Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (61)

10

В Шотландия го очакваше много по-сериозна криза, толкова сериозна, че имаше опасност да провали всичките му по-нататъшни планове.

Дежурните пилотите на земята насочиха самолета за кацане. Есенни мъгли се стелеха на талази. Шотландците бяха започнали да поправят Касъл Рок в Единбург. Разчистваха и се опитваха да възстановят древните постройки, които преди две хиляди години бяха седалище на шотландския национализъм. Бяха кръстили замъка с оригиналното му гелско име „Дюндин“ — крепостта на хълма. Джони се приземи в един парк под Рок, точно пред руините на някогашната Национална галерия на Шотландия.

Тълпи хора се бяха събрали да го посрещнат и слугите едва успяха да разчистят място за кацане.

За нещастие в лагера в Корнуол бяха получили снимките от самолета и ги бяха донесли в Шотландия много преди да пристигне Джони. Шотландците използваха целия транспорт, наследен от психлосите. Малките товарни самолети служеха като автобуси при транспортирането на обучените машинни оператори.

Семейството на Бити бе пристигнало и Джони им предаде тялото на момчето, за да го облекат и подготвят за погребението. Гайдите свиреха тъжни мелодии, тъпаните бавно им пригласяха. Всички жени плачеха, а мъжете удряха юмруци, но съзнаваха, че войната взема жертви.

Почти се бе стъмнило. Към Джони се приближи почетна стража от шотландски бойци, облечени в традиционните полички и предводителят им любезно обясни на Джони, че ще го придружат до събранието на вождовете. Парламентарната зала в замъка все още не бе възстановена. Вождовете, бързо пристигнали от околните хълмове, се бяха събрали в парка пред разрушената Кралска Академия на Шотландия.

Под звуците на тъжните шотландски гайди Джони тръгна към парка. Откритото пространство се осветяваше, от огнена клада, която бяха запалили по средата. Пламъците се отразяваха в оръжията на вождовете и придружителите им. Събранието бе свикано с една единствена цел: ВОЙНА!

Робърт Лисицата, току що пристигнал от Африка, настигна Джони и тръгна редом с него. Вече бяха пристигнали на мястото на събранието и почетната стража им направи път да минат в средата. Вождът на клана Фергус се изправи да посрещне Джони.

— Искаш ли война? — прошепна Робърт Лисицата в ухото на Джони. — Според мен не трябва! Ще провали всичките ни планове.

— Не, не — каза Джони. — Само война ни липсва сега. Ако няма война, все още имаме шансове.

— Тогава защо — попита сър Робърт — не се преоблече преди да се явиш пред събранието? Можеше да се досетиш, че ще свикат събрание.

Джони изобщо не бе помислил за дрехите си. Погледна се. На рамото на ризата му имаше тъмно петно от кръвта, която бе текла от леката рана на шията. Вече не течеше, кръвта отдавна се бе съсирила. Цялата му риза отпред и панталоните до коленете бяха пропити с кръвта на Бити.

Точно в този момент вожда на клана Кемпбел каза пред събранието следното:

— …и аз казвам, че това е кръвна вражда, която може да се уреди само с война!

Последваха свирепи удобрителни възгласи. „Война!“, „Война!“.

Бойните топори проблясваха на светлината на огъня. Стържещият звук от мечове, извадени от ножниците, бе най-красноречивото потвърждение за война.

Джони се качи на малката каменна платформа, издигната в средата до огъня. Вдигна ръка за тишина. Последвалото мълчание бе наелектризирано от напрежение. Чуваше се само пукота на дървата в огъня.

— Не искаме война — каза Джони.

Не това искаха да чуят от него. Заля то вълна от бурно неодобрение.

— Самата кръв по дрехите му крещи за война! — извика вожда на клана Арджил.

— Убиецът на момчето е, мъртъв! — каза Джони.

— Ами Алисън? — извика вожда на клана Камерун. — Подлото му убийство не е отмъстено! Вождът на бригантите, виновникът за смъртта му, все още е жив! Това е кръвна вражда!

Джони осъзна, че са извън контрол. Настояваха да им бъдат осигурени пилоти и транспорт. Искаха да унищожат цялата бойна сила на бригантите. Веднага! Знаеше, че това е решено още преди пристигането му с бавния товарен самолет. Виждаше как всичките му усилия отиват на вятъра. Ако унищожат онази област в Америка, край на плановете им!

Потърси с очи Робърт Лисицата, но откри единствено море от разярени вождове и бойци. Не смееше открито и пред толкова много хора да говори за плановете си. Ларс доказваше, че може да има предатели.

Опита се да им обясни, че над планетата може би тегне много по-голяма опасност, че не знаят какво е станало на Психло, че съществуват и други извънземни раси, но в бъркотията никой не чу и една дума от това, което говореше.

Най-после едрият и властен вожд на клана Фергус скочи до него и извика:

— Нека говори Мактайлър!

Умълчаха се, но напрежението и решителността им не изчезнаха.

Джони бе уморен. Дни наред не бе спал. Събра цялата си енергия и заговори със силен и убедителен глас:

— Аз мога да ви обещая УСПЕШНА война. Ако ми позволите да застана начело, ако всеки от вас помогне с хора и отдели време за едно дръзко начинание, ако се съгласите да работите с мен през следващите няколко месеца, ще има война, и ще си отмъстим, и ще постигнем вечна победа!

Чуха всяка една дума. След няколко секунди мълчание избухна врява на всеобщо одобрение. Вдигнаха още по-високо бойните топори, мечовете проблясваха на светлината на огъня. Гайдите изведнъж избухнаха в бойни напеви. Викаха името на Джони, докато прегракнаха. Джони слезе от каменната платформа и Робърт Лисицата го поведе. През цялото време мощни ръце го тупаха по гърба, други се опитваха да разтърсят ръцете му. Отпреде му изскачаха мъже с вдигнати пред лицата мечове в знак на преданост. Някой започна да скандира: „Мактайлър! Мактайлър! Мактайлър!“ Гайдите и тъпаните допринасяха за всеобщата врява.

— Разчитах на теб, момче — с благодарност каза Робърт Лисицата, докато го водеше към временното му жилище в една стара къща. Чакаха го баня, чисти дрехи и почивка.

— Само се надявам да успеем!

Погребаха Бити Маклиъд на следващия ден в криптата на старата катедрала Свети Гайлс. Погребалното шествие бе дълго повече от миля.

Джони бе казал на вожда на клана Фергус: „Умря като оръженосец. Трябва да го погребем като рицар.“

Фергус като титулярен крал на Шотландия и на целия Британски полуостров леко опря меч в рамото на Бити и го посвети в рицарски сан.

Един каменар бе работил неотлъчно, за да приготви каменен саркофаг за Бити.

Свещеникът прочете погребалното слово и под тъжния плач на гайдите Бити бе положен в земята.

На една плочка пред гроба на Бити издълбаха:

Знаеха, че на Бити щеше да му хареса.

Пати, която бе изпаднала в шок веднага щом научи за смъртта му, в края на погребението получи малката кутийка, която намериха за нея в джоба на Бити. Беше медальонът. Пати безмълвно прочете надписа: „На Пати, моята бъдеща съпруга.“

Сълзите й най-после избухнаха и тя припадна върху съркофага, безумно ридаейки.

Но всъщност Бити не бе изчезнал. Превърна се в легенда. Бъдещите поколения, ако оцелееха, щяха да пеят песни и да разказват приказки за сър Бити, който спасил живота на сър Джони.