Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (62)

1

Космическият кораб Акнър 2 кръжеше в орбита на четиристотин двадесет и една мили над планетата Земя.

Малкият сив човек седеше в малък сив офис в кораба и оглеждаше някакви малки сиви инструменти.

Беше завършил само част от критическия анализ и никак не бе доволен.

На бюрото му имаше шишенце с таблетки за подобряване на храносмилането. Професията му си имаше своите недостатъци. Трябваше да пие всичко, което любезно му предлагаха, включително билков чай, а той явно не действаше добре на стомаха му.

Малкият сив човек много се тревожеше. Положението му изискваше разрешаването на сложни проблеми, които често опираха до възможно най-консервативна преценка. През дългия си живот често се оказваше в опасни ситуации. Но нито веднъж — той бързо изчисли с калкулатора — през последните триста и тринайсет хиляди години той или предшествениците му не се бяха сблъсквали със ситуация с такъв разрушителен потенциал.

Въздъхна и глътна още една таблетка против лошо храносмилане. В последния пакет информация, предоставен му от комуникатора, имаше елементи, които не се поддаваха и на най-съвършената математическа обработка. Имаше взривни вещества, които можеха да доведат до пълен хаос.

Най-напред светкавична буря не им позволи да видят ясно първия обект. Колкото и тесен да е фикусът на един инфралъчев звуков трансмитер, той все пак е електронно устройство и интерференцията бе не само възможна, но в случая се получи. Той не се смяташе за инженер, не това бе длъжността му. Но инженерите на борда също не успяха да се справят. Като капак на всичко не можеше да го даде за анализ в лабораториите, защото бе на два и половина месеца разстояние от всякаква подобна помощ.

Колкото и да му бе досадно, пусна за седми път информацията от първия обект на дисплея.

Това беше лагерът, главният психлоски минен комплекс на планетата. Няколко човека с оръжия, се криеха зад камъни. Пристигна някаква кола и един човек влезе в лагера. След това от колата слязоха трима, двамата с насочени към третия оръжия.

Много пъти се опитва да получи по-ясна картина на третия, но интерференцията от светкавицата бе силна и не позволяваше. Отново извади една от няколкото „Банкноти от един кредит“, с които се бе снабдил и се вгледа в снимката. Но не можеше да бъде напълно сигурен, че човекът е същият. Нямаше смисъл пак да вика някой от инженерите. Вече го бе сторил.

Декодираният сигнал отново се превърна в образи на екрана. Появи се втора кола. Камион. Някаква дребна фигурка изскочи с оръжие в ръце. Втурна се напред в атака. Всъщност не приличаше особено на атака. Но човекът зад камъка може би е помислил, че е атака. След това стрелбата…

Прегледа набързо боя. Да, сигурно бе човекът от банкнотата. Какъв ужасен сигнал! Обикновено бе много чист.

После след колата тръгнаха коне, мъжът се качи на една кола и говори пред някаква тълпа с малкото момче на ръце…

Ето тук му трябваше ясен образ, а го нямаше. Гласът така се смесваше със светкавици, че на екрана излизаха само снежинки. Само на няколко места беше по-ясно. На екрана се виждаше как вадят оръжия. Но не ги използваха. Дали говорещият от колата призоваваше да няма война?

Кое беше това малко момче, че заради него стана всичко? Принц или някакъв крал?

Е, поне инфрасигналът от островната страна бе по-ясен и речите се чуваха добре. Обещаваха война!

Но срещу кого? Защо?

Беше същият човек. Внимателно проследиха кораба, в който се качи. Прелетя над полюса на планетата.

Все пак не можеше да е абсолютно сигурен, че това бе мъжът от банкнотата — светлината от огъня беше от много дълги вълни и отиваше почти изцяло в долния край на инфрачервения спектър.

Малкият сив човек пак въздъхна. Нямаше как да разбере със сигурност. С такава сигурност, че да може да направи критическия анализ.

Тъкмо посегна да вземе още една таблетка, когато една лампичка замига. Беше сигнал от летателната палуба. Докато бяха в орбита, нямаха какво толкова да правят и такъв сигнал бе рядкост. Натисна едно копче, за да включи екрана, който щеше да му покаже изпращаната картина. След това погледна през прозорчето.

А, да. Очакваше го. Военен кораб! Навлизаше в орбита съвсем близо до тях. Ярко светеше на фона на черното небе. Тези военни кораби винаги се появяваха с излишен драматизъм. Я да видим, диамант с разрез, знакът на толнепите. Чудеше се, кога ли ще пристигнат.

Докосна едно кръгло светещо прозорче, вградено в бюрото. Толнепи… Толнепски военни кораби… има ли корабът мост във формата на диамант? Да… клас Валкор. Валкор… спецификации… а, ето. „Тежат две хиляди тона, захранват се със слънчева енергия, основна батарея от 64 огнестрелни оръдия тип Максън…“ Каква скука са тези спецификации, кой го интересува колко са бойните глави… а, ето: „…плюс петстотин двайсет и четири моряци, шейсет и три операционни екипа…“. За бога, нима компютърния персонал не разбира кое е важно и кое не? „…командва се от полу-капитан, автономен контрол върху местните тактически условия, но липсва контрол върху стратегическите решения!“ Ето това търсеше малкият сив мъж.

Задейства канала за локална пространствена комуникация и включи един видео екран. Появи се лице на толнеп с малък заострен шлем на главата. На шлема се виждаше знака на полу-капитан. Сивото човече разбра, че разговаря с командира на кораба. Натисна едно малко копче, за да може толнепът да го вижда на своя екран.

— Добра космическа среща, сър — каза толнепът. — Аз съм Рогодетел Сноул.

Говореше на психлоски, който бе почти универсален език. Сложи си дебели очила, за да вижда по-добре сивото човече.

— Поздрави, полу-капитане — каза човечето. — Можем ли да ви бъдем полезни с нещо?

— Ами да, Ваше Превъзходителство. Бихте могли, ако обичате, да ни помогнете с жизнено важна информация, отнасяща се за тази планета.

Човечето въздъхна.

— Боя се, полу-капитане, че това, с което разполагаме, все още не може да бъде подложено на критически анализ. Информацията ни не е пълна и макар че винаги се радваме да услужим, страхувам се да не би да ви дадем погрешен съвет.

— Аха. Е, няма да ни отнеме много време да подготвим нещата тук — каза толнепът. — Пътувахме много дълго и екипажът ми още спи, но в следващите няколко часа можем да изпратим разузнавачи и да получим информация.

Сивото човече се опасяваше тъкмо от това.

— Разбира се, и през ум не ми минава да се меся в работата ви, полу-капитане, но не бих ви съветвал да правите това.

— Така ли? Но какво толкова, ще вземем оттук оттам няколко същества и като ги разпитаме, ще разберем каквото ни трябва.

— Полу-капитане, мисля че съм длъжен да ви предупредя, че това няма да даде резултати. От известно време събирам информация и имам всичко, което бихте получили. Мога да ви го прехвърля.

— Много разумно от ваша страна. Ваше Превъзходителство. Но защо да не направим едно бързо нападенийце? Няма да е излишно.

— В интерес на истината, — каза малкото човече — няма да е излишно да се въздържите от нападение. Може би ще се окаже важно да останем тук и да изчакаме.

— Смятате ли, че това са те? — попита Сноул.

— Скъпи приятелю, мисля, че има триста различни заподозрени планети.

— Триста и две, струва ми се — каза Сноул. — Поне така се говори.

— Не можем да ви кажем дали тази е планетата — каза сивото човече — и не мога да ви дам доказателства за различни планети и системи, защото естествено, моята работа е да пазя това в тайна. Но засега вярвам, макар че разполагам с нищожни доказателства, че има вероятност тази да е планетата.

— Аха, разбирам — каза толнепът. — Звучи обещаващо!

— В момента не можем да съдим. Но възможно е едно нападение от ваша страна да разстрои очевидно критичната политическа ситуация там долу, и то не съвсем в наша полза.

— Значи ни съветвате да чакаме — каза толнепът.

— Ами да — отвърна сивият дребосък. — Ще ви изпратя цялата информация, която съм събрал и мисля, че ще стигнете до същото заключение.

— Трудно ще ни бъде — каза толнепът. — Без нападения, без пари от наградата. Но наистина трябва да се съобразим с вашата стратегия.

— Да. И не трябва да предприемаме никакъв ход, който може да попречи.

— Аха — каза толнепът. — И колко според вас трябва да отлагаме — дни, месеци, години?

— Според мен месеци.

Толнепът въздъхна. След това лицето му светна и се засмя. Усмивките на толнепите винаги малко плашеха заради отровните им зъби.

— Добре, Ваше Превъзходителство. Много любезно от ваша страна да ми предложите информацията и аз с радост ще я прегледам. Между другото, можем да ви предложим охрана и защита. Не е изключително да се появи някой кораб на хокнерите, а знаете колко неприятни могат да бъдат.

— Наистина ви благодаря, полу-капитане — с лека досада каза сивото човече, — но както ви е известно, ние не сме в конфликт с хокнерите.

— Не, разбира се, че не — каза толнепът. — Някакви запаси, нещо, с което можем да ви бъдем полезни?

— Благодаря, в момента не. Може би по-късно. Винаги сме ценели любезността ви.

— Вече сме ви задължени — каза толнепът и се засмя. — Заповядайте някой път на чай.

Затвори.

Самата мисъл за чай предизвика болка в стомаха на сивото човече. Посегна за още една таблетка. Като си помисли, това наистина бе най-сложният проблем, с който се бе сблъсквал през цялата си служба.

Таблетката всеки момент щеше да подейства. Изведнъж той осъзна, че могат да се появят болбодите, ховините и кой ли още не. Надяваше се да не се изпокарат помежду си. В сегашната ситуация докладите пътуваха месеци до родната му планета и трябваха още месеци, за да получи оттам някакво съобщение. Чувстваше се доста изолиран.

Пак погледна през прозорчето към настръхналия от оръдия кораб-чудовище, който блестеше до тях на светлината на слънцето. Трудни същества бяха толнепите. Но не бяха по-лоши от болбодите или хокнерите.

Погледна към планетата под тях. Дали наистина беше тя? Ако беше, в известен смисъл щеше да бъде облекчен. Но от друга страна какъв ли огън щеше да се изсипе отгоре й, ако се окажеше вярно!

Въздъхна много дълбоко.