Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (5)

5

Джони търсеше бомбардировача.

Всички възможни екрани светеха.

Под него се простираше студената Арктика. С просто око не се виждаше, но всички екрани я показваха. Спомни си как изглеждаше при последното му пътуване над нея. Беше забранена зона. Паднеш ли долу, чака те сигурна смърт — ако издържиш на студа при контакта с някой леден блок, потапянето под водата ще те довърши.

Доколкото можеше да прецени, всеки момент трябваше да види бомбардировача. След няколко минути очакваше да се появи на екрана.

Малко се притесняваше за момичетата и за Тор. Нямаше ги на екрана, когато прелетя отгоре. Вярно, че вече бе набрал голяма височина. Забеляза светло петно, но то можеше да бъде както техният огън, така и горящите самолети. Но беше изгубил достатъчно време, освен това бе изпратил помощ. Спомни си как се вкамениха лицата им като разбраха, че той ще ги остави там. Но трябваше да са добре. Може би вече бяха в Академията, или в лагера. Земеходът можеше да развива повече от шейсет мили в час при неравен терен.

Надяваше се другите самолети да са стигнали до останалите мини и да са изпълнили задачата. Забраната за свръзка важеше още пет часа. Изгаряше от желание да включи своя предавател и да изкрещи: „Хей, който си е изпълнил задачата, насочете се към еди-какви си координати да се справим с проклетия бомбардировач.“ Но не смееше. Психлосите щяха да бъдат нащрек и това можеше да струва живота на някои от пилотите. Всички имаха повече от достатъчно гориво. Имаха и резервни амуниции. Но ако на някой се е наложило да забави атаката и да изчака подходящ момент да се спусне върху мината, нарушаването на забраната за свръзка щеше да погуби живота му. Нямаше намерение да погубва шотландци, за да спаси собствената си кожа. Когато изтечеше срока, ако Робърт нямаше връзка с него, щеше да прати самолети да се заемат с бомбардировача. Може би щеше да е късно, но все пак това бе още една възможност. Надяваше се да не се стигне до там, че приятелите им в Шотландия да са в опасност.

Може би напразно търси нещо, което не излъчва никакви вълни. Надеждата му бе в ескортиращия самолет. Възможно е да се е отделил и насочил другаде. Радарите всеки момент трябва да го засекат!

А, ето нещо. На екрана се появи малка зелена искрица. Дали не беше айсберг? Невъзможно, показанията за височина гласяха четири хиляди двеста двайсет и три фута. А скоростта, скоростта?

Триста и две мили в час!

Бе засякъл ескортиращия самолет.

Облечените му в ръкавици ръце танцуваха по пулта. Скоростта му падна под свръхзвуковата и като препупредителна ракета самолетът рязко се спусна до пет хиляди фута височина. Залепна за седалката и за момент се почувства като сплескан. Спокойно, без паника. Уточни координатите на ескортиращия самолет.

На инфрачервения екран ясно видя очертанията му. Бомбардировачът бе до него. Спокойно, всичко с времето си. Самолетът бе мишена номер едно.

Но КАКЪВ беше този самолет? Никога не бе виждал подобен. Почти плосък, съвсем малки плъзгачи, сякаш целият беше само броня.

Изведнъж той осъзна, че ако стреля по него, може изобщо да не го засегне. Веднъж бе видял как една базука не можа нищо да направи на подобен брониран самолет. Зави му се свят. Не стига че бомбардировачът бе непроницаем, но сега и този самолет…

Мозъкът му трескаво работеше. Какво може да предприеме? Робърт Лисицата обичаше да казва: „Ако от острието на меча ти са останали два инча, послужи си с десет фута измама.“ Какво можеше да знае за НЕГО ескортиращият самолет?

Посегна към бутона на локалното радио. Обхватът му бе на не повече от двайсет мили.

Блъсна го поток гневни психлоски думи:

— Крайно време беше някой да се появи! Трябваше да бъда сменен още преди часове! Защо толкова се забави? — беше ядосан. Много ядосан!

Джони превключи на предаване. Постара се гласът му да звучи максимално плътно:

— Какво е положението?

— С бомбардировача всичко е наред и нима може да се очаква нещо друго? Нали затова го ескортирам? Що за скапана и объркана планета! Много сте далеч от Психло! И слава богу! Закъсняваш. Как се казваш?

Джони се напрегна да се сети за някое по-разпространено психлоско име.

— Снит. Мога ли да попитам с кого разговарям?

— Нъп, Изпълнителен Администратор Нъп! Обръщай се към мен с Ваше Изпълнителство! Скапана планета.

— Скоро ли пристигнахте, Ваше Изпълнителство? — попита Джони.

— Едва днес, Снит. И как ме посрещате? С някаква глупава болбодска атака, с която всеки може да се оправи. Чакай, — прокрадва се подозрение, — говориш с много странен акцент. Като… като… да, като в чинкоски учебен диск! Точно така. Да не си болбод, а?

Чу се щракане, с което бутоните за стрелба бяха преместени на стенд-бай.

— Роден съм тук — Джони каза самата истина.

Рязък отблъскващ смях.

— А, колонист! — кратка тишина. — Осведомен ли си за мисията?

— Малко, Ваше Изпълнителство. Но заповедите са променени. Затова ме изпратиха да Ви уведомя.

— Няма ли да ме смениш? — прозвуча много враждебно.

— Променена е посоката на полета! — каза Джони. — Има забрана за свръзка. Затова ме изпратиха да предам заповедта.

— Забрана за свръзка ли?

— По цялата планета, Ваше Изпълнителство.

— Е, значи наистина е болбодска атака! Те управляват всичко по радиото. Знаех си.

— Боя се, че е така, Ваше Изпълнителство.

— След като няма да ме смениш, какво се очаква да направя? Горивото ми почти свършва. Къде е най-близката мина?

Джони бързо съобразяваше.

— Ваше Изпълнителство, заповедта бе, ако наистина Ви привършва горивото, — Боже, къде да го прати? Ако започнеха да претърсват, нямаше как да не открият този Марк 32! — …трябва да Ви предам да се приземите с магнитните захватки отгоре на бомбардировача… точно отпред.

— Какво? — не можа да повярва Нъп.

— Като приближим най-близката мина, можете да се приземите там. Имате ли карта на местността?

— Не. Нямам карта. Много лошо вървят нещата на тази планета. Не е като на Психло. Трябва да докладвам.

— В момента ни нападат.

— Нищо не може да засегне този самолет. Това е артилерийски бомбардировач. Не мога да разбера защо го изпращат като ескортиращ самолет?

— Колко гориво имате, Ваше Изпълнителство?

Пауза. После:

— По дяволите! Само за десет минути! Закъснението ти едва не ме уби.

— Добре, просто се приземете отпред съвсем към края.

— Защо отпред? Трябва да кацна по средата. Ако кацна отпред, ще се наруши баланса в теглото на бомбардировача.

— Той не е равномерно натоварен. Отпред няма почти нищо. Специално казаха да кацнете отпред.

— Самолетът ми е доста тежък!

— Не и за бомбардировача. По-добре да побързате, Ваше Изпълнителство. Водата отдолу е доста студена. Има и лед. А ще Ви трябва гориво, за да можете да излетите оттам. Следващата мина е само на няколко часа.

Джони наблюдаваше екраните. Не можеше директно да наблюдава самолета. Със свито сърце разшири обхвата на екрана, за да може да вижда и чудовищния бомбардировач.

Със страхотно облекчение видя как Марк 32 се насочи към предната част на бомбардировача и спусна магнитните захватки. Закрепи се!

Топлинните показатели на екрана сочеха, че Марк 32 е загасил двигателите си.

Джони продължи да наблюдава. Очакваше, че бомбардировачът силно ще се наклони напред, може дори да се блъсне. Наистина той потъна. Но двигателите веднага компенсираха и той леко се повдигна и с рев продължи по смъртоносния си път. Нъп не бе кацнал точно в центъра и това предизвика постоянно клатене ту на едната, ту на другата страна. Като се наклонеше надясно, балансьорите компенсираха и го връщаха в крайно ляво положение, после пак компенсираха в обратна посока. Накланяше се на не повече от десет градуса. Но това никак нямаше да промени предварително зададената посока на бомбардировача. Клатенето ставаше съвсем бавно. Не лети ли и малко наклонено?