Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (48)

5

— Това е капан! — каза Робърт Лисицата.

Джони се бе върнал и бързо им разказа какво пишеше Кер. Даде заповед незабавно да се зареди с гориво самолета на Стормълонг, да се провери дали всичко е изрядно и да се почисти. След един час заминаваха. Помощник пилота, който пристигна със Стормълонг бе застанал редом с Ангъс и Джони ги сравни.

— Можеш ли да се довериш на Кер? — попита Робърт Лисицата.

Джони не отговори. Със задоволство откри, че Ангъс може да бъде объркан с помощник пилота, ако си потъмни брадата, натрие лицето си с малко кестен и се преоблече.

— Отговори ми! Комай не си с всичкия си! — Робърт бе толкова развълнуван, че крачеше напред-назад в подземната стая, която Джони използваше. Дори заговори на местния си шотландски диалект.

— Трябва да ида. Веднага — остро каза Джони.

— Не! — отсече Данълдин.

— Не! — отекна Робърт Лисицата.

Координаторът бързо преведе за какво става дума и полковник Иван гръмогласно викна: — Нет!

Ангъс си сменяше дрехите с помощник-пилота.

— Ако не искаш, може да не идваш, Ангъс — каза Джони. — Доста бързо се реши, помисли си.

— Ще дойда — каза Ангъс. — Ще си кажа молитвата и ще си напиша завещанието, но ще дойда, Джони.

Джони дръпна Стормълонг пред едно огромно психлоско огледало и застана до него. В последно време тропическото слънце бе хванало Джони. Тенът им вече не се различаваше толкова. Брадата на Стормълонг бе малко по-тъмна, но боята от кестени щеше да свърши работа. Новият белег на лицето на Джони бе зараснал, но нищо не можеше да го заличи. Джони се надяваше хората да си помислят, че Стормалонг се е ударил някъде. Чакай, можеше да го превърже. Аха, квадратната брада, там беше разликата. Посегна към чантичката с инструменти, която Ангъс винаги носеше със себе си, извади една остра ножица и си подряза брадата точно като Стормалонг. Смениха си дрехите. Сега малко боя по брадата… добре. Погледна се в огледалото. А, да. Превръзката. Сега вече бе добре. Спокойно можеше да мине за Стормълонг. Големите старомодни очила, бялото шалче и коженото пилотско яке. Така, чудесно. Ако не се вгледат в него от прекалено близо или не забележат разликата в акцента… Накара Стормалонг да говори, след това повтаряше. Стормълонг говореше доста чисто. Завършил бе Шотландския университет. Малко омекотяваше съгласните. Опита се да го имитира. Получаваше се.

Другите бяха много развълнувани. Едрият руснак щеше да счупи кокалчетата на ръцете си от стискане. Бити Маклиъд надникна в стаята. Приближи се, в очите му светеше молба.

— Не — каза Джони. Горд или не, мисията му носеше смъртна заплаха. — Не можеш да дойдеш с мен! — След това по-меко: — Грижи се добре за полковник Иван.

Бити преглътна и отстъпи.

Ангъс бе готов и изтича навън. От хангара, където подготвяха самолета за излитане, се чуваше дрънчене на горивни капсули и звук от бормашина.

Джони повика полковник Иван. Той се приближи с Координатора си.

— Затворете Американската подземна база, полковник. Всяка врата. Никой освен нас да не може да влезе. Залостете я отвсякъде толкова здраво, че и пиле да не може да прехвръкне. Направете същото и с базата за тактически и ядрени оръжия на трийсет мили на север. ЗАПЕЧАТАЙТЕ я. Погрижете се за всички автомати, които не са в ръцете на шотландци. Разбра ли?

Около полковника се беше събрала групичка. Да, разбра всичко.

Джони махна на Данълдин и сър Робърт и те тръгнаха след него. Кратко и ясно им обясни точно как трябва в бъдеще да действат, ако го убият. Те сериозно се безпокояха за него. Планът му бе отчаяно дързък и съдържаше много неизвестни. Но в общи линии им стана ясно. Увериха го, че ще продължат започнатото от него.

— А теб, Данълдин — завърши Джони, — те искам в Академията в Америка след около двайсет и четири часа. Ще пристигнеш от Шотландия, за да поемеш задълженията на Стормълонг в пилотската школа, който дотогава с малко повече късмет ще бъде на друга задача.

За пръв път Данълдин кимна в знак на съгласие без да спори.

Възрастната жена, която бе слязла от Лунните Планини с цялото си семейство и се грижеше за домакинството на временния им лагер вероятно бе подочула нещо и се появи с пакет храна за двама, с няколко кратуни, пълни със сладка вода и с един голям сандвич с печено месо от американски бизон. Застана пред Джони и не мръдна оттам, преди той да започне да яде.

Сър Робърт взе пакета с храна, Данълдин — кратуните и тръгнаха към стария психлоски работен офис. От самолетната площадка продължаваха да се чуват удари на чук и рев на бормашина. Ангъс проверяваше дали всичко е наред. Джони откъсна няколко ярда радиоразпечатки и ги прегледа да види дали пилотите съобщават за нещо необичайно.

Я виж ти! Едно… две… да, на два пъти се споменава за космически кораб, голям колкото небето. Разказите бяха подобни на казаното от Стормълонг. И двамата пилоти споменаваха за дребния сив мъж. От Индия и от южна Америка.

— Сивият дребосък напредва — промърмори Джони.

Данълдин и сър Робърт надникнаха в разпечатката, за да видят за какво говори Джони.

— Стормълонг ще ви разкаже — каза Джони. Земята явно представляваше интерес за някоя друга цивилизация в Космоса. Все пак малкият сив човек не изглеждаше враждебен. Поне засега. — Охранявайте тази база или в която база отидете по двайсет и четири часа в денонощтието.

Самолетната площадка утихна и те отидоха де самолета. Бяха го вкарали точно пред вратата на хангара.

Стормълонг и помощник-пилота бяха там.

— Ще останете тук, и двамата — каза Джони. — Ти ще бъдеш Джони — посочи той Стормълонг. — Всеки ден ще ходиш до езерото и ще хвърляш камъни. А ти — посочи той помощник-пилота, който се казваше Дарф — ще бъдеш Ангъс.

— Не мога правим всички неща, които той може — оплака се пилотът.

— Ще се справиш — каза Джони.

Отвън дотича един руснак и каза, че небето е чисто, наоколо няма никакви самолети. Не се виждат нито с просто око, нито на екраните. Отскорошният му английски бе с шотландски акцент.

Джони и Ангъс се качиха в самолета. Сър Робърт и Данълдин им подадоха храната и водата. И двамата стояха, загледани в Джони. Опитваха се да измислят какво да кажат, но не се получи.

Бити седеше зад тях. Срамежливо махна с ръка.

Джони затвори вратата на самолета. Ангъс вдигна палец за късмет. Джони даде знак на екипа да ги изкарат от хангара и с юмруци натисна стартера. Обърна се назад. Никой не му махаше. Пръстите на Джони се вкопчиха в пулта за управление.

Стормълонг гледаше от вратата, останал без дъх. Знаеше, че Джони е ненадминат пилот, но досега никога не бе виждал боен самолет да се издига така шеметно и рязко и толкова бързо да достига свръхзвукова скорост. Долният регистър на нарушената звукова бариера отекна в Африканските върхове и се върна при тях. Или може би това бе ревът на бурята, която погълна бързащия самолет?

Тътен от гръм и светкавица.

Групата в хангара продължаваше да стои с погледи, приковани към мястото, откъдето самолетът се изгуби в кипящото от облаци небе. Техният Джони бързаше към Америка. Това не им се нравеше. На никой от тях.