Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (9)

9

Когато се събуждам сутринта, това е първото, за което си помислям. Че няма да отида във Вирджинския университет и че дори не знам къде ще уча. През целия ми живот досега не ми се е налагало да се тревожа за това. Винаги съм знаела къде ми е мястото, къде принадлежа. У дома.

Лежа в леглото и започвам мислено да изреждам нещата, които ще пропусна, след като няма да отида в колежа, който е зад ъгъла. Моментите.

Първият цикъл на Кити. Не че татко няма да се погрижи, но аз чакам този момент от известно време, за да изнеса на Кити лекция за това какво е да си жена, която няма да й хареса. Може и да не се случи още година или две. Но когато това стана с мен, аз бях на дванайсет, а с Марго, когато бе на единайсет, така че, кой знае? Марго ми обясни всичко за тампоните и какъв тампон за кой ден да използвам, както и да спя по корем, когато болките са особено силни. Накара ме да се почувствам така, сякаш се присъединявам към някакъв таен клуб, женски клуб. Сестра ми намали болката, която изпитвах от това, че пораствам. И двете по-големи сестри на Кити няма да са край нея, но тя има госпожица Ротсчайлд, която живее от другата страна на улицата. А Кити е толкова привързана към госпожица Ротсчайлд, че вероятно би предпочела тя да й изнесе лекцията, ако трябва да кажем истината. Дори в бъдеще татко и госпожица Ротсчайлд да скъсат, знам, че госпожица Ротсчайлд няма да обърне гръб на Кити. Връзката между тях е здрава.

Ще пропусна и рождения ден на Кити. Винаги съм си била у дома за рождения й ден. Ще трябва да напомня на татко да продължи нашите традиции в това отношение.

За първи път момичетата Сонг ще бъдат разделени. И вероятно никога вече трите няма да живеем в една къща. Ще се прибираме у дома за празниците и училищните ваканции, но няма да е същото. Няма да бъде, каквото е било. Но, предполагам, то не е същото и откакто Марго замина за колежа. Работата е там, че свикваш. Дори още преди да си осъзнал какво става, свикваш нещата да бъдат различни. И за Кити ще бъде така.

На закуска непрекъснато й хвърлям погледи и запомням всяко дребно нещо. Дългите й крака, изпъкналите й колене, как гледа телевизия с полуусмивка на лицето. Ще е толкова малка още кратко време. Преди да замина, двете заедно трябва да правим повече специални неща.

На рекламите тя ме поглежда.

— Защо си се втренчила в мен?

— Без причина. Само това, че ще ми липсваш.

Кити изгълтва останалата част от млякото си с мюсли.

— Може ли да взема стаята ти?

— Какво? Не!

— Да, но ти няма да живееш тук. Защо трябва стаята ти да стои празна?

— Защо искаш моята стая, а не тази на Марго? Нейната е по-голяма.

Тя практично казва:

— Твоята е по-близо до банята и има по-добро осветление.

Мразя промените, а Кити ги приема с радост. Навежда се силно напред. Това е нейният начин да се справя.

— Знам, че ще ти липсвам, затова не се преструвай, че няма — казвам.

— Винаги съм се чудела какво ли е да си единствено дете — припява тя. Когато смръщвам вежди, бърза да добави: — Само се шегувах!

Знам, че Кити си е просто Кити, но не мога да не изпитам лека болка. Защо някой ще иска да е единствено дете? Какво толкова страхотно има да няма кой да ти топли краката в студените зимни нощи?

— Ще ти липсвам — казвам повече на себе си, отколкото на нея. Тя обаче не ме чува, шоуто й отново върви на екрана.

* * *

Като влизам в училище, отивам право в кабинета на госпожа Дювал да й кажа новината. Като вижда изражението на лицето ми, тя казва:

— Ела, седни — и става от стола си зад бюрото и затваря вратата след мен. Сяда на стола до моя. — Разкажи ми.

Поемам си дълбоко дъх.

— Не ме приеха в Университета на Вирджиния. — Сега, след като съм го казвала няколко пъти, човек би помислил, че ще ми е по-лесно, но не е. Още по-трудно е дори.

Тя въздиша.

— Изненадана съм. Много, много съм изненадана. Заявлението ти бе впечатляващо, Лара Джийн. Ти си прекрасна ученичка. Чух, че тази година са получили с няколко хиляди повече молби от предната година. — Но пак мислех, че, в най-лошия случай, ще си поне в резервите. — Мога само да свия леко рамене в отговор, защото нямам доверие на гласа си. Тя се навежда напред и ме прегръща. — От източник в отдела по приема чух, че „Уилям енд Мери“ ще изпратят решенията си днес, така че бъди готова. А все още може да те приемат в университета на Северна Каролина, в Юта или в Рочестър. Къде другаде кандидатства? В Техническия?

Поклащам глава.

— В университета „Джеймс Мадисън“.

— Все страхотни училища. Всичко ще бъде наред, Лара Джийн. Ни най-малко не се тревожа за теб.

Не казвам какво мисля: че и двете смятахме, че ще ме приемат във Вирджинския университет. Само се усмихвам леко.

* * *

Излизам и виждам Крис при шкафчетата. Казвам й новината за Вирджинския университет, а тя отвръща:

— Трябва да дойдеш с мен и да работиш във ферма в Коста Рика.

Изумена, се облягам на стената и казвам:

— Чакай… какво?

— Казах ти за това.

— Не, не мисля, че си ми казала. — Знаех, че Крис няма да отиде в частен колеж, че ще учи в общински и след това ще види какво ще прави. Но никога не ми е казвала каквото и да е за Коста Рика.

— Една година няма да уча, а ще работя във ферма. Работиш около пет часа, а те ти осигуряват подслон и храна. Удивително е.

— Но какво знаеш за фермерството?

— Нищо! Но това няма значение. Трябва само да имаш желание за работа, те ще те научат. Мога също така да работя в училище по сърфинг в Нова Зеландия или да се уча да правя вино в Италия. Готова съм да отида навсякъде. Не звучи ли удивително?

— Да… — Опитвам се да се усмихна, но лицето ми е изопнато. — Майка ти съгласна ли е с плановете ти?

Крис започва да гризе палеца си.

— Както и да е, на осемнайсет съм. Тя няма избор.

Поглеждам я със съмнение. С майката на Крис не е лесно. Трудно ми е да си представя, че ще се съгласи с подобен план.

— Казах й, че ще се занимавам с това една година, а после ще се върна и ще уча в общинския колеж „Пиемонт“ във Вирджиния — признава тя. — Но кой знае какво ще се случи? Една година с много време. Може да се омъжа за диджей, да се присъединя към някоя музикална група или да създам своя линия бански.

— Всичко това звучи толкова бляскаво.

Искам да изпитам вълнение заради нея, но чувството ми убягва. Хубаво е, че Крис си има свои неща, които да очаква с нетърпение — нещо, което никой друг от класа ни няма да прави. Но като че ли всичко около мен се развива по начин, който не съм очаквала, докато аз просто искам нещата да си останат такива, каквито са били.

— Ще ми пишеш ли? — питам.

— Ще ти пиша всичко в снапчат.

— Нямам акаунт в Снапчат и освен това не е същото. — Побутвам я с крак. — Изпращай ми пощенска картичка от всяко ново място, моля те.

— Но кой знае дали ще имам достъп до поща? И не знам как работят пощите в Коста Рика.

— Е, можеш да опиташ.

— Ще опитам — съгласява се тя.

Не се виждам често с Крис тази година. Тя работи като хостеса в „Апълбийс“ и се е сближила много с колегите си. Всичките са по-възрастни от нея, някои имат деца и плащат сами сметките си. Сигурна съм, че Крис не е казала на никого от тях, че все още живее с родителите си и не плаща сметки. Когато миналия месец я посетих на работата й, една от сервитьорките каза, че се надява тази вечер да изкара достатъчно за наема, после погледна Крис и каза:

— Знаеш как е. — А Крис кимна, сякаш наистина знаеше. Престори се, че не видя въпросителния поглед, който й хвърлих.

Предупредителният звънец удря и отиваме към класната стая за първия час.

— Кавински трябва да е нещастен, задето не те приеха във Вирджинския университет — казва Крис и се оглежда в една стъклена врата, покрай която минаваме. — Предполагам, че ще поддържате отношения от разстояние?

— Да, предполагам.

— Трябва да имаш свои хора около него, които да държат ситуацията под око — казва тя. — Нали знаеш, нещо като шпиони. Мисля чух, че Джилиън Макдугъл е приета. Тя ще шпионира за теб.

Изглеждам я.

— Крис, имам доверие на Питър.

— Знам… Не говоря за него! А за момичетата от етажа му. Онези, които ще се отбиват в стаята му. Трябва да му дадеш своя снимка да му прави компания, ако разбираш какво искам да кажа. — Смръщва вежди. — Разбираш ли?

— Секси снимка? Няма начин! — Започвам да се отдръпвам от нея. — Виж, трябва да вървя в клас. — Последното, което искам, е да мисля за Питър и момичетата от етажа му. Все още се опитвам да свикна с идеята, че няма да сме заедно във Вирджинския университет тази есен.

Крис извива очи към тавана.

— Успокой се. Не говоря за гола снимка. Никога не бих предложила това на теб. Имам предвид от онези снимки, които се забождат на стената, но не долнопробна, а секси. Нещо, което Кавински да може да окачи на стената в спалнята си.

— Защо бих искала да окачи моя секси снимка на стената в спалнята си, та всички да я видят?

Крис протяга ръка и ме перва по челото.

— Ох! — Отблъсквам я от себе си и разтривам мястото. — Заболя ме!

— Заслужи си го с тъпия си въпрос. — Въздъхва. — Говоря за превантивни мерки. Твоя снимка на стената му е начин да маркираш територията си. Кавински е сексапилен. И атлетичен. Мислиш ли, че другите момичета ще уважат факта, че е ангажиран във връзка от разстояние? — Снишава глас и добавя: — И че приятелката му е девствена?

Ахвам и се оглеждам дали някой не е чул.

— Крис! — изсъсквам. — Можеш ли да замълчиш, моля те?

— Просто се опитвам да ти помогна! Трябва да пазиш онова, което е твое, Лара Джийн. Ако срещна някое сексапилно момче в Коста Рика с приятелка от разстояние, с която дори не спи… Не мисля, че ще го приема много сериозно. — Свива рамене и ми хвърля поглед, който казва: „Съжалявам, но не съжалявам“. — Снимката трябва да е в рамка, за да знаят другите, че не бива да си правят шега с теб. Рамката говори за постоянна връзка. А само снимка казва: „Днес съм тук, утре ме няма“.

Дъвча замислено долната си устна.

— Може би моя снимка по престилка, как пека…

— И нищо отдолу? — пита Крис и аз бързо я первам по челото.

— Ох!

— Бъди сериозна, в такъв случай!

Звънецът отново иззвънява и ние се разделяме. Не мога да си представя да дам на Питър моя секси снимка, но ми хрумва идея — мога да му дам албум с изрезки. Всички наши страхотни спомени. По такъв начин, когато му липсвам, ще може да го разглежда. И да го държи на бюрото си за момичетата, които са наблизо. Разбира се, няма да спомена за идеята си пред Крис, защото тя просто ще се засмее и ще ме нарече баба Лара Джийн. Но знам, че на Питър ще му хареса.