Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (5)

5

Четвъртък е, денят на персонажите. Денят, който очаквах с огромно нетърпение. Двамата с Питър разговаряхме с часове за това. Аз разпалено защитавах образите на Александър Хамилтън и Елиза Скайлър, но трябваше да се откажа, когато разбрах колко ще е скъпо да наемем колониални костюми за такова кратко време. Мисля, че костюмите за двойки са любимата ми част от това да бъдеш част от двойка. С изключение на целувките, лудото препускане със сноуборд и Питър.

Той искаше аз да нося червена перука и да бъда Мери Джейн Уотсън, а той да се облече като Спайдърмен — най-вече защото разполагаше с костюма и защото наистина е в превъзходна физическа форма. А и защо да не дадеш на хората онова, което искат? Негови думи, не мои.

Накрая решихме да се облечем като Тайлър Дърдън и Марла Сингър от „Боен клуб“. Всъщност, идеята беше на най-добрата ми приятелка, Крис. Аз, тя и Кити гледахме филма у дома и Крис каза: „Ти и Кавински трябва да се облечете като тези откачалки“. Каза, че ще е добре заради шока. В началото се колебаех, защото Марла не е азиатка, а аз се придържах към политиката за единствено азиатски костюми, но после майката на Питър му намери червено кожено яке на разпродажба и всичко просто си дойде на мястото. Колкото до моя костюм, госпожица Ротсчайлд ми даде дрехи назаем от нейния гардероб.

Тази сутрин госпожица Ротсчайлд ще намине преди работа, за да ми помогне да се приготвя. Седя до масата в кухнята, облечена в нейната прилепнала черна рокля, палто от мохер и перука, която Кити обожава да разрошва, за да има онзи вид, сякаш сега ставам от леглото. Непрекъснато отблъсквам ръцете й, а тя все повтаря:

— Така трябва да изглежда.

— Имаш късмет, че обичам да пазя нещата си — казва госпожица Ротсчайлд и отпива кафе от термоса. Бърка в чантата си и ми подава чифт сандали с висока, висока черна платформа. — Когато бях на двайсет, обожавах Хелоуин. Бях кралицата на костюмите. Сега е твой ред да носиш короната, Лара Джийн.

— Пак можеш да си кралицата — казвам й.

— Не, обличането на костюми е забавление за младите. Ако сега облека сексапилен костюм на Шерлок Холмс, ще изглеждам нелепо. — Потупва перуката ми, за да бухне. — Всичко е наред. Времето ми мина. — А на Кити казва: — Какво мислиш? Още малко очни сенки?

— Да не прекаляваме — казвам. — Все пак става въпрос за училище.

— Цялата работа с обличането на костюми има смисъл само ако се прекали — казва безгрижно госпожица Ротсчайлд. — Направи много снимки, като стигнеш в училище. Изпрати ми ги, за да ги покажа на колегите си. Ще им бъде забавно… Господи, като говорим за работа, колко е часът?

Госпожица Ротсчайлд винаги закъснява — нещо, което подлудява татко, защото той винаги подранява с десет минути. И все пак!

Когато Питър идва да ме вземе, изтичвам навън и отварям вратата на колата. И изпищявам, щом го виждам. Косата му е руса!

— О, мили боже! — извиквам и докосвам косата му. — Ти ли я изруси?

Той се усмихва самодоволно.

— Спрей е. Майка ми го намери. Мога да го използвам отново за Хелоуин, когато ще се преоблечем като Ромео и Жулиета. — Оглежда ме. — Тези обувки ми харесват. Изглеждаш секси.

Усещам как бузите ми пламват.

— Тихо.

Когато излиза от алеята, той отново ме поглежда и казва:

— Но е вярно.

Побутвам го.

— Казвам само, че е по-добре хората да знаят коя съм.

— Погрижил съм се за всичко — уверява ме той.

И наистина е така. Като вървим по коридора на горните класове, Питър пуска на телефона си „Къде ми е умът?“ на „Пиксис“ и всички започват да ни ръкопляскат. Никой не пита дали не съм героиня от някоя манга.

* * *

След училище двамата с Питър лежим на дивана и краката му висят от единия край. Все още е с костюма, но аз съм облякла обичайните си дрехи.

— Ти винаги имаш най-хубавите чорапи — казва той и вдига десния ми крак. Чорапите ми са сиви на бели точки и жълти мечешки личица.

Казвам гордо:

— Пралеля ми ми ги изпраща от Корея. В Корея са най-хубавите неща.

— Можеш ли да я помолиш да изпрати и на мен? Не с мечета, ами… да речем, с тигри. Тигрите са страхотни.

— Ходилата ти са прекалено големи за такива чорапи. Пръстите ти ще излизат. Знаеш ли какво, мисля, че мога да ти намеря подходящи чорапи в… хм, зоологическата градина. — Питър сяда и започва да ме гъделичка. Засмивам се. — Обзалагам се, че пандите или горилите трябва да… топлят все някак краката си… през зимата. Освен това сигурно ползват някаква технология за дезодориране на чорапи. — Започвам да се кикотя. — Престани… престани да ме гъделичкаш!

— Тогава престани да се подиграваш с краката ми! — Заровила съм длан под ръката му и сега започвам силно да го гъделичкам. Но така се разкривам за повече атаки.

Извиквам.

— Добре, добре, примирие! — Той спира и аз се преструвам, че спирам, но го гъделичкам под ръката и той изпищява силно.

— Каза примирие! — обвинява ме. И двамата кимаме и лягаме, останали без дъх. — Наистина ли мислиш, че краката ми миришат?

Всъщност не мисля. Харесва ми как мирише след игра на лакрос — на пот, трева и на него самия. Но ми харесва да се заяждам с него, да виждам несигурността, изписана на лицето му, макар и само за секунда.

— Е, искам да кажа, след тренировка… — казвам.

Питър отново ме напада и се боричкаме, смеейки се, когато влиза Кити, носейки поднос със сандвичи със сирене и чаша портокалов сок.

— Отидете горе — казва тя и се разполага на пода. — Това тук е обществена зона.

Откъсвам се от Питър и я поглеждам гневно.

— Не правим нищо, което не е за очите на другите, Катрин.

— Сестра ти казва, че краката ми миришат — казва Питър и насочва стъпалата си към нея. — Лъже, нали?

Тя ги побутва с лакът.

— Няма да мириша краката ти. — Потреперва. — Вие сте смахнати.

Аз я замервам с възглавница.

Тя ахва.

— Имаш късмет, че не обърна чашата ми със сок! Татко ще те убие, ако отново изцапаш килима. — И добавя многозначително: — Помниш ли инцидента с лакочистителя?

Питър разрошва косата ми.

— Непохватната Лара Джийн.

Отблъсквам го от себе си.

— Не съм непохватна. Ти си този, който се препъваше в собствените си крака онази вечер у Гейб докато се опитваше да си вземеш пица.

Кити започва да се киска и Питър я замерва с възглавница.

— Трябва да престанете да се заяждате с мен! — извиква. — Ще останеш ли за вечеря? — пита тя Питър, когато престава да се кикоти.

— Не мога. Майка ми ще прави панирани пилешки пържоли.

Очите на Кити ще изхвръкнат.

— Късметлия. Ние какво ще имаме за вечеря, Лара Джийн?

— Размразявам пилешки гърди — казвам. Тя прави гримаса и аз казвам: — Ако не ти харесва, можеш да се научиш да готвиш. Като отида в колежа, няма да съм наоколо, за да ти приготвям вечеря.

— Да, точно така. Вероятно ще си тук всяка нощ. — Обръща се към Питър. — Може ли да дойда у вас за вечеря?

— Разбира се — казва той. — И двете можете да дойдете.

Кити започва радостно да вика и аз й казвам да млъкне.

— Не можем, защото тогава татко ще трябва да вечеря сам. Днес госпожица Ротсчайлд ще ходи на фитнес.

Кити отхапва от сандвича си със сирене.

— Ще си направя още един сандвич тогава. Не искам да ям размразени пилешки гърди.

Изведнъж сядам.

— Кити, ще приготвя нещо друго, ако утре сутринта сплетеш косата ми на плитки. Искам да направя нещо специално с нея за екскурзията. — Никога досега не съм ходила в Ню Йорк. Когато гласувахме за последната семейна ваканция, гласувах за Ню Йорк, но спечели Мексико. Кити искаше да опита тако с риба и да плува в океана, а Марго искаше да види руините на маите и да поработи върху испанския си. Накрая дори бях щастлива, че Ню Йорк не спечели. Преди да отидем в Мексико, двете с Кити не бяхме излизали от страната. Никога не бях виждала толкова синя вода.

— Ще сплета косата ти, само ако ми остане време след като сплета моята — казва Кити, което е най-доброто, на което мога да се надявам, предполагам. Тя е толкова добра в прическите.

— А кой ще сплита косата ми, когато съм в колежа? — питам се.

— Аз — отговаря Питър самоуверено.

— Не знаеш как — надсмивам му се.

— Детето ще ме научи. Нали, дете?

— За определена цена — казва Кити.

Двамата преговарят и накрая се спират на това Питър да заведе Кити и приятелките й на кино някоя събота. И така се озовавам седнала с кръстосани крака на пода докато Питър и Кити седят на дивана зад мен и Кити му показва как се сплита френска плитка, а Питър снима с телефона си.

— А сега опитай ти — казва тя.

Той непрекъснато изпуска някой кичур и започва да се ядосва.

— Имаш много коса, Лара Джийн.

— Ако не можеш да направиш френска плитка, ще те науча на нещо по-лесно — казва Кити и презрението в гласа й не може да се сбърка с нищо.

Питър също го долавя.

— Не. Ще се справя. Дай ми само секунда. Ще усвоя френската плитка така, както съм усвоил останалите френски неща. — И ми намига.

Двете с Кити изпищяваме.

— Не говори така пред сестра ми! — извиквам и го побутвам по гърдите.

— Шегувах се!

— И също така, не си толкова добър във френската целувка. — Въпреки че е.

Питър ме изглежда с поглед, който казва: „С кого се шегуваш?“. Аз свивам рамене.

* * *

По-късно изпращам Питър до колата му, а той спира преди да се качи, и пита:

— Хей, колко момчета си целувала?

— Само три. Теб, Джон Амброуз Макларън… — казвам името бързо, все едно отлепвам лейкопласт, но Питър пак има достатъчно време да сбърчи вежди. — И братовчеда на Али Филдман.

— Момчето с ленивите очи?

— Да. Името му е Рос. Мислех, че е сладък. Случи се на парти с преспиване у Али. Целунах го, защото ми отправиха предизвикателство. Но го исках.

Той ме изглежда замислено.

— Значи мен, Джон и братовчеда на Али.

— Аха.

— Забравяш един, Кови.

— Кой?

— Сандерсън!

Махвам с ръка.

— О, това всъщност не се брои.

— Братовчедът на Али Филдман, когото си целунала по принуда, се брои, но не и Джош, с когото технически ми изневери? — Питър размахва пръст. — Не… Не мисля така.

Побутвам го.

— Тогава всъщност не бяхме заедно и го знаеш!

— Технически, но добре. — Хвърля ми кос поглед. — Твоята бройка надвишава моята, знаеш ли. Аз съм целувал само Джен, Джамила и теб.

— А момичето, което срещна на плажа с братовчедките ти? Анджелина?

През лицето му преминава странно изражение.

— О, да. Откъде знаеш за това?

— Похвали се на всички! — Беше лятото преди седми клас. Женевив полудя, защото друго момиче целуна Питър преди нея. Опитахме се да намерим Анджелина онлайн, но нямахме много, за което да се заловим. Знаехме само името й. — И така, момичетата, които си целувал, стават четири, а и си правил с тях нещо много повече от целувки, Питър.

— Добре!

Но аз вече съм набрала скорост.

— Ти си единственото момче, което съм целувала с чувство. И беше първият. Първа целувка, първо гадже, първо всичко! Ти си ми първият в толкова много отношения, а аз — в нито едно.

Той глуповато казва:

— Всъщност, това не е съвсем вярно.

Аз присвивам очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога не е имало момиче на плажа. Аз си измислих цялата история.

— Анджелина с големите цици е измислица?

— Никога не съм казвал, че има големи цици!

— Напротив. Каза го на Тревър.

— Добре, чудесно! Господи! Между другото, смисълът ти се губи.

— И какъв е смисълът, Питър?

Той прочиства гърлото си.

— Онзи ден в мазето на Макларън. И на мен ми беше първата целувка.

Смехът ми рязко замира.

— Така ли?

— Да.

Гледам го втренчено.

— Защо никога не си ми казвал?

— Не знам. Предполагам, че съм забравил. И освен това, смущаващо е, че си измислих момиче. Не казвай на никого!

Изпълнена съм с учудване, но приятно. Значи съм била първата целувка на Питър Кавински. Прекрасно!

Прегръщам го и повдигам брадичка с очакване на целувката за лека нощ. Той потрива лице в моето и аз се радвам, че бузите му са гладки и почти няма нужда да се бръсне. Затварям очи, вдишвам го, чакам целувката му. А той ме целува благопристойно по челото.

— Лека нощ, Кови.

Отварям рязко очи.

— И това е всичко, което ще получа?

Той самодоволно казва:

— По-рано каза, че не съм толкова добър в целувките, помпиш ли?

— Шегувах се!

Той ми намига и скача в колата. Гледам го как се отдалечава. Дори след цяла година заедно всичко ми се струва толкова ново. Да обичам момче и то да ме обича. Струва ми се истинско чудо.

Не влизам вътре веднага. Просто в случай че се върне. С длани на хълбоци чакам цели двайсет секунди преди да се обърна към входните стъпала. В този момент колата му завива, носи се по улицата и спира право пред нашата къща. Питър подава глава през прозореца.

— Добре, тогава — извиква. — Да се поупражняваме.

Изтичвам до колата му, хващам го за ризата и го дръпвам към мен, накланям глава, а после го отблъсквам и изтичвам към входната врата, смеейки се, а вятърът запраща косата в лицето ми.

— Кови! — вика той.

— Само това ще получиш! — извиквам радостно. — Ще се видим утре в автобуса!

* * *

Същата вечер, докато двете с Кити мием зъбите си в банята, питам:

— Според скалата от едно до десет, колко ще ти липсвам, като отида в колежа? Бъди честна.

— Много е рано за такъв вид разговори — казва тя и изплаква четката си.

— Просто отговори.

— Четири.

— Четири? Каза, че Марго ти липсва шест и половина!

Кити поклаща глава.

— Лара Джийн, защо трябва да помниш всяко малко нещо? Не е здравословно.

— Най-малкото можеш да се престориш, че ти липсвам! — избухвам. — Така е прилично.

— Марго отиде в другия край на света. Ти ще си само на петнайсет минути, така че дори няма да усетя липсата ти.

— Но все пак.

Тя слага длани на сърцето си.

— Добре. Какво ще кажеш за това: „Ще ми липсваш толкова много, че ще плача всяка вечер“?

Усмихвам се.

— Това ми харесва повече.

— Ще ми липсваш толкова много, че ще ми се иска да си прережа вените! — извиква тя бурно.

— Не говори така, Катрин!

— Тогава престани да си просиш комплименти — казва тя и си ляга, а аз оставам, за да опаковам тоалетните си принадлежности за пътуването до Ню Йорк на следващия ден. Ако вляза във Вирджинския университет, вероятно ще държа гримовете, кремовете и четките си тук, у дома, за да не се налага всеки път да ги опаковам. Марго трябваше да внимава какво да вземе със себе си в „Сейнт Андрюс“, защото Шотландия е толкова далеч и не може да си идва често у дома. А аз вероятно ще си опаковам багажа за есента и зимата, а летните ми неща ще си стоят у дома и ще ги сменям със смяната на сезоните.