Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (33)

7

Наистина всички запаси с дихателен газ и амуниции бяха използвани докрай. Години наред бяха тъпчели тревата и храстите. Четвърт акър бе унищожен под склада за дихателен газ; складът за гориво и амуниции бе съсипал още половин акър. И от всичко това не бе останало нищо.

Ангъс отвори централната врата на лагера и резервите на бегом влязоха вътре, прикривайки се един друг.

Вътре бе празно. Имаше четири нива — офиси, работилници и хангари. Помпите работеха. Всички лампи светеха. Доста бързо си бяха тръгнали и всичко бе в пълен хаос. Джони стоеше в коридора пред отделението за отдих. Какво мрачно и тъмно място; вещите бяха плесенясали. По стените се стичаше вода, която помпите източваха. Какво ужасно място за живеене, дори за психлоси. Джони прегледа няколко купчини разпечатки от радиопредавателя. Дори хартията бе мокра в тази горещина и влага. Бяха следили всички вълни, особено тези на самолетните предаватели. Странно бе да види напечатано: „Анди, можеш ли да вземеш поклонниците от Калкута?“ и „Ако обичаш, Маккалистър, прати ми още двама пилоти и гориво.“ Пилотите шотландци масово говореха на някаква смесица от психлоски и английски. Сигурно това се е струвало доста налудничаво на работниците на компанията, изолирани в тази далечна джунгла. Не са знаели какво точно става, но не са пропуснали ни една дума, казана в ефир. До Джони дотича един руснак и му донесе психлоска дихателна маска, която бе изровил отнякъде. Бутилката още бе свързана с нея и маската работеше. Джони я помириса и ноздрите му пламнаха. Я да видим, едната камера се празни за около дванайсет часа, а тази бе полупразна? четвърт пълна? Разклати я, за да види колко втечнен дихателен газ е останал. Психлосите са тръгнали оттук преди около осем или девет часа.

Той закуцука по коридота, от него се стичаше пот. Помпите вкарваха вътре въздух, но от това не ставаше по-хладно. Носеше се обичайната психлоска воня… не, по-лошо, смесваше се с миризмата на плесен. Долитаха шумове от всички части на вътрешните нива, където хората му продължаваха да претърсват. Откри един миньорски телефон и се заслуша. Все още работеше. Успя дори да чуе миньорските помпи от далечните волфрамови мини. Тази мина бе по-нова от другите. Вероятно са се преместили тук от друго място в гората, след като са открили нови залежи на волфрам. Умираха за волфрам. Екраните в офиса на управителя бяха включени. Джони се загледа в масивните електрически пещи в мината. Там промиваха и печаха рудата. От някакви тръби излизаше пара. Вероятно бяха решили, че неразбориите на планетата са временни, тъй като бяха продължили да копаят.

Джони слезе по стълбите, които водеха към хангара. Психлоските стъпала бяха два пъти по-високи от нормалните, а това никак не се харесваше на крака му. Все пак той определено се оправяше. Беше сигурен, че днес ще може да стреля с лъчева пушка. Ръката му не се движеше бързо, но все пак имаше напредък.

В хангара цареше същият хаос, както навсякъде. Бяха останали превозни средства. Ангъс обикаляше из просторните, прекалено силно осветени помещения. Държеше тебешир и отбелязваше с кръстче машините, които преценяше като негодни. Два малки танка. Ангъс ги бе маркирал с кръстче. Няколко летящи миньорски платформи. Нямаше кръстчета, значи бяха в ред. Няколко камиона, от които само половината можеха да се използват.

Психлоска табела на една врата: „Артилерийски оръжия“. Джони влезе. Минохвъргачки! Имаше дори купчина снаряди за тях, противно на наредбите за складиране на амуниции. Много добре! Той излезе и сграбчи Ангъс:

— Вземи два от големите камиони и качи на тях по една летяща минна платформа. Натовари снарядите отпред на камионите. Изнеси единия отвън, а другият нека стои отвътре точно до вратата на хангара.

Да, гориво имаше.

Джони каза на сър Робърт да му намери по четирима човека и шофьори за двата камиона. Трябваше да изпрати след конвоя един от камионите колкото може по-скоро.

— Този камион ли? — попита Сър Робърт.

— Могат да свалят миньорската платформа от камиона и да заредят минохвъргачката. Да блокират пътя, като съборят върху него дървета. Да следват отблизо конвоя, но не прекалено и ако се обърнат, да се опита да им блокират пътя.

— А ако не се получи и тръгнат да ги преследват чак до тук? — попита сър Робърт.

— Другият камион вътре в хангара може да се изкара да защитава района. Ще го взема, като се върнем от посещението си при бригантите.

— Значи и ти ще преследваш конвоя! — каза сър Робърт и саркастично добави: — Сред най-добре организираните и внимателно изпълнените нападателни акции в историята тази е най-добрата!

Сър Робърт се зае с ръководенето й, като продължаваше да си мърмори нещо за камионите и танковете.

Един шотландец се втурна при Джони.

— Сър Джони, мисля, че е най-добре да слезете на трето ниво — изглеждаше смъртно блед.

Джони с мъка тръгна надолу по стълбите. Никак не бе подготвен за това, което бяха намерили. Беше голяма стая, която очевидно използваха за обучение в стрелба — нещо като вътрешно стрелбище. Няколко руснаци бяха се събрали в кръг и гледаха към пода, а по лицата им се четеше смесица от отвращение и неодобрение. Шотландецът, който доведе Джони, спря и посочи надолу без да казва нищо.

Сред локва съсирена кръв лежаха останките от нещо, което напомняше на две възрастни жени. Трудно можеше да се каже със сигурност. Но в две купчини бяха струпани остатъци от бели коси, тъмна кожа и смачкани дрехи.

Няколко психлоси бяха седяли часове наред и парче по парче, инч по инч бяха раздробили двете жени с внимателно прецелени несмъртоносни изстрели.

Каква адска лудница от изстрели, писъци и смях е било това място само преди няколко часа.

Някой бе повикал доктор Маккендрик и той влезе. Стъпваше внимателно, за да избегне кръвта.

— Невъзможно е да се определи от температурата на телата. Може би са минали четири часа, откак кръвта се е съсирила. Жените са на… около четиресет, петдесет години… състарени от много работа. Разкъсали са им крайниците инч по инч! — Изправи се и се обърна към Джони: — Защо им е на психлосите да правят това?

— Доставя им удоволствие. Харесва им болката и агонията.

Джони погледна доктор Маккендрик.

— Това са горе долу единствените моменти, когато изпитват радост.

— Сега вече без никакви задръжки мога да правя аутопсии на психлоси.

Един руснак побутна нещо с пръчка, която бе намерил някъде.

— Чакай — каза Джони. Заобиколи локвата кръв и вдигна предмета.

Току що бе влязъл Робърт Лисицата. Замръзна на място, шокиран.

Джони държеше в ръцете си шотландска барета!

Нямаше тяло на шотландец, само барета и то доста нова. Точно каквито носеха Координаторите.