Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (3)

3

На следващата сутрин си слагам от червилото с цвят на мак, с което Сторми най-много ме харесва, поставям великденските яйца в плетена бяла кошничка, вземам ги с мен и подкарвам към „Белвю“. Спирам на рецепцията, за да оставя яйцата и да побъбря малко с Шанис. Питам я какво ново има и тя отговаря, че има две нови доброволки, и двете от Университета на Вирджиния, което ме кара да се чувствам малко виновна, че не идвам тук толкова често.

Казвам „довиждане“ на Шанис и отивам при Сторми с моето великденско яйце. Тя отваря вратата, облечена в тъмнорозово кимоно. Сложила си е и червило в тон.

— Лара Джийн! — извиква. След като ме прегръща, се засуетява около мен: — Гледаш корените на косата ми, нали? Знам, че трябва да я боядисам.

— Едва се забелязва — уверявам я.

Тя е много развълнувана заради яйцето с образа на Мария Антоанета и казва, че няма търпение да го покаже на Алиша Ито, нейна приятелка и съперница.

Седим на дивана й, тя ми се заканва с пръст и казва:

— Сигурно си много влюбена в приятеля си, щом едва намираш време да дойдеш да ме видиш.

Разкаяна, казвам:

— Съжалявам. Сега, след като вече съм кандидатствала в колежа, ще идвам по-често.

— Хм!

Най-добрият начин да се справиш със Сторми, когато е в такова настроение, е да я ласкаеш.

— Само правя това, което ти ми каза, Сторми.

Тя накланя глава на една страна.

— Какво съм ти казала?

— Да ходя на много срещи и да имам много приключения — точно като теб.

Тя свива начервените си устни и се опитва да не се усмихне.

— Е, дала съм ти много добър съвет. Продължавай да слушаш Сторми и ще си в отлично състояние. А сега ми кажи нещо пикантно.

Засмивам се.

— Животът ми не е така пикантен.

Тя ме пита:

— Не ти ли предстоят балове? Кога е този за завършването?

— Едва през май.

— Е, имаш ли рокля?

— Още не.

— По-добре да се заемеш с въпроса. Не искаш някое друго момиче да носи роклята ти, мила. — Изучава лицето ми. — С твоята кожа, мисля, че трябва да носиш розово. — После очите й светват и тя щраква с пръсти. — Това ми напомня! Има нещо, което искам да ти дам. — Сторми скача и отива в спалнята си. Връща се с малка кадифена кутийка.

Отварям я и ахвам. Подарява ми пръстена си с розовия диамант! Онзи, който има от ветерана, изгубил крака си във войната.

— Сторми, не мога да го приема.

— О, ще го приемеш. Ти си точно момичето, което трябва да го носи.

Бавно изваждам пръстена и го поставям на лявата си ръка и, о, как блести.

— Красив е! Но наистина не трябва…

— Твой е, мила. — Сторми ми намига. — Послушай съвета ми, Лара Джийн. Никога не казвай „не“, когато всъщност искаш да кажеш „да“.

— Тогава… Да! Благодаря ти, Сторми! Обещавам да се грижа добре за него.

Тя ме целува по бузата.

— Знам, мила.

Веднага щом се прибирам у дома, прибирам пръстена в кутията си с бижута.

* * *

По-късно същия ден съм в кухнята с Кити и Питър и чакам шоколадовите си курабийки да се охладят. През последните няколко седмици полагам усилия да подобря рецептата си за шоколадови курабийки, а Питър и Кити са помощниците ми в това начинание. Кити ги предпочита тънки и твърди, докато Питър ги харесва по-бухнали и по-меки. Моята перфектна курабийка е комбинация от двете. Хрупкава, но мека. Светлокафява, не й липсва нито цвят, нито аромат. Придавам й височина, но не е прекалено „подпухнала“. Такава курабийка се стремя да направя.

Прочела съм всичко в интернет по въпроса, разгледала съм снимките на всички курабийки, приготвени с бяла захар, както и на такива със смес от бяла и кафява, на приготвени с хлебна сода и на такива с бакпулвер, с ванилия и ванилов екстракт, кръгли, квадратни и правоъгълни. Натисках сладките с чаша, за да се сплескат равномерно. Първо замразявах тестото, после го нарязвах. Опитах и като първо го нарязвах, а после замразявах. Но моите курабийки все стават прекалено дебели.

Този път използвах значително по-малко хлебна сода, но курабийките пак са „подпухнали“ и съм готова да ги изхвърля всичките, защото не са съвършени. Разбира се, не ги изхвърлям — това ще е разхищение на продукти. Вместо да ги изхвърля, казвам на Кити:

— Не каза ли, че си имала проблеми миналата седмица, защото си говорила в час? — Тя кима. — Занеси го на учителката си и й кажи, че си ги изпекла ти и че съжаляваш. — Вече почти не останаха хора, на които да раздавам курабийките си. Вече дадох няколко на пощальона, на шофьора на училищния автобус, с който Кити пътува, на сестрите в болницата на татко.

— Какво ще правиш, когато се получат? — пита ме Кити е пълна уста.

— Да, какъв е смисълът на всичко това? — казва Питър. — Искам да кажа, на кого му пука, ако сладката се получи с осем процента по-добра? Тя пак си е шоколадова курабийка.

— Ще изпитам удоволствие от това да знам, че моята рецепта за шоколадови курабийки е най-добрата. И ще я предам на следващото поколение момичета Сонг.

— Или момчета — казва Кити.

— Или момчета — съгласявам се. И й казвам: — Отиди горе и ми донеси голям буркан „Мейсън“, в който да ги прибера. И панделка.

Питър пита:

— Ще донесеш ли малко в училище утре?

— Ще видим — казвам, защото искам да го видя нацупен, какъвто много го харесвам. Той прави физиономията, а аз го потупвам по бузата. — Такова си бебе.

— На теб ти харесва — казва той и си открадва още една курабийка. — Хайде да пуснем филма. Обещах на мама, че ще се отбия в магазина и ще й помогна да премести някои мебели. — Майката на Питър е собственичка на антикварен магазин. Той носи името „Линдън и Уайт“, а Питър й помага винаги, когато може.

Днешният филм от списъка ни е „Ромео и Жулиета“, версията от 1996 година с Леонардо ди Каприо и Клеър Дейнс. Кити го е гледала вече дузина пъти, а аз съм го гледала оттук-оттам, а Питър въобще не го е гледал.

Кити отива горе за любимата си възглавничка и се настанява на пода, държейки в ръце купа с пуканки. Нашият жълтеникав териер Джейми Фокс-Пикъл веднага сяда до нея, без съмнение, се надява на някоя и друга пуканка. Двамата с Питър сядаме на дивана и се сгушваме под вълненото одеяло, което Марго изпрати от Шотландия.

От мига, в който Лео се появява на екрана в морскосиния костюм, сърцето ми се разтуптява. Той е като ангел — красив, но повреден ангел.

— За какво се тревожи толкова? — пита Питър, протяга ръка и взема цяла шепа от пуканките на Кити. — Да не е принц или нещо подобно?

— Не е принц — казвам. — Просто е богат. И семейството му е доста влиятелно в този град.

— Той е моята мечта — казва Кити с подходящ тон.

— Е, той е вече пораснал — казвам, без да свалям очи от екрана. — На практика е на възрастта на татко. — Но все пак…

— Чакай, мислех, че аз съм твоята мечта — казва Питър. Не на мен, на Кити. Знае, че не е моята мечта. Моята мечта е Гилбърт Блайт от „Анн от фермата «Грийн Гейбълс»“. Красив, предан, умен.

— Уф! — казва Кити. — Ти си ми като брат.

Питър изглежда искрено наранен, затова го потупвам по рамото.

— Не мислиш ли, че е малко мършав? — настоява Питър.

Аз му шъткам да млъкне.

Той кръстосва ръце на гърдите си.

— Не разбирам защо вие можете да разговаряте по време на филма, а аз трябва да мълча. Това са глупости.

— Ние сме си у дома — казва Кити.

— Сестра ти ми шътка да мълча и в моята къща!

И двете не му обръщаме внимание.

В пиесата, Ромео и Жулиета са само на тринайсет. Във филма са на седемнайсет или осемнайсет. Определено все още са тийнейджъри. Как са разбрали, че са един за друг? Само един поглед над аквариума в банята е всичко, което е необходимо? И са разбрали, че това е любов, за която си струва да умрат? Защото те знаят. Вярват. Предполагам, разликата е, че в онези времена хората са се женели много по-млади отсега. И на практика „докато смъртта ни раздели“ е означавало, да речем, петнайсет или двайсетгодишни, защото тогава хората не са живеели така дълго.

Но когато погледите им се срещат над аквариума… когато Ромео се покатерва на терасата й и й признава любовта си… не мога да се сдържа. Аз също вярвам. Макар че, знам, едва се познават и историята им свършва още преди да е започнала, а и истинската част се Крис във всекидневието, в това да избираш да бъдеш с някого въпреки всички трудности. Но мисля, че любовта между тях е щяла да се получи, ако са били останали живи.

По екрана вървят надписите, а по бузите ми се стичат сълзи. Питър изглежда тъжен, но не и твърде развълнуван, а очите на Кити са сухи. Тя скача и казва, че ще заведе Джейми Фокс-Пикъл навън, за да се изпишка. И те излизат, а аз все още съм потънала в чувствата си на дивана и бърша сълзите от очите си.

— Имаха толкова сладка първа среща — проплаквам.

— Какво означава „сладка“? — Сега Питър лежи на една страна, подпрял глава на лакът. Толкова е сладък, че ми се иска да го щипна по бузата. Но се въздържам да му го кажа. Самочувствието му и бездруго е твърде високо.

— Срещата е „сладка“, когато и двамата главни герои се срещнат за пръв път и това стане по очарователен начин. Така разбираш, че нещата между тях ще се получат. Колкото по-очарователна е срещата, толкова по-добре.

— Като в „Терминатор“, когато Рийс спасява Сара от Терминатора и казва: „Ела с мен, ако искаш да живееш“. Страхотни думи.

— Хм… предполагам, че срещата им би могла да се нарече очарователна… Но за мен сладка първа среща е по-скоро тази в „Това се случи една нощ“. Трябва да добавим този филм към списъка.

— Цветен ли е, или черно-бял?

— Черно-бял.

Питър надава стон и се отпуска на възглавничките.

— Много лошо, че ние нямахме сладка първа среща — продължавам да мисля на глас.

— Ти се блъсна в мен в коридора в училище. Мисля, че това е доста очарователно.

— Но винаги сме се познавали, така че всъщност не се брои. — Смръщвам вежди. — Дори не помним как сме се срещнали. Колко тъжно.

— Аз помня кога те срещнах за първи път.

— Неее. Лъжец!

— Хей, само защото ти не помниш нещо, не означава, че и аз не го помня. Помня много неща.

— Добре, как се срещнахме? — предизвиквам го. Сигурна съм, че каквото и да каже, ще бъде лъжа.

Питър отваря уста, после я затваря.

— Няма да ти кажа.

— Виждаш ли! Просто не можеш да измислиш нищо.

— Не. Не заслужаваш да знаеш, защото не ми вярваш.

Извивам очи към тавана.

— Щом казваш.

След като изключвам филма, двамата с Питър сядаме на предната веранда и пием от сладкия чай, който приготвих миналата вечер. Навън е хладно, въздухът още щипе и напомня, че пролетта не е дошла, но скоро ще дойде. Кучешкият дрян в предния ни двор едва започва да цъфти. Подухва приятен ветрец. Мисля, че мога да седя така цял следобед и да гледам как клоните на дърветата се поклащат, а листата танцуват.

Все още имаме малко време преди да се наложи да тръгне, за да помогне на майка си. Бих отишла с него, за да стоя зад касата докато той мести мебели, но последния път, когато ме взе със себе си, майка му смръщи вежди и каза, че магазинът й е работно място, а не място, където „да висят тийнейджъри“. Майката на Питър не проявява открито неприязън към мен и не мисля, че не ме харесва, но още не ми е простила задето скъсах с Питър миналата година. Мила е с мен, но се усеща някакво недоверие, сякаш е нащрек. Все едно казва: „Да почакаме и да видим кога отново ще нараниш сина ми“. Винаги съм мислила, че ще се разбирам страхотно с майката на първото си гадже, че връзката ми с нея ще е в стил Ина Гартен. Че двете заедно ще приготвяме вечерята, ще си делим чая и съчувствието и ще играем скрабъл в дъждовните следобеди.

— За какво мислиш? — пита Питър. — На лицето ти е изписано онова изражение.

Аз дъвча долната си устна.

— Иска ми се майка ти да ме харесваше повече.

— Тя те харесва.

— Питър! — Изглеждам го.

— Харесва те! Ако не те харесваше, нямаше да те покани на вечеря.

— Кани ме на вечеря, защото иска да види теб, не мен.

— Не е вярно. — Виждам, че тази мисъл никога не му е хрумвала, но в нея има истина и той го знае.

— Би искала да скъсаме преди да заминем за колежа — изтърсвам.

— Сестра ти също.

Припявам:

— Ха! Значи признаваш, че майка ти иска да скъсаме! — Не знам защо тържествувам така. Мисълта е тъжна, макар и вече да подозирам истината.

— Според нея е лошо да си толкова сериозен, когато си млад. Няма нищо общо с теб. Казах й, че само защото не се е получило между нея и татко, не означава, че ще бъде същото за нас. Аз не съм като баща си. И ти не си като майка ми.

Родителите на Питър се разведоха, когато беше в шести клас. Баща му живее на около трийсет минути разстояние с новата си съпруга и двамата си синове. Питър не обича да говори много-много за баща си. Дори рядко повдига въпроса, но тази година, просто така и изненадващо, баща му поиска отново да изгради връзка с него — започна да го кани на бейзболни мачове и у дома си на вечеря. До този момент Питър е като каменна стена.

— Приличаш ли на баща си? — питам. — Имам предвид по външност.

Той кисело отговаря:

— Да. Хората непрекъснато го повтарят.

Поставям глава на рамото му.

— В такъв случай трябва да е много красив.

— Когато е бил млад, предполагам — признава той. — Но сега съм по-висок от него.

Това е общото между мен и Питър: той има само майка, а аз имам само татко. Той смята, че аз съм късметлийка, защото съм загубила майка си, която ме е обичала, а неговият баща е жив, но е боклук. По негови думи, не мои. Част от мен е съгласна с него, защото имам толкова хубави спомени за мама, каквито той едва ли има за баща си.

Харесваше ми как, след баня, сядах с кръстосани крака пред нея и гледах телевизия, докато тя вчесваше косата ми. Помня, че Марго мразеше да седи неподвижна и да решат косата й, но аз нямах нищо против. Този спомен ми е най-скъп и е по-скоро чувство, отколкото спомен. Размазан и нищо особено, всичко се смесва в един миг. Друг подобен спомен е, когато тя оставя Марго за урок по пиано и двете тайно хапваме сладолед на паркинга на „Макдоналдс“. С карамел и ягодов сос, а тя ми даваше и фъстъците си. Веднъж я попитах защо не харесва сладоледа с фъстъци и тя отговори, че го харесва, но аз го обожавам. А тя обожава мен.

Но въпреки всички тези хубави спомени, които не бих заменила за нищо на света, знам, че дори мама да беше боклук, бих предпочела да е тук, с мен. Надявам се някой ден Питър да се чувства по същия начин относно баща си.

— А сега за какво мислиш? — пита ме Питър.

— За мама — казвам.

Питър оставя чашата си, протяга се и поставя глава в скута ми. Вдига поглед към мен и казва:

— Иска ми се да я познавах.

— Тя нямаше да те хареса — казвам и го погалвам по косата. Колебливо питам: — Мислиш ли, че някой ден мога да се запозная с баща ти?

През лицето му преминава облак и ми се иска да не бях повдигала темата.

— Не искаш да се запознаеш с него — казва. — Не си струва. — После се сгушва в мен. — Хей, може би трябва да се облечем като Ромео и Жулиета за Хелоуин тази година. Този ден е на особена почит в Университета на Вирджиния.

Облягам се на стълба. Той сменя темата и аз не възразявам.

— Искаш да кажеш, като Ромео и Жулиета на Лео и Клеър?

— Да. — Подръпва плитката ми. — Ще бъда твоя благороден рицар.

Погалвам го по косата.

— Имаш ли нещо против да оставиш косата си малко по-дълга? И може би… да я боядисаш руса? Иначе хората може да си помислят, че си просто рицар.

Питър се разсмива така силно, че се съмнявам дали чува останалата част от изречението.

— О, мили боже, Кови. Толкова си забавна.

— Шегувах се! — казвам полу на шега. — Но знаеш, че приемам костюмите сериозно. Защо да си правя труда с нещо, ако ти ще го направиш само наполовина?

— Добре, може би ще нося перука, но нищо не обещавам. Ще бъде първият ни Хелоуин в Университета на Вирджиния.

— Била съм там за Хелоуин и преди. — Първата есен след като Марго получи шофьорската си книжка, заведохме Кити на моравата за „Лакомство или номер“. Онази година тя беше Батман. Питам се дали би искала да го направим отново.

— Искам да кажа, че най-после ще можем да ходим на университетски партита по случай Хелоуин. Ще влизаме легално, няма да се прокрадваме. Веднъж с Гейб бяхме изхвърлени от едно университетско парти и това бе най-смущаващият момент в живота ми.

Поглеждам го изненадано.

— Ти? Ти никога не се смущаваш.

— Е, онзи ден бях смутен. Опитвах се да говоря с момичето, облечено като Клеопатра, другите момчета бяха в настроение: „Изчезвай оттук, боклук“, а тя и приятелките й се смееха. Смотаняци.

Навеждам се и го целувам и по двете бузи.

— Аз никога няма да ти се смея.

— Ти непрекъснато ми се присмиваш — казва той. Вдига глава, дръпва ме към себе си и се целуваме. Целувка в стил Спайдърмен.

— Харесва ти да ти се присмивам — казвам с усмивка, а той свива рамене.