Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (23)

2

Джони захвърли настрана книгата и побутна обяда си, без да се е докоснал до него.

Мигновено застанал нащрек, часовоят пред вратата надникна през стъклото. Полковник Иван автоматично зае позиция за стрелба — шумът му заприлича на удар от граната.

— Изглежда безсмислено — каза на себе си Джони. — Просто безсмислено.

Другите се отпуснаха — явно не бе нещо спешно. Часовоят зае обичайната си поза, а полковникът продължи да бърше белите плочки.

Но Криси не се успокои. Джони много рядко ставаше раздразнителен, но от известно време насам, откак непрекъснато четеше книги — тя не можеше да чете, но книгите май бяха психлоски — с всеки изминат ден състоянието му се влошаваше.

Недокоснатият обяд я тревожеше. Беше еленово месо, задушено с диви билки, специално приготвено за Джони от леля Елън. Преди седмици тя се бе втурнала към старата база, успокоена и щастлива. Поздрави го и му каза, че за малко страховете й да се сбъднат, но слава богу, беше останал жив! Докато стоеше в стаята и му се радваше, тя видя с какво го хранят. Старото селище бе само на няколко мили от базата и леля Елън започна всеки ден да му носи любимите му ястия или лично, или ги пращаше по едно момченце. Трябваше само да се притоплят и да му се поднесат. Леля Елън или момченцето обикновено изчакваха, за да вземат обратно съдовете. Ако види, че храната не е побутната, щеше много да се разстрои. Криси си каза, че трябва или да накара часовоя да я изяде, или тя самата да хапне от нея. Щеше да бъде неучтиво да върне еленовото задушено непобутнато.

Ако не се затрудняваше с ходенето, Джони щеше да иде до книгата и да я ритне. Обикновено се отнасяше с голямо уважение към книгите, но не и към тази. Тя и още няколко подобни текстове се отнасяха за „математиката на телепортирането“. Изглеждаха напълно неразбираеми. Психлоската аритметика бе отвратителна. Джони предполагаше, че понеже психлосите имаха шест нокъта на дясната си лапа и пет на лявата, бяха избрали ЕДИНАДЕСЕТИЧНА бройна система. Цялата им математика бе структурирана на базата на числото единайсет. Джони бе чувал, че човешката математика се основава на „десетична бройна система“. Нямаше как да разбере със сигурност. Бе изучавал само психлоска математика. Но тази математика на телепортирането бе на много по-високо ниво от обикновената психлоска аритметика. Книгата, която току що бе захвърлил на земята, му причини главоболие, а напоследък почти не се оплакваше от болки в главата. Книгата се наричаше „Основни принципи на интегралните телепортационни уравнения“. Ако това бяха основни принципи, как ли ще изглежда нещо по-сложно! Нищо не се връзваше!

Надигна се и колебливо се изправи, като се подпираше с лявата ръка на леглото.

— Аз — произнесе той с решителност в гласа — ще изляза оттук! Няма смисъл да седя и да чакам небето да се стовари върху ни! Къде ми е ризата?

Това беше нещо ново. Полковникът се притече на помощ, но Джони му махна да стои настрана — можеше и сам да се оправи.

В бързината Криси започна да отваря чекмедже след чекмедже. Часовоят, който имаше заповед да докладва за всичко необичайно на Робърт Лисицата, веднага взе радиотелефона.

Джони избра един бастун от многото, с които доктор Маккендрик го бе карал да тренира да ходи. Трудно бе, защото десният крак и дясната му ръка на практика бяха неподвижни и той трябваше да се опира на бастуна с лявата ръка и със същия крак да подскача, което не се получаваше особено добре. Тази тояжка бе подарък от един африкански вожд, който не знаеше, че Джони е куц. Беше от черно хубаво дърво, с красиви орнаменти. Използваха ги не само като тояжки, а и като оръжия, които хвърляха срещу врага. Африканците сигурно бяха едри мъже, ако се съди по големината на тояжката. Идеално пасваше на ръста на Джони, освен това имаше и много удобна дръжка.

Той се приближи с куцукане до бюрото, почти седна на него и свали болничния халат. Криси бе намерила три кожени ризи и нещо в него го подтикна да избере най-старата и най-зацапаната. Нахлузи я през глава и изчака Криси да застегне връзките през кръста. Обу някакви кожени панталони и Криси му помогна да си сложи мокасините.

Напъна едно чекмедже и то се отвори. Един от обущарите бе направил специално за него кобур, който да седи от лявата страна и го бе приспособил да се затъква в стария му златист колан. Сложи ги над ризата.

В кобура имаше револвер Смит и Уесън 745-ти калибър. Можеше да стреля с радиационни куршуми. Джони го извади и го върна обратно в чекмеджето. Взе един малък пистолет, провери дали е зареден и го пъхна в кобура. Полковникът го изгледа странно и Джони каза:

— Днес няма да убивам психлоси.

Тъкмо се опитваше да пъхне дясната си ръка в колана, за да не му пречи, когато от коридора долетя врява.

Джони твърдо бе решил да излезе, затова не обърна голямо внимание на шумотевицата. Сигуро Робърт Лисицата или свещеникът идваха при него да говорят по някакви работи на Съвета.

Но се лъжеше. Вратата с трясък се отвори и дежурният за деня офицер от базата капитан Макдаф, едър шотландец на средна възраст, облечен в поличка, се втурна в стаята.

— Сър Джони! — каза Макдаф.

Джони продължаваше да мисли, че не искат да го пуснат да излезе и отвори уста да каже нещо не особено любезно, но капитанът го изпревари и изстреля това, което имаше да казва:

— Сър Джони, повикали ли сте при себе си някакъв психлос?

Джони се оглеждаше за шапка. Бяха му обръснали косата заради операциите и не искаше да излиза навън гологлав, като опърлена пума. След това изведнъж проумя значението на въпроса. Взе тояжката, приближи се до вратата не особено стабилно и надникна през нея.

Отвън седеше Кър!

На силната светлина от миньорските лампи Кър изглеждаше доста окаяно. Козината му се бе сплъстила от мръсотия; лицето иззад маската му бе пожълтяло и станало на петна; туниката му бе съдрана от едната страна и носеше само един ботуш. Нямаше шапка. Дори ушите му изглеждаха не на място.

Бяха го вързали с четири вериги, всяка от които държеше отделен войник. Погледнато отстрани, човек би казал, че са се престарали заради психлото джудже.

— Горкият Кер — каза Джони.

— Вие ли изпратихте да го повикат, сър Джони? — попита кпитан Макдаф.

— Нека влезе — Джони пак се облегна на бюрото. Хем му беше жал, хем му бе забавно.

— Мислите ли, че това е разумно? — каза Макдаф, но пусна вътре Кер и войниците.

Джони им каза да оставят на земята веригите и да излязат от стаята. Четиримата войници, които Джони никога не бе виждал, се оттеглиха с насочени към Кер оръжия. Джони каза на всички да излязат. Полковникът зейна от учудване.

Криси смръщи нос. Каква воня! Ще трябва после всичко да почиства.

Никой не искаше да излиза. Джони видя изпод маската молещия поглед на Кер. Той пак махна на всички да излизат и макар с огромно нежелание, този път се подчиниха и затвориха вратата отвън.

— Наложи се да излъжа — каза Кер. — Трябваше да те видя, Джони.

— Май скоро не си се ресал, а? — каза Джони.

— Държат ме в една дяволска дупка. За малко да полудея. От поста началник на планетата паднах направо в мръсотията. Имам само един приятел и това си ти, Джони.

— Не знам защо и как си ги накарал да те доведат тук, но…

— Ето защо! — Кер пъхна мръсната си лапа под скъсаната риза без да му мине през ума, че ако бе по-нервен, Джони можеше да го застреля. Макар не с такава бързина, Джони умееше да вади пистолета си и с лявата ръка. Но той познаваше Кер.

Кер извади една банкнота.

Джони я взе с известно любопитство. Беше ги виждал само отдалече, когато на психлосите им изплащаха заплати и никога не бе държал такова нещо в ръцете си. Знаеше, че това е основната им обменна единица и е много ценна.

Бе широка около шест инча и дълга един фут. На пипане хартията бе малко грапава, но блестеше. От едната страна бе синя, от другата — оранжева. Имаше отпечатано съзвездие с една ярка звезда. Но най-интересното бе, че по нея имаше надписи на около трийсет езика: трийсет номерични системи, трийсет различни типа букви — а, един от тях бе психлоски. Джони прочете какво бе написано.

„Галактическа банка“, „Сто галактически кредита“, „фалшификаторите на банкноти се наказват с изпаряване“ и „Може да се обмени при представяне в галактическата банка“.

От синята страна имаше снимка на някой, или на нещо. Приличаше на хуманоид, може би бе толнеп, за какъвто бяха сбъркали Данълдин, или може би… кой знае? Лицето бе достолепие, олицетворение на съвършенството. От другата страна имаше снимка с подобна големина на някаква внушителна сграда с многобройни колони.

Всичко това бе много интересно, но Джони бе решил днес да върши други неща. Върна банкнотата на Кер и отнова започна да се оглежда за шапката си. Притесняваше го обръснатата му глава.

Кер изглеждаше леко разочарован.

— Това са сто кредита! — каза той. — Банката не е психлоска. Психлосите, както и всички останали, използват тази банка. И не е ФАЛШИВА! Познавам ги. Виж как блести. И тези малки линийки тук около подписа…

— Опитваш се да ме подкупиш, или какво? — каза Джони, като остави шапката, която бе намерил и реши да потърси вместо това някаква цветна лента за глава.

— Защо не! — каза Кер. — Виж, Джони, на мен вече тези пари не ми трябват. Погледни!

Джони се намести по-удобно на бюрото и послушно погледна.

Кер хвърли поглед към вратата и като се убеди, че никой друг не гледа, с драматичен жест отгърна туниката и я хвърли на земята.

Гърдите му бяха жигосани.

— Трите черти на отрицанието — каза той. — С тях белязват криминалните престъпници. Предполагам ти е известно, че съм бил престъпник. Това бе едно от нещата, с които ме държеше Търл. Затова знаеше, че може да ми се довери да ходя насам-натам и да те обучавам. Ако ме бяха върнали на Психло заради фалшивите документи, щяха да ме изпарят. Ако психлосите завладеят отново това място, ще заподозрат оцелелите в предателство и като ни проверяват един по един, ще разберат какъв съм. Няма да ти казвам истинското си име — така няма да могат да те обвинят в съучастничество. Разбираш ли?

Джони никак не разбираше. А най-малко му бе ясно как след като застрелят Кер на място, ще тръгнат да се занимават с някакви „съучастници“. Но той кимна. Така до никъде нямаше да стигнат. Къде ли беше сложила Криси лентите, които откриха?

— А ако освен това намерят в мен два билиона галактически кредита, ще ме изпарят БАВНО! — каза Кер.

— Два билиона?

Кер му разказа, че явно старият Нъф е мамил компанията през всичките трийсет години, докато е заемал длъжността си тук. Неща, до които дори Търл не се е докопал — например комисионни за жените-администраторки, които са водили сметките, двойни цени на кербангото, може би дори е продавал руда на чужденци, които са я изнасяли с космически кораби, кой знае какво още. Нъф спял на четири дюшека и Кер усетил, че шумолят по странен начин. И понеже той обичал да спи само върху един дюшек, разпорил един ден най-горния и какво да види!

— Къде са? — попита Джони.

— Отвън в приемната — каза Кер.

Дребният психлос закопча наметалото си и Джони повика през малкото прозорче на вратата един от часовоите. Кер излезе, влачейки подир себе си свободните краища на веригите и се върна с голям сандък, който тежко стовари на земята. После пак излезе и се върна с друг такъв сандък. Макар че бе дребен — само малко по-висок от Джони — Кер бе доста силен. Преди някой да успее да го спре и въпреки влачещите се вериги, той за кратко време напълни цялата стая със стари съндъци от кербанго и всички бяха претъпкани с галактически кредити!

— Има още в банковата му сметка на Психло — каза Кер, — но тях не можем да ги вземем. — Седеше задъхан и широко се усмихваше. — Сега можеш да плащаш на предатели като братята Чамко в брой!

Капитан Макдаф се опитваше от известно време да каже на Джони, че са проверили сандъците за експлозиви и настоятелно питаше какви са тези неща в тях. Освен това любопитстваше как е успял Джони да прати вест до лагера, без никой от часовоите да знае за това и дали са постъпили правилно, като са му довели Кер? Беше съвсем объркан. Някакъв психло тичаше насам натам и потракваше с вериги, а Джони се смееше.

— И ти искаш…? — попита Джони Кер.

— Искам да изляза от този затвор! — примоли се Кер. — Мразят ме, защото бях над тях. Те и преди това ме мразеха, Джони. Аз познавам машините. Нима не те научих да управляваш всички машини, с които разполагаме тук? Чух, че на онова място, което наричате „Академията“, сте имали машинно училище. Те не могат да знаят колкото мен и теб! Нека да ида и да ги уча, както на времето учих теб!

Кер бе толкова трогателен, така горещо се молеше, убеден, че постъпва възможно най-правилно, че Джони не можеше да сдържа смеха си, докато накрая и челюстта на Кер се разтегна в усмивка.

— Мисля, че идеята е страхотна, Кер — каза Джони. В този момент вдигна очи и видя на вратата намръщеното лице на Робърт Лисицата.

— Сър Робърт, — каза Джони на английски — мисля, че си имаме нов машинен инструктор. Мога да гарантирам, че познава отлично всички машини.

Джони се усмихна на Кер и каза на психлоски:

— Наемаме те на работа при следните условия: четвърт кербанго на ден, пълна заплата плюс премии, стандартен договор, само няма да влиза точката за погребение на Психло. Съгласен ли си?

Отлично знаеше, че Кер е скрил някъде няколкостотин хиляди кредита за себе си.

Кер многозначително закима с глава. Беше скътал няколкостотин хиляди за черни дни. Протегна лапа към Джони. След като най-важната работа бе свършена, Кер се обърна към Джони, приближи се и с психлоския еквивалент на шепот каза:

— Имам още нещо за теб, Джони. Сложили са Търл в клетка. Внимавай, Джони! Търл е намислил нещо!

След като дребният психло бе излязъл, Робърт Лисицата погледна към купчините пари.

— Подкуп за работа — каза Джони. — Доста скъпичко излиза в последно време. Предай ги на Съвета. — той се смееше.

— Това са галактически пари, нали? — каза Робърт Лисицата. — Ще се свържа с един шотландец, Макадам, в университета в Хайландс. Той разбира от пари.

Но Робърт се чудеше защо ли Джони е облечен. Радваше се да го види в радостно настроение, макар да му се струваше безразсъдно момчето да пуска един психло толкова близо до себе си — само едно посягане с ноктите и можеше да смъкне половината от кожата на лицето му. След това осъзна, че Джони всъщност се готви да излиза. Погледна го въпросително.

— Не мога да подпирам небето да не се срути върху нас, но пък и не мога да чакам със скръстени ръце. Отивам в лагера.

Искаше да говори с братята Чамко. Бе чул, че поправянето на зоната за телепортиране не е мръднало и с крачка напред, а без нея нямаше как да разберат какво е станало на Психло.