всички ще са на открито и във въздуха няма да има наши самолети. — Земният настояваше. — Корабът, с който ще ги приберете, няма да бъде обстрелван.

— Не сте успели да ги разпитате толкова бързо — каза джамбичуят, — значи трябва да са мъртви!

— Всички са добре — каза земният. — Сигурни ли сте, че не искате да ги приберете?

Категорично не!

— Добре — каза земният и повдигна рамене. — Поне ни кажете какво ядат.

Толнепът даде сигнал на другите от своя екран. Искаше да говори.

— Ами разбира се — с мазна усмивка каза той. — Ще приготвим пакет с храна и ще го изпратим долу.

Изключиха от планетарен обхват.

— Нали ви казах — продължи толнепът, — че всички тези неща са били само за примамка. Двама от вас се провалиха, тъй че оставете сега на мен.

Междувременно от кораба на толнепите бе изстрелян малък пакет с храна. Насочиха го добре и парашутът се отвори точно под облачната покривка. Падна на брега на езерото.

Едно превозно средство бързо тръгна от лагера в тази посока. Лицата от екраните се усмихнаха. Психлоси или не, онези долу ги чакаше изненада!

Изведнъж супер-лейтенантът хокнер, който бързо прелистваше някаква книга, каза:

— Я виж ти! Това е танк Башър: „Да превземем пътя към славата“. Изцяло брониран!

Танкът се приближи до пакета, спусна едно оръдие и стреля с лек оръдеен изстрел. Пакетът, който естествено беше бомба, експлодира в пламъци. Танкът изстреля още един изстрел по останките. След това някой излезе и събра горящите парчета.

— Дори им предоставихме бомбени отломки за анализ! — извика ховинът.

Направиха бързо съвещание. Малкият сив човек ги слушаше. Военните мозъци от време на време проявяват забележителни способности, помисли си той. Решиха, че каквото и да правят онези земни, беше просто примамка. Стратегията им е да унищожават врага малко по малко и накрая да го смажат. Решиха да изчакат куриера, за който малкият сив човек им каза, че скоро ще пристигне и да потвърди, че онези са били открити. Междувременно ще изпращат експедиции само на места, за които са сигурни, че не се охраняват. В момента, в който научат по един или друг начин кои са онези, ще проведат масирана атака с всички кораби и ще пометат това място.

Всички командири, освен толнепът, се съгласиха. Той все още беше бесен от неуспеха на бомбата му.

— Ще ми се да сляза още сега — просъска той — и да ги смачкам!

— Чудесна идея — провлачено каза хокнерът и нагласи монокъла си.

— Да, защо не опиташ! — съгласиха се останалите. — Добре ще постъпиш.

Толнепът осъзна, че с нетърпение чакат да се отърват от него. Реши да се въздържи за момента. По-късно.