Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (43)

9

Изстудиха една стая от подземното ниво на мината край Лейк Виктория. Ангъс опаса стените с охладителни намотки от двигатели, които абсорбираха влагата от въздуха. Мътни капки се стичаха по пода и образуваха локви.

Апаратът за анализ на метали и минерали бръмчеше. Екранът му хвърляше зелени отблясъци върху всичко наоколо. Пет напрегнати лица се вглеждаха в екрана: на доктор Маккендрик, Ангъс, на сър Робърт, Данълдин и на Джони.

Масивната, грозна глава на мъртвия психло, широка над осемнайсет инча в диаметър, лежеше на плочата на апарата. В главата имаше предимно кости. Доста приличаше на човешка глава и дори при лошо осветление човек можеше да я сбърка, но на мястото на косата, веждите, устните, носа и ушите психлото имаше кости, чиято форма повече или по-малко наподобяваше формата на съответните човешки органи. Разположението и пропорциите също бяха приблизително еднакви. В резултат се получаваше нещо като карикатура на човешка глава. На пръв поглед частите на лицето не изглеждаха от кости, но като ги докоснеш, бяха твърди и не се огъваха.

Апаратът за анализ не проникваше във вътрешността на главата. Не само изброените органи, но и цялата горна половина от черепа бе кост. Както севещеникът бе установил по-рано при една любителска аутопсия, мозъкът бе ниско долу и отзад. Не бе открил нищо в мозъка, защото не го бе отворил.

— Кости! — възкликна Ангъс. — Все едно да се опиташ да проникнеш в метал!

Джони можеше да потвърди това от опита си със смъртоносния удар по главата на Търл в моргата, който се оказа почти без ефект.

Ангъс промени данните в апарата. Психлоските букви закодираха различни метали и руди. Увеличи интензивността с около пет степени.

— Чакай! — каза Маккендрик. — Върни го на първа степен. Мисля, че видях нещо.

Ангъс върна копчето за интензивност на проникване на първа степен, после на втора. В момента бе на „вар“.

Появи се неясна разлика в плътността на екрана, по-скоро някакво малко петънце. Ангъс нагласи дълбочината на лъча и го фокусира. На екрана ясно се появиха вътрешните кости и кухини на мозъка. Пет чифта очи се взираха напрегнато.

Пръстите на шотландеца докоснаха круто копче и се появи втори лъч, който обхождаше в кръг обекта в различни равнини.

— Чакай — обади се Маккендрик. — Върни лъча на около два инча зад устната кухина. Точно там! Сега пак го фокусирай. Ето това е!

ИМАШЕ нещо, нещо твърдо и черно, което не пропускаше лъчи на тази интензивност. Ангъс натисна копчето за запис на апарата и се чу звука от регистриране на образи върху ролката хартия.

— Наистина имат нещо в черепите си! — заключи Робърт Лисицата.

— Не бързай толкова — каза Маккендрик. — Да не правим прибързани заключения. Може да е остатък от стара рана, парче метал, забило се по време на някоя експлозия в мината.

— Не, не, не — каза Робърт Лисицата. — Всичко е съвсем просто.

Джони измъкна хартията. От едната страна бе изписана анализата на метала. Бе оставил навън книжката с кодове на металния анализ, която обикновено използваха при получаването на данни от разузнавателни самолети, които летяха над повърхността в търсене на руда. В стаята бе студено и миришеше неприятно и не му се седеше вътре, колкото и важна да бе работата им. Възползва се от случая да излезе и да провери кодовете.

Страница по страница той сравняваше завъртулките от листовете хартия с илюстрациите от книгата. Отне доста време. Нямаше опит в подобни занимания. Не можеше да ги открие. След това се изхитри и започна да сравнява комбинации от две картинки.

Специалистите психлоси, които се занимаваха с анализ, вероятно можеха да му кажат за какво става дума без изобщо да проверяват в книгата. Прокле гнева на руснаците, които избиха психлосите, вярвайки, че отмъщават за своя полковник. Четиримата в охраняваната стая в спалния етаж бяха в доста лошо състояние. Двама бяха обикновени миньори, третият заемаше някаква изпълнителна длъжност, ако се съдеше по дрехите и документите му, а четвъртият бе инженер. Маккендрик силно се съмняваше, че ще оживеят. Беше извадил куршумите от телата им и ги бе зашил, но все още бяха в безсъмнение, или поне така изглеждаше. Лежаха в стаята с дихателен газ, приковани с вериги към леглата. Дишането им бе слабо. Джони никога не бе виждал дори книга за първа помощ при пострадали психлоси. Не вярваше, че са издавали подобни книги. Компанията изискваше всички трупове да се връщат на Психло, но нямаше изискване да се стараят да ги опазят живи. Този факт потвърждаваше, че единствената причина за заповедта мъртвите психлоси да се връщат на родната планета, бе да не позволят телата да попаднат под чужди погледи. Нямаше място за никакви чувства. В минните комплекси нямаше дори болнични отделения, а нещастните случаи по време на работа никак не бяха рядкост.

Чакай. Една от завъртулките в книгата почти съвпадаше. Мед! Сега ако можеше да намери малката опашата завъртулка някъде… ето я. Калай! Наложи двете фигури. Сякаш сега пасваха по-добре. Мед и калай? Не съвсем. Оставаше още една малка завъртулка. Започна да я търси. Откри я — олово!

Значи главно мед, известно количество калай и малко олово. Отново наложи фигурите. Сега съвпадаха напълно.

Имаше още една много дебела книга с кодове, която се наричаше „Сложни рудни тела при анализ на самолетни данни“. В нея имаше около десет хиляди кодове и Джони се отказа да се занимава с нея. Но сегашният метод за проверка се оказа доста лесен. Отгърна на главата „Медни залежи“, после на подзаглавието „Калаени залежи“, а след това на под-подзаглавието „Оловни залежи“, където намери своите завъртулки. Освен това, като сравняваше вариациите откри, че според „единадесетичната“ анализа (психлосите използваха единадесет цифри) сплавта се състои от пет части мед, четири калай и две олово.

Не спря до тук и го провери в една книга на английски, където пишеше, че такава комбинация се нарича „бронз“. Очевидно тази сплав била много здрава и издържала векове наред, дори имало „Бронзова епоха“, през която почти всички оръдия на труда са били от бронз. Чудесно. Само дето му се стори смешно, че една толкова технически напреднала раса използва древна сплав като бронза. Много забавно.

Върна се вътре с откритието си и видя как Маккендрик вече бе разсякъл главата с чук и подобен на длето инструмент. Зарадва се, че си е спестил гледката.

— Претърсихме цялата глава с апарата — каза Ангъс. — Няма нищо друго странно.

— Прерових джобовете му — каза Робърт Лисицата. — Той е най-обикновен миньор. В паспорта му пише, че се казва Кла, има четиресет и една години стаж и три съпруги на Психло.

— Компанията изплащала ли им е издръжка? — попита Данълдин.

— Не — каза Робърт Лисицата и му показа смачкания документ. — Пише, че компанията е плащала на него надниците на жените в някаква „къща“ на компанията, или нещо подобно.

— Благосъстоянието на психлоския съпруг — каза Данълдин — е гарант за неговия морал.

— Не си прави майтап — каза Джони. — Предметът в главата му е направен от сплав, наречена „бронз“. За съжаление не е магнит. Ще трябва да се извади с операция, не можем да го измъкнем с магнит.

Доктор Маккендрик бе оголил мозъка. Със сръчността на хирург отделяше нещо, което приличаше на корда.

Ето го!

Имаше формата на две полукълба, закрепени едно за друго, всяко едно свързано с различна корда

— Мисля, че това са нерви — каза Маккендрик. — След малко ще разберем със сигурност.

Внимателно отдели предмета от кордите. Избърса зелената кръв по него и го постави на масата.

— Не пипайте нищо — предупреди той. — От аутопсията може да се умре.

Джони огледа предмета. Имаше бледо жълт цвят. На най-широкото място дебелината бе около половин инч.

Ангъс го взе с пинсети и го постави на плочата за анализ на апарата.

— Не е кухо. Еднородно е. Просто парче метал.

Маккендрик имаше малка кутийка, опасана с жички. Вътре имаше малък горивен патрон, който произвеждаше електричество. Но преди да я свърже с облечените си в ръкавици ръце, реши да обърне още малко внимание на онези корди в главата. Това бе мозък, но съвсем различен от човешкия.

Резна една малка корда и малко кожа от лапата на трупа и се приближи до стария микроскоп. Постави част от тъканта върху стъкълце и погледна през окуляра.

Маккендрик свирна от учудване:

— Психлосите не са направени от клетки. Не зная какъв метаболнзъм имат, но структурата им не е клетъчна. Вирусна! Да, вирусна! — Обърна се към Джони: — Явно колкото и огромни да са психлосите, основната им структура изглежда се състои от вирусни възли. — Видя, че Джони го гледа изпод око и добави: — Разбира се, това е от чисто академичен интерес. От това следва, че телата им най-вероятно са свързани много по-здраво и са много по-плътни. Но сигурно това също не те интересува. Ами, най-добре да се захвана с тези корди.

Закачи една скоба към единия край на една корда от мозъка и я закрепи към едната ръка. На един от измервателните уреди премери съпротивлението на кордата при протичане на електрически ток. След като го определи, направи крачка назад и натисна едно копче, което пусна електричество по струната.

Останалите почувстваха как им се изправят косите.

Трупът помръдна левия си крак.

— Добре — каза Маккендрик. — Нерви. Тялото още не се е сковало от смъртта и все още може да се движи. Това е бил нервът, свързан с командата за ходене.

Отбеляза нерва с малък металически наконечник. Бе маркирал с боя мястото, от което извади парчето метал и краищата на двата нерва, с които бе свързан. Техният ред още не бе дошъл.

Околните с ужас наблюдаваха как Маккендрик поставя наконечници на изпробваните нерви и трупът при всяко протичане на ток последователно мърда лапите си, свива остатъка от челюстите, мърда си ухото, вади езика си.

Маккендрик забеляза реакцията им.

— Нищо необичайно. Просто електрическите импулси наподобяват командите на мозъка. Някакъв учен е правил такива опити преди около тринайсет века и смятал, че е открил тайната на човешкото мислене. Издигнал го в култ под формата на наука, наречена „психология“. Сега това е забравено. Ставало е въпрос не за тайната на мисленето, а просто за механиката на телата. Започнали с жаби. В момента правя каталог на комуникационните канали на това тяло, това е всичко.

Но беше МНОГО странно. Предразсъдъците им надигнаха главички при вида на труп, който се движи и диша и дори видяха как сърцето му за кратко затуптя.

Ръкавиците на Маккендрик бяха хлъзгави от зелената кръв, но движенията му бяха точно премерени и делови. Бе поставил повече от петдесет малки наконечника към краищата на нервите.

— А сега да потърсим отговор на нашия въпрос! — каза Маккендрик. Изпрати импулси към двата нерва, които бяха прикрепени към бронзовия предмет.

Не бе лесно да се работи. Стаята бе студена. От трупа се разнасяше воня, доста по-неприятна от обичайната психлоска миризма.

Маккендрик се изправи, малко уморен:

— За съжаление трябва да кажа, че не смятам, че това парче метал може да накара някое от онези чудовища да се самоубие. Но мога с доста голяма сигурност да отгатна за какво служи.

Посочи към наконечниците си:

— Според моите заключения, от този се разклоняват вкуса и сексуалните импулси. Емоциите и подтикът към действие се разклоняват от онзи там. Парчето метал е поставено в мозъка, когато психлото е бил дете. Погледнете избледнелия стар белег от тази страна на черепа. На тази възраст костите са меки и бързо се възстановяват.

— И за какво служи? — попита Ангъс.

— Според мен свързва удоволствието с действието. Може би ги поставят, за да може психлото да е щастлив само когато работи. Но струва ми се — ще стане ясно едва след като изпробвам всички нерви докрай — че в действителност този предмет е оказал ефект психлото да изпитва удоволствие от жестокости.

Изведнъж Джони си спомни израза на лицето на Търл, когато бе направил нещо жестоко и промърмори: „Ох, че хубаво!“

— Мисля, че не са си направили добре сметката и вместо да се получи една трудолюбива раса, резултатът е бил истински чудовища.

Всички се съгласиха.

— Това не би ги принудило да се самоубият, за да защитят тяхната технология — каза Робърт Лисицата. — Тук има още един труп. Бил е помощник началник на мината и е получавал двойно по-голяма заплата от този тук. Да го сложим на масата.

Маккендрик приготви още една маса. Трябваше да запише на пиктофон и да скицира всичко, което досега бе направил.

Поставиха върху апарата грамадната глава на втория. Нагласиха показателите. Очерта се мъртвия мозък на психлото, когото преди са наричали Бло.

Джони бе станал доста мрачен откак започнаха с аутопсиите, но изведнъж се усмихна.

В главата на този имаше ДВА метални къса!

Данните се изписаха на ролката хартия, Джони ги грабна и излезе навън, за да ги декодира.

Ето го. Точно и ясно: сребро!

Като се върна в стаята, Маккендрик вече бе успял да разфасова мозъка, тъй като вече имаше опит. Боядиса изводите на второто парче метал, преди да го извади.

Бе дълго около три-четвърти инча. Понеже психлоската кръв не съдържаше кислород, повърхността на метала бе гладка и бляскава. Имаше формата на цилиндър. Бучките от двата края бяха изолирани от среброто.

Ангъс го постави върху апарата. Беше кухо.

Джони го накара да настрои апаратурата още по-прецизно. Вътре в цилиндъра имаше някаква жичка.

Предположиха, че ще намерят такива цилиндри и в други трупове на началници, затова след като Маккендрик стерилизира цилиндъра, Джони внимателно го разряза на две.

Вътрешността му приличаше на част от дистанционно управление, но не беше радиопредавател.

— Не съм идентифицирал нервите — каза Маккендрик, — защото в момента не зная къде точно отиват. Но ще се опитам да разбера.

— Възможно ли е да представлява вибратор, настроен на мисловните вълни? — попита Джони.

— Измервател на разликите? — каза Ангъс. — Като например разликата в мисловните вълни на друга раса?

Джони ги остави да работят, но му хрумна едно много задоволително обяснение: устройството предизвиква при определени обстоятелства импулс, който подтиква към нападение и след това към самоубийство.

— Само едно нещо ме притеснява — каза Маккендрик. — Поставили са му го като дете. Ако трябва да го извадя от главата на жив възрастен психло, като се има пред вид през колко кости трябва да мина, няма никаква гаранция, че операцията ще е успешна.

Докторът забеляза разочарованието им.

— Но ще опитам, ще опитам.

Не смяташе, че подобно нещо е възможно. Освен това имаше само четирима психлоси, при това в доста лошо състояние.