Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (27)

27

Сега, след като реших да отида в Университета на Северна Каролина, изведнъж се появяват неща, които трябва да свърша, и то веднага. Информирам „Уилям енд Мери“, че няма да се запиша, и изпращам депозита си в Университета на Северна Каролина. Казвам на педагогическия съветник, госпожа Дювал, която е на седмото небе. Тя ми казва, че от нашия клас аз съм единствената приета там и тя няма търпение да прибави университета към списъка на училища, в които са приети наши ученици.

— Знаех, че ще ме накараш да се гордея с теб — казва и кима. — Знаех.

Шапките и тогите ни са пристигнали и двамата с Питър бързаме към физкултурния салон да вземем нашите, както и съобщенията за завършването.

Сядаме на пейките, за да пробваме шапките, Питър накланя моята на една страна и казва:

— Хубава си.

Давам му въздушна целувка.

— Дай да видя съобщенията ти. — Искам да видя името му, изписано калиграфически.

Той ми подава кутията и аз я отварям. Прокарвам пръсти по релефните букви. Питър Грант Кавински. Казвам:

— Размисли ли дали да не поканиш баща си?

Питър се оглежда да види дали някой ни слуша и отговаря тихо:

— Защо все повдигаш този въпрос?

Протягам ръка и докосвам шапката му.

— Защото дълбоко в себе си мисля, че искаш той да бъде там. Дори само за да види какво си постигнал и какво е пропуснал.

— Ще видим — казва Питър и аз оставям нещата така. Решението е негово.

* * *

По пътя от училище към вкъщи Питър ме пита:

— Искаш ли да гледаме филм довечера?

— Не мога — казвам. — Кристен, приятелката на Трина, ще дойде, за да обсъдим последните подробности за моминското парти.

Той ми хвърля лукав поглед.

— Ще отидете ли в стриптийз клуб?

— Не! Пфу. Като че ли някога бих пожелала да видя нещо такова.

— Какво? — пита той.

— Намазани с масло мускули. — Потрепервам. — Щастлива съм, че нямаш големи мускули.

Питър смръщва вежди.

— Хей, аз съм мускулест.

Стискам бицепса му и той автоматично се разтяга под пръстите ми.

— Ти си строен и с малки, стегнати мускули.

— Наистина знаеш как да кастрираш един мъж, Кови — казва, когато поемаме по нашата улица.

Става ми неприятно, защото се сещам за думите му от онзи ден, че не е в същата форма като останалите от отбора.

— Харесвам те точно такъв, какъвто си — бързам да кажа и той се засмива, така че не може да е наранен.

— А какво ще бъде ергенското парти на баща ти?

Засмивам се.

— Виждал ли си баща ми? Той е последният, който ще има ергенско парти. Той дори няма приятели, които да покани! — Млъквам и се замислям над казаното. — Е, предполагам, че Джош може да се брои за негов приятел. Не го виждаме много често, откакто замина да учи, но с баща ми често си разменят имейли.

— Не разбирам какво вижда семейството ти в него — казва Питър кисело. — Какво му е толкова страхотното?

Въпросът е щекотлив. Питър страда от мисълта, че татко харесва Джош повече от него, а аз се опитвам да му обясня, че това не е състезание — и то определено не е. Татко познава Джош от дете. Те си разменят комикси, за бога. Така че няма съревнование. Очевидно, татко харесва Джош повече. Но само защото го познава по-добре. И само защото двамата имат повече общо: никой от тях не е страхотен. А Питър определено е страхотен. Подобно качество смущава баща ми.

— Джош обожава готвенето на татко.

— Аз също!

— Имат един и същи вкус за филми.

Питър подхвърля:

— И Джош не е записан на видео във вана с никоя от дъщерите му.

— О, мили боже, остави вече това! Татко вече забрави. — „Забрави“ може би е прекалено силна дума. Но не е повдигал въпроса и се надявам никога да не го повдигне.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Е, повярвай. Баща ми бързо прощава и бързо забравя.

Спираме на алеята и Питър внезапно казва:

— Ами ако организирам ергенско парти за баща ти? Можем да си направим пържоли, може би пури…

— Баща ми не пуши пури.

— Е, само пържоли тогава. Господи!

— Пържоли и никакъв стриптийз клуб.

— О, боже, имай ми поне малко доверие, Кови! Освен това, още не съм на двайсет и една. Съмнявам се, че мога да вляза.

Хвърлям му строг поглед.

Той побързва да каже:

— Не че искам. И определено не бих пожелал да отида с бащата на гаджето си. — Потреперва. — Това е гадост.

— Какъв е планът тогава? Да си изпечете пържоли?

— Не. Ще се издокараме и ще отидем в заведение. Ще бъде истинска нощ навън. Може дори да облечем костюми.

Потискам усмивка. Питър никога няма да признае, но обича да се издокарва. Толкова е суетен.

— Звучи добре.

— Ще го питаш ли? — пита той.

— Мисля, че ти трябва да го питаш.

— Кого трябва да поканя, ако каже „да“?

— Джош? — предлагам с половин уста, защото знам, че няма да се съгласи.

— Няма начин. Няма ли приятели сред колегите си?

— Не и толкова близки — казвам. — Само доктор Кенг… Можеш да поканиш чичо ми Виктор. Понякога кара велосипед с господин Шаш, който живее по-надолу по улицата.

— Можеш ли възможно най-скоро да ми дадеш имейлите им? — пита Питър. — Искам да ги поканя веднага щом баща ти се съгласи. Кога ще е моминското парти? По-следващия уикенд?

Сърцето ми се извисява. Толкова ми е приятно, че Питър иска да впечатли баща ми.

— Третият петък от месеца. Чакаме Марго да си дойде у дома.

* * *

Кити е подозрително безразлична към това, че не е поканена на моминското парти на Трина, а аз си мисля: „Еха, Кити наистина е пораснала. Разбира, че не става въпрос за нея, че вечерта е на Трина“.

Но, разбира се, Кити винаги има дългосрочен план.

За първи път от известно време тя пътува до училището с нас. Искаше Питър да я закара с аудито си, но аз тропнах с крак и казах, че аз също трябва да отида на училище. И така, всички сме в минивана на майка му — като едно време.

Само дето Кити е на предната седалка, а аз — на задната.

Кити въздиша тежко и подпира глава на прозореца.

— Какво има? — пита Питър.

— Шаферките не ме искат с тях на моминското парти — казва тя. — Аз съм единствената, която няма да отиде.

Присвивам очи.

— Това са глупости! — казва Питър и ме поглежда в огледалото за обратно виждане. — Защо не я вземете с вас?

— Ще ходим на караоке бар! Не можем да я вземем, защото е прекалено малка. Честно, и на мен едва ми разрешиха.

— Защо не отидете просто на ресторант като нас?

— Защото няма да е истинско моминско парти.

Питър извива очи.

— Не е като да ходите в стриптийз клуб или нещо такова. Чакай, да не сте променили решението си? Ще ходите ли в стриптийз клуб?

— Не!

— Какво толкова тогава? Просто отидете някъде другаде.

— Питър, решението не е мое. Трябва да се съобразявам с Кристен. — Удрям Кити по ръката. — Същото важи и за теб, малко дяволче! Престани да се опитваш да постигнеш своето, като манипулираш Питър. Той няма думата тук.

— Съжалявам, дете — казва Питър.

Кити се свива на седалката, но после изправя гръб.

— Ами ако вместо това дойда на ергенското парти? — предлага. — Тъй като вие ще ходите само на ресторант?

Питър започва да заеква:

— Хм… хм… не знам, трябва да говоря с момчетата…

— Значи ще ги попиташ? Защото аз също обичам пържоли. Обожавам ги. Ще си поръчам пържола с печени картофи за гарнитура, а за десерт ще взема ягодов сладолед с плодове и бита сметана. — Кити се усмихва лъчезарно на Питър, който й се усмихва едва забележимо в отговор.

Като стигаме до училището на Кити и тя скача от колата, оживена и надуваща се като синигерче, аз се навеждам напред и прошепвам в ухото на Питър:

— Току-що те изиграха.