Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (38)

4

Летящият камион пътуваше през мократа нощ. Този род машини бяха така направени, че се носеха от един до три фута над земята. Но когато повърхността не бе гладка и варираше от осем до десет фута, ефектът бе много далеч от носене над земята. Разтърсваха ти се чак вътрешностите.

Телепортацинният тип превозни средства автоматично се адаптираха към пътните условия. Приеманите сигнали постоянно се обработваха, моментално следваше корекция и в резултат се получаваше някаква ту затихваща, ту засилваща се комбинация от пукот и скърцане, която се отразяваше много зле на ушите.

Сухопътно превозно средство на колела не би могло да мине по този „път“ изобщо. Имаше толкова неравности и камънаци, че само зверовете можеха безпроблемно да минават тук. Багерите за руда, които векове наред пресичаха гората от тук не бяха утъпкали път, а по-скоро обратното, тъй като оронваха хумуса, който единствено спираше отчасти роненето от дъжда.

Джони се опитваше да поспи. Беше уморен до смърт. От непрекъснатото облягане на бастуна лявата ръка го болеше. Мазолите по дланта вече бяха закоравели, но сега се появиха нови. Четири дни си бяха проправяли път през гората, четири дни непрекъснато бяха плувнали в пот от горещината, четири дни той се бе облягал на бастуна и четири нощи насекомите не ги бяха оставили на мира. Ако искаше битката да има поне малък успех, най-добре да поспи.

Седалката, разбира се, бе огромна. Но не беше много мека. Ахо друсането и подскачането бяха спрели, значи не се движеха. Точно като сега.

Джони отвори очи и погледна през стъклото. Слонове! Опашките им, оросени от дъжда, потрепваха на светлината на фаровете. Те бавно си крачеха напред, свикнали с пътя и считащи го за тяхна собственост. Психлоските камиони нямаха клаксони, но затова пък имаха високоговорители и руснакът подкани слоновете да се отместят от пътя. Той повтаряше една непонятна за Джони дума, но Джони предположи, че тя едва ли означава „слон“. Отпусна се и пак се опита да заспи.

Следващият път, когато отвори очи, на пътя бе застанал леопард. Беше убил една сърна и използваше пътя като маса. Джони предположи, че леопардът едва ли иска да му прекъсват вечерята. Светещите зелени орбити на очите му издаваха, че е готов да се справи с неограничен брой камиони. Високоговорителят пак прогърмя. Шофьорите се бяха сменили и сега шотландецът бе пред пулта за управление. Леопардът чу бойния вик на шотландеца, скочи и се шмугна встрани от пътя. Прегазиха мъртвата сърна и продължиха пътя си.

Летящите камиони развиваха осемдесет мили в час на гладка повърхност. Сега с усилие се движеха едва с осем! Нищо чудно, че от мината-клон до главната мина са се придвижвали дни наред. Малките кръглокуполни къщички, разположени през няколко мили край пътя свидетелстваха, че психлосите не са успявали да се придвижват по-бързо от тях.

Джони поиска да спрат, когато се натъкнаха на първата от тях. Бе идеална за засада и макар че психлосите едва ли бяха оставили някой след себе си, не беше излишно да знаят какво ги очаква. Къщите бяха малки, стигаха за четири-пет психлоса, колкото да починат, да изчакат помощ при повреда или да обядват. Вътре нямаше нищо, даваха само подслон срещу дъжда и дивите животни.

Нямаше и следа от другия камион и екипажа му, значи все още вървяха след конвоя.

Към сутринта Джони се събуди и видя, че са спрели. Дъждът продължаваше да вали. Шофьорът потупа Джони по рамото и му посочи пътя отпред. Джони седна.

Някой бе отрязал няколко лозови клонки и бе направил знак на пътя. Беше стрела, изрязана или с нож, или с меч с двойно острие. Психлосите по-скоро биха разрязали с лъч лозата. Значи бяха техните хора. Даваха им знак.

Стрелата сочеше към крайпътната къщичка.

Отзад на камиона се чу дрънчене на оръжия. Екипажът се приготви в случай, че се наложи да слизат. Джони се обви в дъждобрана, провери пистолета в колана си, взе една миньорска лампа и бастуна.

При слизането дъждовните капки потекоха във врата му.

Хижата се различаваше от другите само по скорошните отпечатъци от стъпки и по открехнатата врата. Джони я бутна с бастуна. Удари го миризма на човешка кръв!

Нещо мръдна и Джони извади пистолета. Беше голям плъх, който се скри в някаква дупка.

Шотландецът го следваше с готов за стрелба автомат. След него вървяха двама руснаци.

Джони запали лампата и освети всичко. До отсрещната стена лежеше нещо. В първия момент не можа да разбере какво е и направи крачка напред. Нагази в кръв.

Насочи лампата право към предмета. Приближи се. Трудно бе да определи какво е, имаше само купчина плът. След това забеляза парче плат. Част от… шотландска поличка!

Беше Алисън.

Шотландецът и руснаците се вкамениха.

Огледаха го по-внимателно и видяха, че артериите и по-големите вени не бяха засегнати. Психлоските нокти внимателно бяха разкъсали плътта наоколо, парченце по парченце. Цялото тяло бе оглозгано по този начин.

Сигурно са го мъчили часове преди да умре.

Гърлото и челюстта бяха оставили за накрая и част от тях не бяха пострадали. Разпит в психлоски стил!

В остатъците от ръката имаше нещо. Остър инструмент за почистване на моторни възли, който психлосите често носеха в джобовете си. От вътрешната страна на крака една от основните артерии бе прорязана.

Алисън сам бе предизвикал смъртта си. Сигурно бе грабнал инструмента от отворения джоб и бе сложил край на живота си.

Дали бе възможно да го спасят? Не и в тази гора и на този път, тъжно си помисли Джони. Психлосите сигурно бяха започнали да го измъчват още в лагера и са го довършили тук от страх да не умре.

Едва ли бяха научили нещо, което да е от полза за конвоя. Алисън дори не знаеше за експедицията им. Да, но може би им е казал номерата и кодовете на базите, които в момента хората използват. Вероятно Алисън бе проговорил, защото човешката поносимост си има граници.

Не, зъбите му бяха изпилени, челюстта изглеждаше здраво стисната. Сигурно Алисън не е проговорил.

Но тъй или иначе нямаше никакво значение дали е говорил или не. Конвоят бе обречен. Тази обреченост се четеше в присвитите очи на руснаците. Четеше се в гневно стиснатия юмрук на шотландеца, здраво впит в меча.

След малко шотландецът излезе, донесе парче брезент и нежно покри с него останките на Алисън.

— Ще се върнем за теб, момче. С кръв по мечовете, не бой се! — каза той.

Джони излезе на дъжда. Изведнъж се сети, че от този момент бригантите имаха кръвна вражда с шотландците.

Психлосите ли? Вече не бе убеден, че ги иска живи. Трябваше да реши.