Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (36)

2

Големият нападателен самолет се приземи в нощта близо до мината-клон. Все още бе пуста. Дъждът продължаваше да вали. Чуваха се само враждебните викове на животните, събрали се около мястото на неотдавнашната битка. Гневно ръмжаха леопарди, чуваше се рев на други зверове, отекваше зловещият смях на хищни птици. Бореха се за телата на мъртвите.

Камионът с летящата платформа и минохвъргачката си седеше точно пред вратата на хангара. По нищо не личеше другият камион да се е върнал в отстъпление. Явно продължаваше да следи конвоя.

Джони отново се огледа около пустия лагер. Лампите все още светеха. Далечните миньорски помпи продължаваха да работят. Ако не се намеси някой, всички машини сигурно ще продължат да работят още десетки години.

Принтерът за планетарен трафик продължаваше да бълва хартия, на която бе изписана информация за всички полети в момента. Джони й хвърли поглед. „Макивър, би ли изпратил допълнително гориво в Моска?“ „Тук е диспечерът в Йоханесбург. Има ли самолети, идващи насам? Ако няма, мога да затворя за през нощта.“ „Исак, обади се, Исак. Слушай, Исак, останаха ли в мината в Гронзи годни товарни самолети? И мислиш ли, че могат да се пригодят за пътнически? Моля те, докладвай ми до сутринта. Доста ни е трудно с превозването в момента.“ „Ланди, няма да заминаваш за Тибет. Трябваш ни като помощник пилот тук, ще заминеш с един пътнически полет. Потвърди ми, момче.“ Преобладаващата част от тези разговори бяха на пилотския жаргон на психлоски.

Джони си даде сметка, че този поток от съобщения можеше да даде на нападателите доста точна представа за активно действащите райони. Можеха да съставят пълен списък от мишени за бомбардировачите Марк 32.

Ако конвоят се измъкне и психлосите предприемат мащабна атака, щяха да си възвърнат планетата.

Чудеше се дали да не обяви оттук на всички честоти седемдесет часова забрана за свръзка. Но какъв бе смисълът, злото вече бе сторено. Вероятно същите съобщения се изписваха и от принтера в мината при Лейк Виктория. Каквото и съобщение да направи, можеха да го засекат и да го променят. Трябва да успеят в нападението на конвоя, това бе единственият изход.

Джони се разходи из празните нива, където само стъпките му отекваха. Забеляза, че психлосите са иззели оттук само оръжието. Не бяха оставили нито една лъчева пушка, нито по-малки оръжия, за да не попаднат в ръцете на бригантите. За щастие в бързината бяха пропуснали да вземат минохвъргачките.

Изкараха големия камион извън хангара и го скриха в сянката на двора. Джони затвори вратите на лагера. Няма защо да пуска вътре леопарди, слонове и змии.

Върна се в самолета и набързо прехвърли всички действия, които бяха набелязали. Нареди да излетят много ниско над земята, колкото може по-ниско и да се приближат от изток иззад мястото, определено за засада. Не искаше екраните на конвоя да засекат самолета. След това се разгръщат по този хребет — ето този, който минава край пътя — и когато конвоят навлезе в клисурата, откриват страничен огън. Ами ако направят завой и се върнат? И това бе предвидено. Джони щеше да бъде там с минохвъргачката върху летящата платформа и нямаше да им позволи да отстъпят.

Какво? — не вярваше на ушите си Робърт Лисицата. Една минохвъргачка срещу танкове? Това е невъзможно. Конвоят ще влезе в гората и никога няма да могат да ги измъкнат оттам. Аха. Значи искаш този самолет да излети и да предотврати точно това. Добре, така става. В крайна сметка нали е боен самолет.

— Просто се опитайте да извадите от строя танковете и камионите, без да ги вдигате във въздуха — каза Джони. — Не използвайте радиационни куршуми. Само лъчеви оръдия. Нагласете ги на „широк обхват“, „без пламък“ и „зашеметяване“. Няма да ги убиваме. Когато всички навлязат в клисурата, блокирайте им пътя откъм мястото на засадата. Аз ще го блокирам откъм тила. Останалата част ще нападнат странично откъм хребета. Този боен самолет ще се намеси, ако се разпръснат и тръгнат да се връщат в гората. Ясно ли е?

— Ясно, ясно.

Един от Координаторите безуспешно се опита да замести руския Координатор, който в момента бе с Иван, след което каза:

— Ще се погрижа руският Координатор да им обясни всичко, като се присъединим към другите… Всъщност, разбрах всичко. Ще се оправя.

— Помнете — каза Джони, — че има малка вероятност Алисън да е с конвоя, тъй че отваряйте си очите и ако успее да се измъкне по време на битката, не стреляйте по него.

— Ясно, ясно.

Ще се постараят да го обяснят и на руснаците, веднага щом стигнат до Иван.

— Страхотно — каза Робърт Лисицата. — Направо страхотно. Основната част от силите ни не знае какво да прави, защото преводачът не е тук. Невероятно планиране и координация! Дано да имаме късмет. Много ще ни е нужен.

— Повече сме от психлосите — каза Джони.

— Какво? — възкликна Робърт Лисицата. — Те са повече от сто, а ние сме едва петдесетина.

— Точно това имам пред вид — каза Джони. — Съотношението е половин към едно.

Разбраха шегата и някои руснаци, които бяха по-напреднали от другите, им преведоха. Всички се засмяха. Дъждът им действаше потискащо. Почувстваха се по-добре.

Джони слезе от самолета и се запъти към камиона, където го чакаха един шотландец и четирима руснаци, единият от които шофьор. Някакво движение в самолета привлече вниманието му. Беше Бити Маклиъд, напълно готов да тръгне с него, запасен с какво ли не.

Джони не искаше да го взема със себе си. Предстоящата битка не бе за малки момчета. Но имаше един проблем — гордостта на момчето. Джони бързо обмисляше какво решение да вземе. Беше по-трудно, отколкото да определи тактиката на битката.

Светът на Бити бе населен с рицарските романи отпреди две хиляди години, когато рицарството е било в своя разцвет, имаше огнедишащи дракони и смели рицари, които спасяваха красиви дами. В това нямаше нищо лошо. Бити беше сладко малко момче, което мечтаеше като порасне, да стане мъж като Данълдин или като самия Джони. В това също нямаше нищо лошо. Но имаше опасност мечтите му да се сблъскат с грубата действителност на този свят, в който се биеха, свят, който също си имаше свои дракони. Ако не го предпазят, никога няма да доживее да стане като „принц“ Данълдин или „сър“ Джони. Но пък беше много горд. Това пролича и в този момент. Бити видя как Джони спря и прочете в ледено сините му очи, че търси причина да му откаже.

Джони бързо грабна от седалката едно миньорско радио и го хвърли в ръцете на момчето. Потупа с ръка друго такова радио, окачено на колана му. След това се наведе много близо до ухото на Бити и му прошепна: „Нужна ми е надеждна свръзка тук на самолета, за да разбера след като се включим в битката дали всичко е наред. Не го използвай, преди да чуеш първия изстрел. Но ако има нещо след това, бързо ми съобщи“. Джони сложи пръст на устата му.

Бити моментално светна, макар да имаше леко заговорнически вид. Кимна на Джони:

— Разбира се, сър Джони! — и изчезна обратно в самолета.

Джони закуца надолу по калния път към камиона. Беше на мястото си, светлините от фаровете му проникваха през дъждовната пелена. Провери екипажа, качи се и кимна на шофьора.

Камионът изрева, натоварен с летяща платформа и минохвъргачка и заглуши врявата от животинската битка в гората.

Качени в камион, потеглиха на бой с танкове.