Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (46)

3

Джони буташе камъни от скалата долу в езерото. То изглеждаше безбрежно — по-скоро можеше да се нарече вътрешно море — и изчезваше някъде в мъгливия хоризонт. Завихряше се буря — доста често явление в необятния воден простор.

Скалата, на която стоеше в момента, се издигаше почти отвесно на почти двеста фута над езерото. От ерозията или от вулкани, изригнали от някой от скритите в облаци върхове на североизток, върхът на скалата бе покрит с камъни, големи колкото човешки юмрук. Бяха направени само за хвърляне.

Стана му навик всеки ден да тича до тук, на няколко мили от лагера. На екватора бе горещо и влажно, но тичането му се отразяваше добре. Не се страхуваше от зверовете, макар да бяха свирепи, защото никога не излизаше невъоръжен, освен това те рядко нападаха без да ги предизвикаш. Имаше път, по който психлосите често бяха идвали дотук, вероятно за да плуват. Минаваше край скалата и свършваше до един плаж на отсрещната страна. Не, не за да плуват. Психлосите не обичаха да плуват. Може би караха лодки?

Някога бе чел, че на времето областта около езерото е била една от най-гъсто населените на континента. Няколко милиона са живели около това място. Психлосите явно са се погрижили за тях много, много отдавна, защото нямаше и следа от хижи или ниви, да не говорим за хора.

Чудеше се защо психлосите най-вече ловуваха хора. Според доктор Маккендрик било въпрос на вибрации на нерва за симпатии: животните може би не са показвали достатъчно силно страдание, за да доставят удоволствие на чудовищата. Или може би обяснението просто се свеждаше до вида на хората — тяло с две ръце, с два крака и изправено като техните. Дори този отровен газ поразяваше главно хората и имаше нищожно действие върху четириноги и влечуги. Един психлоски текст обясняваше как трябва да се употребява и там пишеше същото. Бил приспособен за „по-високо развити нервни системи“. Но независимо по какви причини, психлосите от мината явно нямаха зъб на животните. И те, като го помиришеха, не хукваха да бягат. Но Джони изведнъж се сети, че миризмата му ни най-малко не напомняше психлоската.

Бурята ставаше по-силна. Погледна към мината в далечината да прецени трябва ли да бърза, за да изпревари бурята.

Доста надалеч забеляза мъничък триколесен земеход, поел от мината в неговата посока. Някой идваше. Дали за да го види? Или просто бе излязъл да покара.

Джони пак започна да хвърля във водата камъни. Състоянието на нещата в момента бе доста неопределено. Единият от психлосите умря, другите трима още се държаха. В главите на една трета от труповете откриха по две парчета метал и доктор Маккендрик тренираше върху труповете как да изкарва парчетата без да предизвика смърт — в случай, че поне един от тримата оживее. Все още разполагаха с двама, които имаха по два предмета в главите си. Може пък да се почувстват по-добре, ако ги отървяха от коварното нещо!

На Джони никак не му бе приятна работата с труповете, затова се опита да мисли за нещо повесело.

По време на битката направи интересно откритие. Бе управлявал летящата платформа с две ръце! Спомни си едва седмица след битката. Маккендрик каза, че друга част от мозъка му поема изгубената функция. При стресови обстоятелства, предположи той, „изгубените“ функции и нерви се възстановяват, както е станало по време на битката. Но на Джони не му се вярваше да е така.

Според неговата теория, той сам манипулираше нервите си. И ето че се получаваше! Започна просто с опити да накара ръката и крака си да правят това, което той иска. С всеки следващ ден се справяше малко по-добре. Вече можеше да тича. Без бастун. И можеше да ХВЪРЛЯ.

За роден ловец като него невъзможността да мята ласо го бе накарала да се чувства безпомощен. А сега хвърляше камъни.

Запрати долу поредния камък. Той очерта дъга във въздуха, полетя надолу и цопна във водата. Образува се малко бяло гейзерче и след миг пръските се посипаха пак долу.

Доста добре! Особено след като той го казва.

Бурята се извиси още по-високо, сиво-черна, грозновата на вид. Погледна към лагера и видя, че земехода почти е пристигнал. Спря.

В първия момент Джони не позна шофьора и се приближи към него въпросително. Позна го, третият му „двойник“, когото понякога използваха да го замества. Наричаха го Стормълонг. Истинското му име бе Стам Ставинджър, член на норвежката група, която имигрирала от Норвегия в Шотландия много отдавна. Бяха запазили имената и родовете си, но не и традициите. Изглеждаха и действаха като шотландци.

На ръст бе като Джони, имаше същата структура и същите очи, но косата му бе малко по тъмна и кожата му — доста по-мургава. От дните, когато копаха златна руда, престана да се грижи външният му вид да прилича на този на Джони и бе отрязал брадата си така, че долу бе квадратна.

Стормълонг бе останал в Академията. Бе доста опитен пилот и му доставяше удоволствие да обучава кадетите. Бе намерил някакъв стар пилотски костюм, бяло шалче и огромни кръгли очила, правени неизвестно кога. В този си вид изглеждаше доста странно.

Тупнаха се по гърба и се засмяха, доволни от срещата.

— Казаха ми, че ще те намеря тук да хвърляш камъни на жабите — каза Стормълонг. — Как е ръката ти?

— Да беше видял как само хвърлих последния — каза Джони. — Е, може би нямаше да повали слон, но нещо такова.

Поведе го към един голям плосък камък и седнаха. Бурята ставаше все по-силна, но лесно щяха да се върнат.

Стормълонг не беше особено разговорлив, но сега бе пълен с новини. Доста трябваше да се потруди, за да разбере къде да намери Джони. В Америка никой не знаеше къде е, затова отишъл в Шотландия, за да открие някаква следа.

Криси му пращаше поздрави. Пати вече била под грижите на Бити. Вождът на клана Фергус му пращаше уваженията си. Забележи, не поздрави, а ужавения. Леля му Елън също го поздравяваше. Беше се омъжила за свещеника и живееха в Шотландия.

Разбра къде е Джони от двамата Координатори, които също се бяха върнали в Шотландия, същите, които трябвало да доведат някакво племе… бриганти? Аха, бриганти. А, тази паплач в момента бе в Денвър. Ужасни хора. Бе видял няколко. Както и да е, тялото на Алисън било откарано в Шотландия, за да бъде погребано и шотландците били бесни заради убийството му.

Но не затова бе дошъл тук. По време на полета се бе случило нещо невероятно.

— Нали помниш — каза Стормълонг — как каза, че тук на Земята пак може да има нашествие? Е, изглежда напълно вероятно.

Летял към Шотландия през Големия Северен Кръг с обикновен боен самолет и си прекарвал много добре. Точно като наближил най-северните части на Шотландия, на екраните му се появил най-големият, най-огромният въздушен кораб, какъвто никога през живота се не бил виждал. В първия момент помислил, че ще налети право върху него и всеки момент ще се сблъскат. Ясно го виждал и на екраните, и през прозореца. И прас! Ударил се в него, но той изчезнал.

— Как така изчезнал? — попита Джони.

Ами точно това е. Блъснал се в твърд предмет, но него го нямало. И то високо в небето, обърни внимание. Голям колкото небето, но го нямало. Ето, снимките от екраните бяха в раницата му.

Джони ги разгледа. Приличаше на сфера, опасана с пръстен. Никога не бе виждал подобен космически кораб. Нито бе чувал за такъв. Наистина изглеждаше огромен. В ъгъла на снимката се виждаха Оркни Айлъндс. Корабът сякаш се простираше от средата на Шотландия до Оркни. На втората снимка се виждаше как той обгръща бойния самолет, от който бяха правени снимките, а на третата вече го НЯМАШЕ.

— Ето, корабът го няма — каза Стормълонг.

— Скоростта на светлината — изведнъж Джони си спомни за нещо, което бе чел в старите книги на хората. — Може би се движи по-бързо от светлината. Оставило е образа след себе си. Само предполагам, но съм чел, че ако нещо се движи с по-голяма скорост от скоростта на светлината, може да изглежда голямо като Вселената. Пише го в някакви книги по ядрена физика. Не ми бяха особено ясни.

— Ами може и точно така да е — каза Стормълонг. — Защото старицата каза, че не изглеждало толкова голямо.

Старицата?

Ето какво станало. Като преодолял уплахата си, върнал записите от екраните. Забелязал го в последния момент — кой знае, бил е уморен от дългия полет, освен това напоследък не му се събирал много сън заради кадетите, трудно завършват, а пилотите са страшно претоварени и страшно се нуждаят от попълнения.

Като върнал записа, появила се малка следа, водеща началото си от някаква ферма на запад от Кинлохбърви. Това било едно малко местенце на северозападния бряг на Шотландия. Насочил се натам и очаквал да намери следи от нападение, разрушения.

Но открил само едно обгоряло място сред скалите — фермата се издигала почти само сред скали — и понеже всичко било спокойно, приземил се близо до къщата.

От вътре излязла някаква старица, поласкана от двете небесни посещения в един ден, при положение, че обикновено месеци наред не виждала жива душа. Поканила го и му поднесла билков чай. Показала му ново, блестящо джобно ножче.

— Джобно ножче ли? — попита Джони. Тихият и обикновен норвежо-шотландец явно не бързаше да стигне до същността.

Ами да. Бяха виждали подобни ножчета в разрушените градове, Джони сигурно си спомняше. Сгъваха се сами. Само дето това бе много лъскаво. Ето, сега следваше най-важното.

И тъй, старицата му разказала как тъкмо си решела старото куче отпред пред къщата и изведнъж едва не си изкарала ума. Точно зад гърба й стоял дребен сив човек. А зад него била паркирана голяма сива сфера с кръг около нея, точно където тя си вързвала кравата. Искал е да й изкара акъла, споделила старицата, приближил се без никакъв шум. Само чула някакъв вятър.

Значи, поканила тя човека на чаша билков чай, също като мен, само дето аз бях достатъчно възпитан да обявя с рев приземяването си.

Сивият дребосък бил доста приятен. Само дето бил по-дребен от останалите хора. Кожата му била сива, косата му била сива и облеклото му било сиво. Единственото странно нещо била някаква кутия, която била окачена на врата му и висяла върху гърдите му. Казвал нещо на кутията и после тя проговаряла на английски. Гласът на сивия дребосък бил тих и звучал нормално, ала кутията говорела само в един тон.

— Вокодер — каза Джони. — Портативен уред за превод. Описан е в една психлоска книга, но психлосите не ги използват.

Както и да е, сивото човече попитало жената дали има някакви вестници. Естествено, че нямала. Дори не била виждала вестник. Малко хора са виждали. После я попитал дали има някакви исторически книги. Тя разочаровано му отвърнала, че няма, но била чувала какво е книга.

Явно дребосъкът помислил, че тя не разбира, затова доста се потрудил да й покаже с жестове, че му трябва нещо напечатано на хартия.

Тук тя можела да му помогне. Изглежда някой си купил от нея вълна и й дал два от новите кредита. Обяснила му какво представляват.

— Какви кредити?

— Да не би да не си ги виждал? — Стормълонг бръкна в джоба си и извади един. — Сега ни плащат. С тези неща.

Беше банкнота от един кредит, пусната в обръщение от новата Планетарна банка. Джони й хвърли бегъл поглед. Вниманието му бе привлечено от снимката. НЕГОВА снимка. Размахваше един пистолет. Не си приличаше кой знае колко, освен това малко се притесняваше.

Както и да е, продължи Стормълонг, старицата приела банкнотите заради твоята снимка. Закачила си едната на стената. Разменила другата за джобния нож, защото и без това си имала една, закачена на стената.

— Струва ми се, че го е получила доста евтино — отбеляза Джони.

Стормълонг не бе помислил за това. Както и да е, сивото човече си допило чая, поставило внимателно банкнотата между две метални плочки и ги прибрало в някакъв вътрешен джоб. Благодарил, върнал се до кораба, казал няколко думи на някой отвътре и се качил. Викнал на жената да не се приближава и затворил вратата. Корабът се издигнал с пламъци, после изведнъж станал голям колкото цялото небе и изчезнал. Да, вероятно Джони има право, някакво светлинно явление. Но не летеше като нашите кораби, нито пък се бе телепортирал. Едва ли е психлоски, особено като се има пред вид МАЛКОТО човече.

Джони се замисли. Друга чужда раса? Дали се интересуваха от Земята, след като психлосите не са вече тук?

Погледна към езерото, зачуден какви ли могат да бъдат. Бурята се развихряше.

Добре де, каквото и да бе това, Стормълонг каза, че не заради него е тук. Бръкна в куфарче, където обикновено си носеше картите.

— Писмо от Кер — каза Стормълонг. — Каза ми да ти го донеса лично и да внимавам в никакъв случай да не попадне в чужди ръце. Длъжник съм му и той каза, че ако не го получиш, всичко пропада. Ето го.