Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (11)

11

Отивам до летището, за да взема Марго и Рави, докато татко приготвя вечерята, а Кити си пише домашните. Вкарвам адреса в джипиеса за всеки случай и стигам до летището без инциденти, слава богу. Летището ни е малко, така че просто обикалям около него, докато ги чакам.

Спирам до тротоара, а Марго и Рави ме чакат, седнали на куфарите си. Спирам, изскачам от колата, изтичвам при Марго и я прегръщам. Косата й е подстригана наскоро с дължина до брадичката, облечена е в суитшърт и клин и аз я стискам здраво и си мисля: О, как ми липсваше, сестричке!

Пускам я, после оглеждам добре Рави, който е по-висок, отколкото мислех. Висок и мършав, с мургава кожа, тъмна коса, и тъмни очи и дълги мигли. Не прилича никак на Джош, но прилича на момче, с което Марго би излизала. Има трапчинка на дясната буза.

— Добре е да се запознаем наистина, Лара Джийн — казва и аз веднага съм очарована. Името ми звучи божествено с този английски акцент.

Нервна съм, но после виждам, че на тениската му пише АРМИЯТА НА ДЪМБЪЛДОР и се отпускам. Той също като нас харесва Хари Потър.

— Аз също се радвам да се запозная с теб. От кой род си?

Той грабва куфарите си, както и тези на Марго, и ги слага в багажника.

— Да видим дали ще можеш да познаеш. Сестра ти сгреши.

— Само защото се опитваше да ме впечатлиш през целия първи месец от запознанството ни — защитава се тя. Рави се засмива и сяда на задната седалка. Мисля, че това, че не търси веднага ответен удар, говори добре за характера му. Марго ме поглежда:

— Искаш ли аз да карам?

Изкушавам се да кажа „да“, защото ми е по-добре, когато Марго кара, но поклащам глава и подрънквам с ключовете.

— У мен са.

Тя повдига вежди, сякаш е впечатлена.

— Браво на теб.

Сядам зад волана, а тя — до мен. Поглеждам Рави в огледалото за обратно виждане.

— Рави, ще знам от кой род си, като стане време да напуснеш дома ни.

* * *

Татко, Кити и госпожица Ротсчайлд ни чакат в дневната. Марго изглежда изненадана да я види да седи на дивана до татко с голите си крака в скута му. А аз така съм свикнала с това тя да е наоколо, та ми се струва, че вече е част от семейството. Не ми бе хрумвало колко разтърсващо може да е за Марго. Но истината е, че госпожица Ротсчайлд и Марго нямаха възможност да прекарват много време заедно, защото Марго беше в колежа; тя не беше тук, когато госпожица Ротсчайлд и татко започнаха да излизат, и оттогава се е връщала у дома само веднъж, за Коледа.

Щом вижда Марго, госпожица Ротсчайлд скача да я прегърне и й прави комплимент за косата. Прегръща и Рави.

— Господи, колко си висок! — казва и се засмива, но на лицето на Марго има само скована усмивка.

После Марго вижда Кити и я взема в мечешка прегръдка, а секунда по-късно изпищява:

— О, мили боже, Кити! Сутиен ли носиш вече?

Кити ахва и я гледа гневно, бузите й пламват.

Засрамена, Марго прошепва:

— Съжалявам.

Рави бърза да пристъпи напред и стиска ръката на татко.

— Здравейте, доктор Кови, аз съм Рави. Благодаря, че ме поканихте.

— О, радваме се, че си с нас, Рави — отговаря татко.

После Рави се усмихва на Кити, вдига ръка за поздрав и казва малко неловко:

— Здравей, Кити.

Кити му кима, без да срещне погледа му.

— Здравей.

Марго все още гледа Кити, сякаш не вярва на очите си. Аз съм тук непрекъснато и ми е трудно да забележа колко много е пораснала тя през последната година, но е вярно, пораснала е. Не толкова в гърдите — сутиенът е повече украшение на този етап — а като цяло.

— Рави, да ти донеса ли нещо за пиене? — казва госпожица Ротсчайлд. — Имаме натурален сок, „Фреска“, диетична кола и вода.

— Какво е „Фреска“? — пита Рави, сбърчил чело.

Очите й светват.

— Прекрасна газирана вода с вкус на грейпфрут. Нула калории! Трябва да я опиташ! — Марго гледа как госпожица Ротсчайлд отива в кухнята и отваря шкафа с чашите. Слага лед в една и извиква: — А ти, Марго? Да ти донеса ли нещо?

— Добре съм — отговаря Марго достатъчно любезно, но виждам, че не й харесва човек, който не живее тук, да й предлага напитка в собствения й дом.

Госпожица Ротсчайлд се връща с чашата „Фреска“ и галантно я подава на Рави. Той й благодари и отпива.

— Много освежаващо — казва Рави и тя се усмихва лъчезарно.

Татко плесва с ръце.

— Да занесем ли багажа горе? И да ви дадем възможност да се освежите преди вечеря? Гостната е готова. — Поглежда ме с обич и казва: — Лара Джийн приготви нови чехли и халат за теб, Рави.

Преди Рави да е успял да отговори, Марго казва:

— О, толкова е мило. Но, всъщност мисля Рави да остане с мен в моята стая.

Сякаш е пуснала бомба насред дневната. Двете с Кити се споглеждаме, татко просто изглежда изумен и напълно изгубил дар слово. Докато приготвях гостната за Рави, сгъвах хавлиите и ги оставях на леглото, приготвях чехлите и халата, не ми хрумна, че той може да отседне в стаята на Марго. Очевидно, мисълта не беше хрумвала и на татко.

Лицето му става все по-червено с всяка секунда.

— О, хм… не знам дали…

Марго стисва нервно устни, докато чака татко да довърши изречението. Всички чакаме, но той като че ли не може да измисли какво да каже. Погледът му се стрелка към госпожица Ротсчайлд за подкрепа и тя поставя длан на кръста му.

Бедният Рави има вид на човек, който се чувства извънредно неловко. В началото мислех, че е Рейвънклоу като Марго, сега мисля, че е Хафълпаф като мен. Казва тихо:

— Наистина нямам нищо против да остана в стаята за гости. Не искам нещата да са неловки.

Татко понечва да му отговори, но Марго го изпреварва.

— Не, всичко е наред — уверява тя Рави. — Да отидем да вземем останалите си неща от колата.

В секундата, в която излизат, двете с Кити се обръщаме една към друга. И казваме едновременно:

— О, мили боже.

Кити разсъждава на глас:

— Защо им е да са заедно в една стая? Така отчаяно ли имат нужда от секс?

— Достатъчно, Кити — казва татко по-остро, отколкото някога е говорил с нея. Обръща се и излиза, и чуваме вратата на кабинета му да се затваря. Крис се там, когато наистина е много ядосан. Госпожица Ротсчайлд й хвърля строг поглед и го последва.

Двете с Кити отново се споглеждаме.

— Лошо — казвам.

— Нямаше нужда да ми се кара — казва кисело Кити. — Не съм аз тази, чието гадже ще спи в леглото й.

— Той не искаше. — Прегръщам слабите й раменца. — Гого има много кураж, а? — Сестра ми ми прави силно впечатление. Изпитвам съжаление към татко. Той не е свикнал да води подобни борби — всъщност каквито и да било борби.

Разбира се, веднага пиша съобщение на Питър, в което му разказвам всичко. Той изпраща в отговор силно ококорени емотикони. И: Мислиш ли, че баща ти ще ни позволи да сме в една и съща стая? На което не обръщам внимание.

* * *

Рави се качва горе да се измие и преоблече, а госпожица Ротсчайлд казва, че ще вечеря навън с приятелки, така че е време да отиде да се приготви. Виждам, че Марго изпитва облекчение. След като госпожица Ротсчайлд излиза, Кити извежда Джейми Фокс-Пикъл на разходка, а двете с Марго отиваме в кухнята, за да приготвим салата за печеното пиле, което татко приготвя. Нямам търпение да остана насаме с нея, за да можем да поговорим за уреждането на спането, но нямам възможност да задам нито един въпрос, защото, веднага щом влизаме в кухнята, Марго изсъсква:

— Защо не ми каза, че нещата между татко и госпожица Ротсчайлд са толкова сериозни?

— Казах ти, че тя вечеря с нас почти всяка вечер! — прошепвам в отговор. Започвам да мия кошничка чери домати, за да може течащата вода да ни осигури прикритие.

— Разхожда се наоколо, сякаш живее тук! И откога имаме „Фреска“? Не сме семейство, което пие „Фреска“.

Започвам да режа доматите на две.

— Тя обича тази напитка, затова винаги купувам, когато отивам до магазина. Всъщност е доста освежителна. И Рави като че ли я хареса.

— Не говоря за това!

— Защо така изведнъж имаш проблем с госпожица Ротсчайлд? Разбирахте се добре, когато си беше у дома за Коледа… — Млъквам, защото татко влиза в кухнята.

— Марго, може ли да поговорим за минутка!

Марго се преструва, че брои сребърните прибори.

— Разбира се. Какво има, татко?

Татко ме поглежда, а аз поглеждам доматите. Ще остана за морална подкрепа.

— Предпочитам Рави да отседне в стаята за гости.

Марго прехапва устни.

— Защо?

Настъпва неудобна тишина, преди татко да каже:

— Просто се чувствам неловко…

— Но, татко, ние сме в колежа… Осъзнаваш, че и преди сме делили легло, нали?

Той горчиво казва:

— Имах подозрения, но ти благодаря за потвърждението.

— Почти на двайсет съм. Живея извън дома, на хиляди километри, вече почти две години. — Марго ме поглежда и аз се свивам. Трябваше да изляза, когато имах възможност. — Двете с Лара Джийн вече не сме деца…

— Хей, не ме замесвай в това — казвам, колкото мога по-шеговито.

Татко въздъхва.

— Марго, няма да те спра, ако си твърдо решена. Но ти напомням, че това все още е моята къща.

— Мислех, че е нашата къща. — Знае, че е спечелила битката, така че в гласа й има весела нотка.

— Е, вие, гратисчии, не плащате ипотеката, така че е малко повече моя. — С тази последна шега татко си слага ръкавиците за фурна и изважда цвърчащото пиле.

Настаняваме се на масата — татко начело. И разрязва пилето с новия електрически нож, който госпожица Ротсчайлд му подари за рождения ден.

— Рави, червено или бяло месо?

Рави прочиства гърлото си.

— Хм, съжалявам, но не ям месо.

Татко ужасено поглежда Марго.

— Марго, не ми каза, че Рави е вегетарианец!

— Съжалявам — казва тя и прави гримаса. — Съвсем забравих. Но той обича салата!

— Наистина — уверява той татко.

— Аз ще взема порцията на Рави — предлагам. — Ще взема две бутчета.

Татко ми отрязва двете бутчета.

— Рави, утре за закуска ще ти приготвя енчилада. Никакво месо!

Усмихната, Марго казва:

— Утре рано сутринта ще тръгнем за Вашингтон. Може би в деня, в който си тръгва?

— Дадено — съгласява се татко.

Кити е неестествено тиха. Не съм сигурна дали защото е нервна, че непознато момче седи на масата за вечеря, или защото вече е по-голяма и това се отразява на начина, по който общува с непознати. Макар че, предполагам, двайсетгодишното момче е по-скоро млад мъж.

Рави има прекрасни маниери — вероятно защото е англичанин, а не е ли факт, че англичаните имат по-добри маниери от американците? Казва „съжалявам“ много често.

— Съжалявам, може ли… — Съжалява? Акцентът му е очарователен. Непрекъснато се правя, че не съм чула, за да повтори.

Опитвам се да разредя напрежението с въпроси за Англия. Питам го защо англичаните наричат частните училища обществени, дали неговото училище е поне малко като Хогуортс, дали е срещал кралското семейство. Отговорите му са: защото са отворени за всеки, който плати; имат главни момичета и момчета, но нямат Куидич; и веднъж видял принц Уилям на Уимбълдън, но само тила му.

Планът е след вечеря Рави, Марго, Питър и аз да отидем на кино. Марго кани Кити да дойде, но тя се извинява с домашните си. Мисля, че е нервна около Рави.

Приготвям се в стаята си, слагам си малко парфюм и балсам за устни и навличам суитшърта над тениската и дънките си, защото в киното е студено. Приготвям се бързо, но вратата на Марго е затворена и ги чувам тихо, но оживено да разговарят. Странно е да виждам вратата й затворена. Чувствам се като шпионин, докато стоя пред вратата, но е неловко да вляза, защото кой знае дали Рави е облечен, или не? Тази затворена врата и приглушени гласове са така характерни за възрастните.

Прочиствам гърлото си и казвам през вратата:

— Не сте ли готови? Казах на Питър, че ще се срещнем в осем.

Марго отваря вратата.

— Готови сме — казва, но не изглежда щастлива.

Рави пристъпва иззад нея с куфара си в ръка.

— Само ще оставя това в стаята за гости и съм готов — казва.

Веднага щом оставаме сами, прошепвам на Марго:

— Стана ли нещо?

— Рави не иска да направи лошо впечатление на татко. Казах му, че всичко е наред, но той не се чувства удобно.

— Много мило от негова страна. — Не бих го казала на Марго, но точно така трябваше да постъпи. Все повече и повече харесвам Рави.

Тя неохотно казва:

— Той е много мило момче.

— И е красив.

На лицето й се появява усмивка.

— Да.

* * *

Питър е вече пред киното, когато пристигаме. Сигурна съм, че е заради Марго. Няма проблеми да закъснява за срещи с мен, но никога няма да се осмели да закъснее за среща с по-голямата ми сестра. Рави купува билети и за четирима ни, което наистина впечатлява Питър.

— Класически филм — прошепва ми той, когато сядаме.

Умело манипулира всичко, така че седим аз, Питър, Рави, Марго, за да могат да разговарят за футбол. Марго ми хвърля развеселен поглед над главите им и виждам, че всичко неприятно отпреди е забравено.

След филма Питър предлага да отидем да хапнем замразен яйчен крем.

— Опитвал ли си? — пита той Рави.

— Не — отговаря Рави.

— Най-добрият е, Рав — казва той. — Правят го като домашен.

— Чудесно — казва Рави.

Момчетата се редят на опашка, а Марго ми казва:

— Мисля, че Питър е влюбен. В гаджето ми. — И двете се кикотим.

Все още се смеем, когато се връщат на масата ни. Питър ми подава моите пралини и крем.

— Какво е толкова смешно?

Само поклащам глава и потапям лъжицата си в крема.

Марго казва:

— Чакайте, трябва да поздравим сестра ми с приемането й в „Уилям енд Мери“!

Усмивката замръзва на лицето ми, докато всички чукат чашите си с яйчен крем. Рави казва:

— Браво, Лара Джийн. Не е ли учил там и Джон Стюарт?

Изненадана, казвам:

— Ами да, да, там е учил. Но това е просто от тези факти, които никой не знае.

— Такива факти са специалитетът на Рави — казва Марго и облизва лъжичката си. — Не му позволявайте да започне да говори за чифтосването на бонобото.

— Три думи — казва Рави. — Търкат пенисите си.

Марго е така оживена около Рави. Някога мислех, че двамата с Джош са създадени един за друг, но сега не съм толкова сигурна. Когато разговарят за политика, са еднакво разгорещени, предизвикват се, но също така постигат и съгласие. Като две искри са. Ако бяха актьори във филм, виждам ги като съперници в болница, които в началото неохотно се уважават, а после лудо се влюбват. Или двама помощници на политици от Белия дом, или двама журналисти. Рави учи биоинженерство, което няма много общо с антропологията на Марго, но със сигурност са страхотен екип.

* * *

На следващия ден Марго завежда Рави във Вашингтон и посещават няколко музея, Линкълн Мемориъл и Белия дом. Поканиха и мен и Кити, но аз отказах от името и на двете ни, защото съм сигурна, че искат да прекарат известно време насаме, и защото искам да ми е уютно у дома и да поработя върху албума си за Питър. Когато се връщат същата нощ, го питам какво в Ню Йорк му е харесало най-много. Той отговаря, че това е Националният музей по афроамериканска история и култура, което ме кара да съжалявам, че не отидох, защото още не съм била там.

Включваме предаване на Би Би Си по Нетфликс, за което Марго копнее и което било заснето близо до мястото, където Рави е израснал, така че той ни посочва някои забележителни места като например къде са били първата му работа и първата му среща. Ядем сладолед направо от кутиите и мога да кажа, че татко харесва Рави от начина, по който непрекъснато го подканва да си вземе още. Сигурна съм, забелязал е, че Рави се е настанил в гостната стая, и съм сигурна, че оценява жеста. Надявам се да продължат да излизат, защото мога да си го представя завинаги в нашето семейство. Или поне да останат заедно достатъчно дълго, докато Марго не ме заведе в Лондон!

Рави трябва да замине за Тексас следобед на следващия ден и макар да съм тъжна, че ще си тръгне, изпитвам и малко радост, защото така ще имаме Марго само за себе си.

Когато си вземаме довиждане, го посочвам и казвам:

— Хафълпаф.

Той се усмихва.

— Веднага разбра. — После ме посочва: — Хафълпаф?

Усмихвам се в отговор.

— Веднага позна.

* * *

Същата нощ сме в спалнята ми и гледаме телевизия на лаптопа ми, а Марго повдига въпроса за колежа. И така разбирам, че до известна степен тя също е очаквала Рави да си замине, за да си поговорим двете за истинските неща. Преди да заредим следващия епизод, тя ме поглежда и казва:

— Може ли да поговорим за Вирджинския университет? Как се чувстваш сега?

— Бях тъжна, но сега всичко е наред. Пак ще уча там. — Марго ме поглежда въпросително и аз обяснявам: — Ще се прехвърля след първата година. Говорих с госпожа Дювал и тя каза, че ако оценките ми са добри, определено ще мога да се прехвърля.

Тя сбърчва чело.

— Защо говориш за прехвърляне, след като дори още не си започнала да учиш в „Уилям енд Мери“? — Не отговарям веднага и тя казва: — Заради Питър ли е?

— Не! Искам да кажа, да, отчасти, но не съвсем. — Колебая се, преди да кажа онова, което не съм изричала досега на глас. — Познато ли ти е онова чувство, сякаш принадлежиш на дадено място? Когато отидох в „Уилям енд Мери“, нямах такова усещане. Не е като с Вирджинския университет.

— Възможно е никое друго училище да не породи такова чувство у теб — казва Марго.

— Може би… И ето защо ще се прехвърля след година.

Тя въздъхва.

— Просто не искам да живееш някакво подобие на живот в „Уилям енд Мери“ само защото през цялото време ще ти се иска да си във Вирджинския с Питър. Преживяванията през първата година са толкова важни. Трябва да си дадеш шанс, Лара Джийн. Може наистина да ти хареса там. — Изглежда ме многозначително. — Помниш ли какво казваше мама за колежа и гаджетата?

Как бих могла да забравя?

„Не бъди момичето, което отива в колежа с гаджето си.“

— Помня — казвам.

Марго взема лаптопа ми и влиза в уебсайта на „Уилям енд Мери“.

— Кампусът е толкова красив. Погледни ветропоказателя! Всичко е като излязло от някое английско село.

Оживявам се.

— Да, вярно е. — Толкова ли е красив кампусът на Вирджинския университет? Не, не и за мен, но, от друга страна, мисля, че никъде не е така красиво като в Шарлътсвил.

— И погледни, в „Уилям енд Мери“ има гуакамоле клуб. И клуб за борба с бурите. И, мили боже! Клуб за вълшебници и магьосници! Най-големият Хари Потър клуб, в който и да е университет!

— О! Това е страхотно. А клуб за печене?

Тя проверява.

— Не. Но ти можеш да основеш!

— Може би… Ще бъде забавно… — Може би трябва да се присъединя към един-два клуба.

Марго ми се усмихва лъчезарно.

— Виждаш ли? Има много неща, за които да се вълнуваш. И не забравяй магазина за сирене.

Магазинът за сирене е съвсем близо до кампуса и, очевидно, в него продават сирене, но също така вкусни сладка, хляб, вино и гурме пасти. Приготвят наистина страхотни сандвичи с говеждо с домашен дресинг — горчица с вкус на майонеза, каквато се опитах да приготвя у дома, но не стана така вкусна. Татко обича да се отбива в магазина за сирене за нови видове горчица и сандвич. Ще се радва да има извинения да ходи там. А Кити обожава мола в Уилямсбърг. Там предлагат пуканки със захар, сол и олио, към които наистина можеш да се пристрастиш. Приготвят ги пред теб и са толкова горещи, че торбичката леко се разтопява.

— Може би ще мога да получа работа в колониален Уилямсбърг — казвам, опитвайки се да споделя духа й. — Бих могла да бия масло. Да нося дрехи според периода. Например рокля от басма и престилка или каквото са носели през колониалните времена. Чух, че не им позволяват да разговарят на съвременен език, а децата непрекъснато се опитват да им поставят капани. Може да е забавно. Не съм сигурна обаче дали наемат азиатци заради историческата точност…

— Лара Джийн, живеем във времето на Хамилтън! Филипа Соу е наполовина китайка, помниш ли? Щом тя може да играе Близа Хамилтън, и ти можеш да биеш масло. А ако откажат да те наемат, ще разгласим това в социалните мрежи и ще ги принудим. — Марго накланя глава и ме поглежда. — Виждаш ли! Има толкова неща, за които да се вълнуваш, ако си позволиш. — Поставя длани на раменете ми.

— Опитвам се — казвам. — Наистина.

— Просто дай шанс на „Уилям енд Мери“. Не ги отхвърляй още преди да си отишла да учиш там. Окей?

Кимам.

— Окей.