Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (25)

25

Събуждам се, но не ставам веднага, протягам ръце и крака във всички посоки. Предната нощ ми се струва като сън. Истина ли е? Наистина ли ще уча в Университета на Северна Каролина?

Да, да, наистина. Каква лудост, колко вълнуващо, че животът ти може да се промени само за една нощ. Винаги съм се страхувала от промяната, но сега не изпитвам страх. Вълнувам се. Сега разбирам каква привилегия е да се вълнуваш за колежа, в който ще учиш. Питър, Крис и Лукас ще отидат, където искат, но моето бъдеще ми изглеждаше като втори избор, защото беше втори избор, независимо колко страхотен е университетът „Уилям енд Мери“. Този в Северна Каролина е избор, какъвто дори не знаех, че имам, като магически появила се врата — врата, която може да води навсякъде.

Като приключвам с размислите, поглеждам часовника на стената и виждам, че съм проспала целия ден. Сядам, включвам телефона си и виждам пропуснатите обаждания и гласовата поща от татко и Кити от предната вечер. Изтривам съобщенията, без да ги прослушам, за да не чувам гнева в гласа на татко, после виждам, че Питър също ми е оставил гласова поща. Като виждам името му, сърцето ми сякаш се спуска в стомаха. Има и текстови съобщения, които питат къде съм. Обаждам му се, но той не вдига и предполагам, че е на тренировки. Оставям му съобщение да се отбие у дома, когато се прибере. Тази вечер трябва да отидем на партито на Стив Бледъл. Нервна съм, защото трябва да кажа новината на Питър. Имахме план, а сега аз променям всичко. Но нали не знаех, че тази врата ще се отвори за мен. Той ще разбере. Знам, че ще разбере.

Сядам на леглото и се обаждам по Фейстайм на Марго. Тя е навън, отива някъде.

— Какво има? — пита.

— Познай.

— Какво!

— Приеха ме в Университета на Северна Каролина!

Тя изпищява и изпуска телефона. За щастие, той пада в тревата. Тя се навежда да го вдигне. И продължава да пищи от радост.

— О, мили боже! Това е удивително! Най-добрата новина! Кога разбра?

Лягам по корем.

— Вчера! Двете с Крис отидохме снощи да разгледаме и, Гого, беше толкова забавно. Отидохме да слушаме една група, танцувахме и викахме до насита. Гърлото ме боли!

— Чакай… ще отидеш там, нали?

— Да!

Марго отново започва да пищи и аз се засмивам.

— Какъв е кампусът? — пита тя.

— Ами много прилича на този на Вирджинския университет.

— Чух. Чух, че кампусите си приличат. Градовете също. И двата града са либерални, но Чапъл Хил може би малко повече. Там има много страхотни умове. Нямам търпение да разгледам учебниците с теб. — Отново закрачва. — Там ще ти хареса. Маги Кохън, която е с година по-голяма от мен, го обожава. Трябва да говориш с нея. — Усмихната лъчезарно, Марго казва: — Всичко започва сега, Лара Джийн. Ще видиш.

* * *

След като приключвам разговора с Марго, вземам вана и извършвам всичките ритуали: маска за лице, луфа, изтъркване на кожата с кафява захар и лавандула. Докато съм във ваната, репетирам какво ще кажа на Питър. „Има две дървета, които растат на противоположни страни, а клоните им се срещат по средата…“ Стоя във ваната толкова дълго, че Кити ми вика да побързам. Подсушавам косата си, после я навивам, лакирам ноктите си и дори си слагам от лимоновия крем за омекотяване на кожички, който купих, но досега не съм използвала.

Татко, Трина и Кити са отишли на кино и съм сама в къщата, когато, около осем, идва Питър. Облечен е в нов пуловер с логото на Вирджинския университет, косата му е току-що измита, все още влажна. Мирише на сапун „Дав“, което обожавам у него. Прегръща ме, притиска се в мен.

— Уморен съм — казва и се отпуска на дивана в дневната. — Може ли да не ходим на партито у Стив? Искам просто да стоя тук с теб и да не разговарям с други хора. Изтощен съм.

— Разбира се — казвам и си поемам дълбоко дъх, за да му кажа новината, а той ме поглежда уморено.

— Момчетата от отбора са в страхотна форма. Трудно ми е да поддържам темпото им.

Смръщвам вежди.

— Хей, ти също си в добра форма.

— Не колкото тях. Трябва да наваксвам. — Разтрива тила си. — Ще ми кажеш ли най-после къде беше снощи?

Сядам на дивана с лице към него и подвити под тялото крака. Притискам опакото на дланите към бузите си, защото усещам, че са горещи. След това отпускам ръце в скута си.

— Е, добре. — Правя пауза. — Готов ли си за това?

Той се засмива.

— Да, готов съм.

— Добре. Лудост е, но бях в Северна Каролина с Крис.

Питър повдига вежди.

— Странно. Добре. Продължавай.

— Бях там, защото… Приеха ме в Университета на Северна Каролина!

Той премигва.

— Леле. Това е… леле. Страхотно.

Отново си поемам дълбоко дъх.

— Не мислех, че ще пожелая да отида там, но градът е наистина очарователен, хората — мили, а я има и онази пейка до Стария кладенец, където, ако легнеш и вдигнеш поглед, се срещат клоните на двете дървета, растящи на противоположните страни. Клоните им се докосват ето така. — Понечвам да покажа, но спирам, защото осъзнавам, че Питър не ме слуша. Гледа в пространството. — За какво мислиш?

— Това означава ли, че ще учиш там, а не в „Уилям енд Мери“?

Поколебавам се.

— Да.

Той кима.

— Радвам се за теб, наистина. Но ми е мъчно, че ще си толкова далеч. Ако сега скоча в колата и тръгна нататък, ще заспя на кормилото. Колко е от Шарлътсвил до Чапъл Хил? Четири часа?

Стомахът ми се свива.

— Три часа и двайсет и пет минути. Знам, че изглежда много време, но минава бързо!

— Това е двойно повече, отколкото е нужно, за да стигнеш от Шарлътсвил до „Уилям енд Мери“. И то без да се вземе под внимание трафикът. — Отпуска глава на облегалката на дивана.

— Не е двойно — казвам тихо. — Само час и половина повече.

Той ме поглежда и виждам съжалението в очите му.

— Съжалявам. Наистина съм изтощен. Ще бъде много по-трудно, отколкото мислех. Не връзката ни, а колежът. Ще трябва да уча по двайсет и четири часа седем дни в седмицата, а когато не уча, ще тренирам, ще съм в клас или ще спя. Ще бъде наистина натоварено. И… не мислех, че ще си толкова далеч.

Не съм го виждала такъв преди. Изглежда победен. Когато става въпрос за спорта или за училище, той е винаги толкова безгрижен и уверен. За него винаги всичко е лесно.

— Питър, ще се справиш страхотно. Едва започваш. Щом свикнеш, ще бъде както винаги. — Срамежливо казвам: — И… ние също ще свикнем.

Той рязко изправя гръб.

— Знаеш ли какво? Да отидем на партито.

— Сигурен ли си?

— Да. Приготвила си се. Да не пращаме прическата ти на вятъра. — Дръпва ме към себе си. — Да празнуваме приемането ти.

Прегръщам го и го притискам към себе си. Раменете му са стегнати, усещам напрежението в гърба му. Повечето момчета няма да забележат, че съм навила косата си и съм облякла блуза. Опитвам се да се концентрирам върху това, а не върху факта, че всъщност не ме поздрави за приемането.