Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (25)

4

Разполагаше с много време. Належащо бе да се срещне с братята Чамко, но няколко минути по-рано или по-късно не бяха от значение. Без съмнение най-добре бе първо да се опита да разбере какво бе замислил Търл.

Множеството хора растеше. Като чуха, че Джони е в лагера, обучаващите се веднага поискаха няколко часа почивка. Учителят нямаше избор и трябваше да ги пусне. От Ню Денвър прииждаха още хора. Всички зарязаха работата си и машините замлъкнаха в подземните работилници на лагера. Появиха се няколко членове на Съвета. Между тях бе и Браун Лимпър Стафър, който бе отговорник на този континент. Бяха се събрали повече от шестотин души. Врявата бе почти оглушителна.

Търл забеляза животното да се приближава към клетката и започна да се дърпа по-яростно от всякога.

Джони се убеди, че мястото не е пострадало особено след битката и почти нищо не се бе променило. Извиращата изпод земята вода бе набраздила платото. По решетките на клетката личаха следи от куршуми. Водата бе почистила клетката, но вреди нямаше. Хвърли поглед на свързочната кутия на стълба и видя, че нищо не е променено. По решетките минаваше ток както едно време, кабелите бяха същите. Някой бе направил ограда, за да не се доближават хората до клетката. Да, тя си бе същата, само че на места бе израсла трева.

За миг забрави за множеството хора. Колко нощи бе прекарал вътре в клетката с вперен навън поглед и колко нощи бе прекарал отвън, наблюдаващ какво става вътре. Доста кошмари му бяха останали от тогава.

Искаше да разпита Търл, но не му се щеше пак да говори през тези решетки. Освен това грабваше да вика, за да го чуят в тази врява, а това никак не му се нравеше. Привлече погледа на един от часовоите и му махна да се приближи. Но вместо часовоя, дойде Командирът на лагера.

По поличката Джони позна, че е от клана Арджил. Наведе се към него, за да може да го чуе.

— Моля ви, спрете тока и някой от пазачите да отвори вратата.

— Какво? — с удивление възкликна Командирът.

Джони помисли, че навярно не е чул и повтори молбата си. Но после разбра, че това всъщност е отказ. Между клановете Арджил и Фергус винаги имаше търкания и те често избухваха във войни. Спомни си, че когато отиде за пръв път в Шотландия, те бяха във война, която прекъснаха само заради него. Джони нямаше намерение да спори. Освен това нямаше намерение и да крещи на Търл през решетките.

Робърт Лисицата погледна към Търл, клетката, Арджил, тълпата и свързочната кутия на стълба. Понечи да каже нещо на Джони, но в този момент той скочи от коня. Полковник Иван разбута настрани хората и пъхна тояжката в ръцете на Джони.

Накуцвайки, Джони се приближи до стълба и натисна ключа, като се подпря, за да освободи ръката си. Изскочи искра и вратата се отвори. Хората от тълпата му направиха път, като разбраха къде иска да иде. Изведнъж всичко утихна — първо замълчаха хората около Джони, след това тишината се понесе като вълна през цялото множество.

През това време часовият не се бе отделял от поста си. Ключовете за вратата бяха на пояса му. Джони ги измъкна.

За кратко се разнесе развълнуван шепот и отново настъпи напрегната тишина.

Търл се възползва от случая и свирепо изрева.

Командирът на лагера понечи да се втурне след Джони, но спря под натиска на огромната ръка на полковник Иван, който просто се бе навел от коня си. Полковникът не искаше излишни тела в зоната на обстрел. Останалите косаци моментално реагираха: чу се острото щракане на предпазители на автомати и четири оръжия се прицелиха в Търл. Няколко шотландеца се втурнаха към покрива на старите жилища на чинкосите и едновременно със стихването на шума от бягащи стъпки се чу шум от зареждане на автомати, които веднага хванаха на прицел Търл.

Тълпата отстъпи от оградата.

Джони чу щракането на автоматите. Обърна се и без да повишава глас, защото освен рева на Търл всичко бе утихнало, каза:

— Куршумите могат да рикушират в решетките и да ранят някой, затова моля да свалите оръжията.

Извади лъчевия пистолет от кобура си и го погледна да се увери, че е нагласен на положение „зашеметяване“, „без огън“. Но беше убеден, че не го грози никаква опасност. Търл носеше нашийник, бе окован във вериги и ако Джони стоеше на разумно разстояние от него, най-много Търл да се опита да направи някоя щуротия в дух на сегашното му положение.

Ключалката сработи по-лесно от преди. Явно някой я бе смазал. Джони отключи. Всички наоколо затаиха дъх, но Джони не се интересуваше какво става отвън.

Търл изрева.

— Престани да се правиш на клоун, Търл — каза Джони.

Търл веднага престана и клекна до задната стена, а тъмните му очи издаваха злобна заинтригуваност.

— Ха, зрасти, животно.

Някъде отзад се разнесе гласът на свещеника:

— Той НЕ Е животно!

До този момент Джони нямаше представа, че свещеникът говори на психлоски.

— Виждам, — продължи Търл, — че някой добре те е подредил. Ами да, случва се, особено на глупаците. Как е станало, тъпунгер такъв?

— Дръж се прилично, Търл. Как мислиш, ти защо си се озовал в тази клетка?

— Ох, този чинкоски акцент! — каза Търл. — Колкото и да опитвам, от тебе никога не може да стане културно, образовано същество. Много добре, като искаш любезности на твоя чинкоски, прости моето невежество и това, че думите ми нараниха благородния слух на… — Търл щеше да продължи с куп неща, които на езика на чинкосите меко казано се смятаха за обидни, но се спря и само злобно се изсмя.

— Отговори ми на въпроса, Търл.

— Че какво, аз се …… — Джони никога не бе чувал на психлоски последната дума.

Но той бе дошъл с друга цел. Искаше да разбере какво е нагласил Търл, убягнало от погледа на другите. Обиколи с накуцване клетката, като гледаше винаги да е на безопасно разстояние от Търл и да не го изпуска от поглед. Огледа вътрешните стени под решетките, надникна в басейна. Търл бе натрупал на куп неща, увити в брезент. Джони махна на Търл с лявата ръка да отстъпи назад и се приближи до зле увития пакет. Опря се на колене и махна брезента.

Имаше нещо като наметало — същото като това, което Търл носеше в момента на голо. Имаше и пробит съд за кербанго. И психлоски речник! За какво по дяволите му трябваше речник на образования Търл, поне що се отнася до психлоския език?

Джони се дръпна назад, за да не бъде в обхвата на веригите. Каква беше онази дума, която Търл използва преди малко? А, ето я: „разкайвам се — да бъдеш тъжен и да се самообвиняваш за нещо, което си направил или не си успял да направиш; думата е заемка от езика хокнер и се предполага, че някои чужди раси изпадат в подобно състояние.“

— Да се разкайваш? — каза Джони. — ТИ? — Негов ред бе да се изсмее.

— Нима аз не те затворих в клетка? Не разбираш ли, че това може да породи чувство на ……?

Джони провери думата в речника. „Вина — болезнено чувство на себеукор, резултат от убеждението, че си направил нещо лошо или неморално; думата е заемка от чинкоски и е полезна за политици в процеса на разрушаване на индивиди от подчинени раси; според професор Халз подобни емоции действително съществуват при някои чужденци.“ Той затвори речника.

— Ти също трябва да изпитваш някаква вина, животно. В крайна сметка, аз ти бях като баща, а теб сън не те хвана, докато не разклати бъдещето ми. Всъщност, аз определено те подозирам, че просто си ме използвал, за да ме предадеш…

— Например в случая с избухналия камион — каза Джони.

— Какъв избухнал камион?

— С който пренасяхме доставките — търпеливо каза Джони.

— А, аз пък помислих, че имаш пред вид онзи багер, в който се заклещи. На вас, животните, ви е доста трудничко с техниката! — Той въздъхна. — Тъй че, ето ме, …… обект на твоето отмъщение.

Джони не си направи труд да проверява думата в речника. Знаеше, че пак ще е нещо, което един психло никога не би използвал.

— Не аз съм се разпоредил да те поставят в клетката и да ти сложат нашийник. Сам си го направил. Имам пълното право да им кажа да те върнат обратно в спалните помещения. Както си подскачаш тука, полугол…

— Не мисля, че ще го направиш — злобно каза Търл. — Защо идваш тук днес?

Най-добре да не говори толкова много с Търл, но иначе нямаше как да го накара да се издаде.

— Дойдох да питам братята Чамко защо се бавят с възстановяването на зоната за телепортиране.

— Така си и помислих — каза Търл. Изглеждаше му безразлично. Въздъхна тежко в дихателната си маска и се изправи.

Тълпата отстъпи назад с възгласи на уплаха. Чудовището бе почти четири фута по-високо от Джони. Лапите, главата му, която се виждаше през маската…

— Животно, — каза Търл, — въпреки миналото, мисля, че съм длъжен да ти кажа нещо. Скоро ще си принуден да дойдеш при мен и да ме молиш за помощ. И аз съм …… и …… — още две думи, които Джони сметна за безсмислено да търси в речника, — и сигурно ще съм достатъчно глупав, за да ти помогна. Просто запомни това, животно. Като ти стане прекалено тежко, ела да видиш Търл. В крайна сметка, винаги сме се разбирали добре двамата.

Джони рязко се изсмя. Това вече бе прекалено много! Хвърли речника върху брезента и като се опираше с цялата си тежест върху тояжката, се запъти към вратата на клетката.

Тъкмо бе затворил и заключил вратата и Търл ужасяващо изрева, заподскача и започна да се бие по гърдите.

Джони отиде до часовия, върна му ключа и отново включи електрическия ток. Продължаваше да се смее на себе си, докато накуцваше към Уиндсплитър. Откъм множеството хора се чуваха въздишки на облекчение.

Не всички се бяха оттеглили далеч назад. Браун Лимпър Стафър стоеше между Джони и Уиндсплитър. Джони го позна и тъкмо щеше да го поздрави, когато нещо го накара да спре. Никога преди не бе виждал толкова гола и злобна омраза да се изписва на нечие лице.

— Виждам, че вече има ДВАМА сакати! — каза Браун Лимпър Стафър. Той рязко обърна гръб на Джони и закуца, повлачвайки след себе си протезата.