Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (29)

29

За последен път ще изкачим тези стълби заедно. Питър взема стъпалата по две, аз се влача след него и пуфтя. Последен учебен ден за завършващите, последният ми ден в гимназията.

Стигаме върха на стълбите и казвам:

— Чувствам, че вземането на стъпалата по две е само хвалба. Забелязал ли си, че само момчетата го правят?

— Вероятно и момичетата щяха, ако бяха по-високи.

— Приятелката на Марго, Челси, е висока метър и осемдесет, но не мисля, че взема стъпалата по две.

— Какво искаш да кажеш — че момчетата се хвалят повече?

— Вероятно. Не мислиш ли?

— Вероятно — признава той.

Звънецът удря и всички тръгват към класните стаи.

— Дали да не пропуснем първия час? Да отидем да си вземем палачинки? — Той повдига вежди, за да ме изкуши, хваща свободната дръжка на чантата ми и ме дръпва към себе си. — Хайде, знаеш, че искаш.

— Няма начин. Последният учебен ден е. Искам да се сбогувам с господин Лопес.

Питър изстенва.

— Боже мой.

— Знаеше каква съм, когато започна да излизаш с мен — казвам.

— Вярно е — казва той.

Преди да се разделим, протягам ръце в очакване. Питър ме гледа въпросително.

— Годишникът ми!

— О, по дяволите! Пак го забравих.

— Питър! Последният учебен ден е, а съм събрала едва половината подписи, които искам!

— Съжалявам — казва той и прокарва ръка през косата си, с което я разрошва. — Искаш ли да отида да го взема? Мога да тръгна веднага. — Изглежда искрено разкаян, но пак съм ядосана.

Когато не казвам нищо веднага, Питър тръгва обратно към стълбите, но аз го спирам.

— Не, недей. Всичко е наред. Ще го раздам по време на церемонията по завършването.

— Сигурна ли си? — пита той.

— Разбира се — казвам. Дори няма да е пълен учебен ден и не искам той да тича до дома си за годишника.

Почти няма учебни занятия, главно обикаляме из стаите и се сбогуваме с учителите, със служителите от канцеларията, с дамите от кафетерията, с училищната сестра. Много от тях ще видим и на церемонията по завършването, но не всички. Раздавам курабийките, които изпекох миналата вечер. Получаваме и последните си оценки — всичките добри, така че няма за какво да се тревожим.

Трябва ми цяла вечност да разчистя шкафчето си. Намирам бележки от Питър и ги прибирам в чантата си, за да ги добавя към албума, който правя за него. Стара пръчица от смесени ядки. Прашни черни ластичета за коса, което е ирония, защото, изглежда, никога не можеш да намериш ластиче, когато ти трябва.

— Тъжно ми е, че трябва да изхвърля някои от тези неща, дори тази стара пръчица от смесени ядки — казвам на Лукас, който седи на пода и ми прави компания. — Виждах я тук, в дъното на шкафа, всеки ден. Като стар приятел е. Може би трябва да си я разделим, за да запомним този ден?

— Не — казва Лукас. — Вероятно е мухлясала. — И спокойно добавя: — Вероятно няма да видя нито един от учениците тук след завършването.

Поглеждам го, наранена.

— Хей! Ами аз?

— С теб ще се виждаме. Ще ми идваш на гости в Ню Йорк.

— О! Да, разбира се.

— „Сара Лорънс“ е толкова близо до града. Ще мога да ходя да гледам представления на „Бродуей“ винаги когато пожелая. Има мобилно приложение, през което студентите могат да си купуват билети за същия ден. — Погледът му е някак далечен.

— Такъв си късметлия — казвам.

— Ще те заведа. Ще отидем и на гей бар. Ще бъде фантастично.

— Благодаря!

— Но всички други може и да не ги видя никога повече, все ми е едно.

— Все още ни предстои седмицата на плажа — напомням му и той кима.

— Винаги ще имаме седмица на плажа, до края на живота си — казва той присмехулно и аз го замервам с ластичето за коса.

Лукас може да ми се присмива колкото иска за това, че изпитвам носталгия. Знам, че тези дни са специални. До края на живота си ще помним дните си в гимназията.

* * *

След училище двамата с Питър отиваме у тях, защото у нас е истинска бъркотия с приготовленията за сватбата. Майка му ще ходи в клуба по четене след работа, а Оуен има футболен мач, така че цялата къща ще е само за нас. Изглежда, че единственото място, където наистина сме сами, е колата му, затова моменти като този са редки и забележителни. Последното ми прибиране у дома от гимназията и ме кара Питър. Подходящо е да приключа с гимназията така, както прекарвах времето си там — на седалката до Питър.

Качваме се в стаята му, сядам на леглото, което е спретнато оправено, завивката е опъната, възглавниците изглеждат пухкави. Завивката е нова, вероятно купена за колежа — на карета във весело червено, кремаво и морскосиньо. Сигурна съм, че е избрана от майка му.

— Майка ти ти оправя леглото, нали? — питам и се облягам на възглавниците.

— Да — казва той без капчица срам. Отпуска се на леглото, а аз се отмествам, за да му направя място.

Светлината на късния следобед се процежда през бледите завеси и стаята има някак романтичен облик. Ако трябваше да определя това по някакъв начин, щях да използвам думите „лято в предградията“. Питър е красив на всякаква светлина, но особено — на тази. Мислено му правя снимка. Раздразнението от това, че забрави годишника ми, се стопява, когато той се сгушва в мен, слага глава на гърдите ми и казва:

— Чувам как бие сърцето ти.

Заигравам се с косата му — нещо, което знам, че обича. Тя е толкова мека за момче. Обичам неговата миризма на сапун и прах за пране, всичко.

Той вдига поглед към мен и проследява с пръст очертанията на устните ми.

— Тази част ми харесва най-много — казва. После се повдига леко и погалва устните ми с неговите. Захапва игриво долната ми устна. Харесвам всичките му целувки, но може би най-много тази. После ме целува настоятелно, сякаш е напълно погълнат, заровил ръце в косата ми и аз си помислям: „Не, тази е най-добрата“.

Между целувките ме пита:

— Защо искаш да се целуваме само когато сме у дома?

— Аз… не знам. Предполагам, че не съм се замисляла. — Вярно е, че се отдаваме на ласки само в дома на Питър. Чувствам се странно и не мога да бъда романтична в леглото, в което спя от малка. Но когато съм в леглото на Питър или в колата му, забравям всичко и съм отдадена само на момента.

Отново се целуваме — Питър е съблякъл ризата си, но аз все още съм напълно облечена — когато звънва телефонът на долния етаж. Питър казва, че вероятно е водопроводчикът, който се обажда да каже кога ще поправи тръбите. Облича ризата си и изтичва долу да отговори на обаждането. И тогава виждам годишника си на бюрото му.

Ставам, вземам го и прелиствам до задната страница. Все още няма нищо написано. Когато Питър се връща, отново седя на леглото и не споменавам годишника, не питам защо още не е написал нищо. Не съм сигурна защо. Казвам му, че е по-добре да си вървя, защото тази вечер Марго ще се върне от Шотландия и искам да заредя хладилника с всичката й любима храна.

Лицето на Питър помръква.

— Не искаш ли да останеш още малко? Мога да те закарам после до магазина.

— Трябва да почистя и стаите на горния етаж — казвам и се изправям.

Той хваща края на блузата ми и се опитва да ме дръпне обратно на леглото.

— Хайде, само още пет минути.

Лягам до него, той се сгушва в мен, но аз продължавам да мисля за годишника. От месеци работя върху албума, най-малкото, което той може да направи за мен, е да ми напише нещо хубаво.

— Добро упражнение за колежа — прошепва той и ме дръпва към себе си, прегръща ме. — Леглата във Вирджинския университет са малки. Колко са големи в Университета на Северна Каролина?

С гръб към него, казвам:

— Не знам. Не разгледах спалните.

Той поставя главата си на мястото между врата и рамото ми.

— Въпросът беше подвеждащ — казва и усещам, че се усмихва. — За да проверя дали двете с Крис сте разгледали спалнята на някое момче. Поздравления, издържа теста.

Засмивам се. После усмивката ми изчезва и аз също го подлагам на тест.

— Не забравяй да ми напомниш да взема годишника си, когато тръгвам.

Той застива за секунда, после весело казва:

— Трябва да го намеря. Тук някъде е. Ако не мога да го намеря, ще ти го донеса по-късно.

Отдръпвам се от него и сядам. Смутен, той вдига поглед към мен.

— Видях годишника си на бюрото ти, Питър. Знам, че още нищо не си написал!

Питър сяда, въздиша и грубо прокарва ръка през косата си. Поглежда ме, после отново свежда очи.

— Просто не знам какво да напиша. Знам, че искаш да напиша нещо страхотно, романтично, но не знам какво. Опитах няколко пъти и просто… сковавам се. Знаеш, че не съм добър в тези неща.

Развълнувана, казвам:

— Няма значение какво казваш. Важното е да идва от сърцето. Просто бъди мил. Бъди себе си. — Притискам се в него и го прегръщам през врата. — Окей? — Питър кима и го целувам леко, а той се повдига и ме целува страстно и тогава вече не давам и пет пари дори за тъпия годишник. Усещам ясно всеки дъх, всяко движение. Запомням всичко, скътвам го в сърцето си.

Когато се откъсваме един от друг, той вдига поглед и казва:

— Вчера отидох в дома на татко.

Ококорвам очи.

— Така ли?

— Да. Той покани мен и Оуен на вечеря. Нямаше да отида, но Оуен ме помоли да отида с него и не можех да му откажа.

Лягам и слагам глава на гърдите му.

— Как беше?

— Добре, предполагам. Къщата му е хубава. — Не казвам нищо, просто го чакам да продължи. Минава сякаш цяла вечност, преди да каже: — Сещаш ли се за онзи стар филм, който ме накара да гледам, онзи, в който бедното дете стои с нос, залепен до витрината? Така се чувствах.

„Онзи стар филм“ се отнася до „Уили Уонка и шоколадовата фабрика“ и моментът, когато Чарли гледа как другите деца лудуват и са отдадени на удоволствията в магазина за сладки и бонбони, но той не може да влезе, защото няма никакви пари. Мисълта за Питър — красив, уверен и спокоен — който се чувства така, извиква у мен желание да плача. Може би не трябваше да настоявам толкова да поднови отношенията си с баща си.

— Поставил е баскетболен кош за онези деца. Толкова пъти го молих за това, но не го направи. А децата му дори не са атлетични. Не вярвам Евърет да е отбелязал кош през целия си живот.

— Оуен прекара ли добре?

Той недоволно отговаря.

— Да, той, Клейтън и Евърет играха видеоигри. Баща ми приготви хамбургери и пържоли. Дори си сложи готварска престилка. Не мисля, че някога изобщо е помагал на мама в кухнята, докато са били женени. — Прави пауза. — Не изми чиниите, така че, предполагам, не се е променил чак толкова много. И все пак се виждаше колко упорито се опитват с Гейл. Тя изпече торта. Но не толкова добра като твоите.

— Каква торта? — питам.

— Дяволска торта. Беше суха. — Поколебава се, преди да каже: — Поканих го на церемонията по завършването.

— Така ли? — Сърцето ми се изпълва с чувства.

— Той непрекъснато питаше за училище и… не знам. Мислех за онова, което каза ти, и го поканих. — Свива рамене, като че ли не го интересува особено дали баща му ще дойде, или не. Това е преструвка. Интересува го. Разбира се, че го интересува. — Ще го видиш тогава.

Сгушвам се в него.

— Толкова се гордея с теб, Питър.

Той се засмива.

— Защо?

— Защото си дал на баща си шанс, макар че не го заслужава. — Вдигам поглед към него и казвам: — Ти си мило момче, Питър К. — Той се усмихва, а усмивката му ме кара да го обичам още повече.