Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (16)

16

Днес ни освободиха по-рано и бързам по коридора да сваря Питър пред шкафчето му, но госпожа Дювал ме спира.

— Лара Джийн! Ще дойдеш ли на срещата тази вечер?

— Хм… — Не си спомням да съм чула нищо за никаква среща.

Тя казва:

— Изпратих ти напомнящ имейл миналата седмица! Малка среща на местните ученици, които са приети в „Уилям енд Мери“. Ще има няколко от нашето училище и много от други училища. Добра възможност да се срещнете, преди да сте отишли там.

— О… — Видях онзи имейл, но съвсем съм забравила за него. — Бих искала да отида, но не мога, защото имам… хм, семейни задължения.

Което, технически, е вярно. Двамата с Питър ще ходим на една разпродажба в Ричмънд — той трябва да избере помощни масички за антикварния магазин на майка си, а аз — маса за тортата за сватбата на татко и Трина.

Госпожа Дювал дълго ме гледа и казва:

— Е, сигурна съм, че ще има и друга среща. Много хора биха убили, за да са на твое място, Лара Джийн, но съм сигурна, че ти вече го знаеш.

— Знам го — уверявам я и бързам да се срещна с Питър.

Разпродажбата се превръща във фиаско — е, поне за мен. Питър си намира помощни масички, но аз не виждам нищо подходящо за ефирна сватба в задния двор. Има един скрин, който е възможност, ако се боядиса, може би, или се украси с рози, но струва триста долара, а аз имам чувството, че тази цена няма да се хареса на татко и Трина. Снимам го за всеки случай. После двамата с Питър отиваме на място, за което съм прочела в интернет, наречено Мястото на черногледците, и хапваме пържена риба и маслени царевични питки в сладък сос.

— В Ричмънд е страхотно — казва той и избърсва соса от брадичката си. — Много лошо, че „Уилям енд Мери“ не е в Ричмънд. Също така, по-близо е до Вирджинския университет.

— Само с трийсет минути — казвам. — Както и да е, мислих за това. Дори няма да мине цяла година и ще се прехвърля във Вирджинския. — Започвам да броя месеците на пръсти. — Струва ми се, че ще мога да се прехвърля след девет месеца. И ще съм си у дома за зимната ваканция, а после ще дойде и пролетната ваканция.

— Точно така — казва той.

* * *

Прибирам се у дома по тъмно. Татко, Трина и Кити са около масата в кухнята и довършват вечерята си. Татко тъкмо става, когато влизам.

— Седни, ще ти приготвя чиния — казва той. Намигва ми и казва: — Трина приготви пиле с лимон.

Пилето с лимон на Трина са просто пилешки гърди с лимонов дресинг, но това е специалитетът й и наистина е вкусно. Сядам на мястото си и казвам:

— Не, благодаря, ядох много.

— Сервираха ли вечеря на срещата? — пита татко и сяда отново. — Как беше?

— Откъде знаеш за срещата? — питам и се навеждам да погаля кучето на Трина, Симон, което ме е последвало в кухнята и седи в краката ми, надявайки се на някоя хапка.

— Изпратиха покана по пощата. И я залепих на хладилника!

— О! Не отидох. Бях в Ричмънд с Питър, за да търсим маса за торта за сватбата.

Татко смръщва вежди.

— Ходили сте чак в Ричмънд и то през седмицата? За маса за тортата?

Уф! Бързо изваждам телефона си, за да им покажа.

— Малко е скъп, но можем да оставим чекмеджетата наполовина отворени и от тях да се подават рози. Дори да не вземем точно този, ако ви харесва, сигурна съм, че мога да намеря нещо подобно.

Татко се навежда да погледне.

— Рози, които се подават от чекмеджетата? Струва ми се много скъпо и не точно екологично съобразно.

— Е, предполагам, че може да използваме и маргаритки, но ефектът няма да е същият. — Хвърлям поглед на Кити преди да продължа. — Искам отново да поговорим за роклите на шаферките.

— Чакай минутка, аз искам да поговорим за това, че не си отишла на срещата, за да отидеш в Ричмънд — прекъсва ме татко.

— Не се тревожи, татко, сигурна съм, че ще има още милион преди да дойде есента — казвам. — Кити, относно роклите на шаферките…

Без дори да вдигне поглед, Кити казва:

— Ти просто си облечи подобна на нощница рокля.

Решавам да не обърна внимание на сравнението с нощница и казвам:

— Няма да изглежда правилно, ако само аз съм облечена така. Красотата е в това всички да сме облечени еднакво. Всичките ние вървим, много ефирни, като ангели. Само тогава това се превръща в момент. Няма да се получи, ако само аз нося такава рокля. Трябва и трите да сме облечени така.

Не знам колко още пъти ще се наложи да кажа думата „ефирни“, за да ги накарам да усетят духа на сватбата.

Кити казва:

— Ако искаш трите да сме еднакви, ти също можеш да облечеш смокинг. Аз нямам нищо против.

Поемам си дълбоко дъх, за да не й се разкрещя.

— Е, да видим какво ще каже Марго.

— Марго няма да има нищо против, каквото и да решим.

Кити става, за да остави чинията си в мивката, и когато се обръща с гръб към мен, вдигам ръце, сякаш ще я удуша.

— Видях това — казва тя.

Кълна се, има очи и на тила.

— Трина, ти какво мислиш? — питам.

— Честно, би могло да ме интересува по-малко какво ще облечете, но трябва да сте в тон с Марго и Кристен. Те може да имат свои собствени идеи.

Деликатно казвам:

— Казва се „не би могло да ме интересува по-малко“. Защото, както се изразяваш ти, всъщност те интересува.

Тя извива очи към тавана, а Кити сяда на мястото си и казва:

— Защо се държиш така, Лара Джийн?

Не й обръщам внимание. А на Трина казвам:

— Кристен е възрастна жена, така че, сигурна съм, ще е съгласна, каквото и да решим ние, децата. Тя е възрастна, все пак.

Трина не изглежда толкова сигурна.

— Няма да е съгласна с нищо, което да излага на показ ръцете й. Ще се опита да ви убеди да носите подходящи жилетки.

— Хм, не.

Трина вдига ръце.

— Ще трябва да се съобразите с Кристен. Както казах, би могло да ме интересува и по-малко. — Хвърля ми поглед, аз се засмивам, Кити също.

— Чакай минутка, може ли да поговорим още малко за срещата, на която не си отишла? — пита татко, сбърчил чело. — На мен ми се струва като приятно събитие.

— Ще отида на следващата — обещавам. Разбира се, не съм искрена.

Няма смисъл да ходя на срещи и да се привързвам към хора, с които ще бъда само девет месеца.

* * *

След като си напълвам купа със сладолед, се качвам горе и пиша съобщение на Марго, за да видя дали е будна. Будна е и аз веднага искам от нея да подкрепи идеята за роклите. Кити се оказва права — на Марго й е все едно.

— Ще се съглася с вас — казва тя.

— Най-горещото място в Ада е запазено за хора, които са неутрални в момент на криза — казвам и облизвам лъжичката си.

Тя се засмива.

— Мислех, че най-горещото място в Ада е запазено за жените, които не помагат на други жени.

— Е, предполагам, че там има много стаи. Честно, не мислиш ли, че Кити ще изглежда глупаво в смокинг? Това е сватба в задния двор. Идеята е за ефирност!

— Не мисля, че ще изглежда по-глупаво от теб с корона от цветя на главата. Остави я да облече, каквото иска, а ти си носи короната. Аз ще остана неутрална. Честно, дори не виждам смисъл да съм шаферка, след като едва познавам госпожица Ротсчайлд. Искам да кажа, знам, че се опитва да бъде мила, но не е необходимо. Малко е прекалено.

Сега съжалявам, че съм размътила водата и съм повдигнала въпроса за облеклото. Последното, което искам, е Марго да се откаже от сватбата. В най-добрия случай тя е равнодушна към Трина. Бързо казвам:

— Е, не е необходимо да носим корони от цветя. Двете с теб можем да облечем обикновени рокли, а Кити може да облече смокинг. Пак ще изглеждаме добре.

— Как беше срещата на приетите в „Уилям енд Мери“ днес? Срещна ли някои страхотни хора?

— Как така всички знаят за срещата!

— Поканата беше залепена на хладилника.

— О! Не отидох.

Пауза.

— Лара Джийн, изпрати ли вече депозита за „Уилям енд Мери“?

— Каня се! Срокът е едва първи май.

— Мислиш ли да промениш решението си?

— Не! Просто още не съм го направила. Тук нещата са истинска лудост с планирането на сватбата и всичко друго.

— Сватбата, изглежда, ще е наистина голямо събитие. А аз мислех, че искат нещо просто.

— Претегляме възможностите. Пак ще е нещо просто. Аз само мисля, че денят трябва наистина да е специален, нещо, което ще се запомни.

След като прекъсваме връзката, слизам долу да оставя купата в мивката и на път обратно за горе, се отбивам в дневната, където сватбената снимка на мама и татко виси над камината. Роклята й е копринена, полата й пада свободно и на дипли, ръкавите едва покриват раменете й. Косата й е прибрана в страничен кок, няколко кичура са се изплъзнали. Носи диамантени обеци, които никога не съм я виждала да носи във всекидневието. Тя почти не носеше бижута, нито пък се гримираше често. Татко е в сив костюм, но в косата му още няма сиви косми; бузите му са гладки като ябълки, няма набола брада. Тя изглежда така, както я помня, но той — много по-млад.

Хрумва ми, че ще трябва да приберем снимката. За Трина ще бъде неловко да я гледа всеки ден. Изглежда, това не я тревожи сега, но след като ще живее тук и са женени, вероятно ще се чувства различно. Мога да я окача в стаята си, макар че е възможно Марго също да я иска. Предполагам, че трябва да я питам, когато дойде.

* * *

Приятелката на Трина, Кристен, идва след вечеря по-късно през седмицата, носи бутилка розе и куп сватбени списания. По думите на Трина за Кристен, си представях страховита висока жена, но Кристен е с моя ръст. Има късо подстригана кестенява коса, мургава кожа. Впечатлена съм от колекцията й „Сватбите на Марта Стюарт“ — има и такива броеве, които датират от много години.

— Моля ви, не подгъвайте ъгълчетата — казва тя, което ме кара да смръщя вежди. Като че ли бих ги подгънала.

— Мисля, че първо трябва да обсъдим булчинското парти, на което булката ще получи подаръците си — казва тя. Погалва Джейми Фокс-Пикъл, главата му е в скута й. Никога преди не съм го виждала да свиква така бързо с непознат, което вземам за добър знак.

Казвам:

— Мислех, че чаено парти може да се окаже забавно. Ще приготвя малки сандвичи без кората на хляба и малки, колкото хапка, кифлички. И сметана.

— А аз мислех за парти в „Соул Сайкъл“ — казва Кристен. — Ще облечем неонови потничета, на които ще пише „Екип Трина“. Можем да вземем назаем за всички!

Опитвам се да не изглеждам разочарована, само кимам и казвам:

— Хмм.

— Момичета, и двете идеи изглеждат страхотни, но мисля да няма парти с подаръци — намесва се Трина. Кристен ахва, аз — също. Тя се усмихва извинително и обяснява: — И бездруго имаме много работа. Идеята на партито с подаръци е да се засипе булката с всичко, което ще й е необходимо за къщата, а не мога да се сетя дори за едно нещо, от което да имаме нужда.

— Нямаме машина за сладолед — казвам. От известно време искам да експериментирам със сладоледи, но машината, която искам, струва повече от четиристотин долара. — А татко непрекъснато говори за машина за паста.

— Можем и сами да си ги купим. Възрастни сме все пак. — Кристен отваря уста да спори, но Трина казва: — Крис, категорична съм. Без парти с подаръци. Прехвърлила съм четиридесетте, за бога. Била съм булка и преди.

Кристен сковано казва:

— Не виждам това какво общо има. Идеята на партито с подаръци е булката да се почувства специална и обичана. Но добре. Щом е толкова важно за теб, няма да има парти.

— Благодаря — казва Трина. Навежда се и прегръща Кристен, която й хвърля строг поглед.

— Няма да преговарям обаче за ергенското парти. Такова трябва да има. Точка.

Усмихната, Трина казва:

— Няма да споря с теб за това. Може би ще използваме идеята ти за парти в клуба.

— Няма начин. Трябва да се развихрим. И така, Вегас, права ли съм? Ти обожаваш Вегас. Довечера ще изпратя имейли на момичетата, за да може съпругът на Сара да наеме апартамент в „Беладжио“…

— Казвам „не“ на Вегас — казва Трина. — Партито трябва да е тук, за да могат момичетата да дойдат.

— Какви момичета? — пита Кристен.

Трина сочи към мен.

— Моите момичета — усмихва ми се срамежливо и аз й се усмихвам в отговор. Чувствам топлина.

— Какво ще кажеш за караоке? — предлагам и Трина плесва очаровано с ръце.

Челюстта на Кристен увисва.

— Не се обиждай, Лара Джийн, но какво става тук, Трина! Не може бъдещите ти доведени деца да са на партито. Не е правилно. Няма да се получи такова ергенско парти, каквото би трябвало да бъде. Като едно време — като например да има голи мъже, за да изживееш последния си момент като свободна жена.

Трина ме поглежда и поклаща глава.

— Само казвам, никога не сме имали голи мъже. — А на Кристен обяснява: — Крис, не мисля за тях като за мои бъдещи доведени деца. Те са просто… момичетата. Но не се тревожи. Ще се забавляваме. Марго е в колежа, практически, Лара Джийн — също. Могат да пият сангрия и шардоне.

— Ти обичаш бяло вино — казвам и Трина ме потупва по рамото.

Кристен шумно издиша.

— Е, а малката?

— Кити е много зряла за годините си — казва Трина.

Кристен кръстосва ръце.

— Настоявам. Не може дете да присъства на ергенско парти. Не е правилно.

— Крис!

Чувствам, че трябва да кажа нещо.

— По този въпрос съм съгласна с Кристен. Кити няма да може да дойде на караокето. Прекалено е млада. Няма да допуснат единайсетгодишно дете.

— Но тя ще бъде силно разочарована.

— Ще го преживее — казвам.

Кристен отпива от розето си и казва:

— Разочарованието е добро за децата, подготвя ги за реалния свят, в който невинаги става въпрос за тях и техните чувства.

Трина извива очи към тавана.

— Щом ти настояваш Кити да не присъства на ергенското парти, аз забранявам пенисите. И говоря сериозно, Крис. Никаква торта във формата на пенис, нито сламки, нито паста. Никакви пениси, точка.

Изчервявам се. Има такова нещо като паста във формата на пенис?

— Чудесно. — Кристен издава напред долната си устна.

— Добре, тогава. Може ли да се заемем със сватбата, моля?

Изтичвам и вземам лаптопа си и дъската, на която представям идеите си, и точно тогава Кити решава да ни удостои с присъствието си. Дотогава беше в дневната да гледа телевизия.

— Докъде стигнахме с планирането? — иска да знае.

Кристен я поглежда, преди да каже:

— Да говорим за храната.

— Какво ще кажете за камиони, които да предлагат определена храна? Като например камион за вафли?

Кристен свива устни.

— Аз си мислех за барбекю. Трина обожава барбекюто.

— Хмм — казвам. — Но много хора правят барбекю, нали? Малко е…

— Банално? — предлага Кити.

— Щях да кажа „обикновено“. Но, да.

— Но Трина обожава барбекю!

— Може ли, моля ви, да престанете да говорите за мен така, сякаш не съм тук? — казва Трина. — Обожавам барбекю. И може ли да имаме буркани „Мейсън“?

Очаквам Кити отново да охули бурканите „Мейсън“, но тя не казва нищо подобно. Казва:

— Какво ще кажете за ядивни цветя в напитките?

Сигурна съм, че идеята е моя и тя просто я е откраднала.

Трина потръпва.

— Да! Харесва ми!

Бързам да добавя:

— Можем да приготвим купа пунш и отгоре да плават цветя.

Кристен ме поглежда одобрително.

Окуражена, величествено казвам:

— А колкото до тортите, ще имаме нужда от сватбена торта и торта на младоженеца.

— Наистина ли имаме нужда от две торти? — пита Трина, като гризе нокътя си. — Няма да има толкова много хора.

— Това тук е Югът, трябва да имаме торта на младоженеца. Мисля твоята да е жълта с ванилово-маслена глазура. — Трина ми се усмихва лъчезарно. Тази, съвсем обикновена, е любимата й торта. Не е точно вълнуваща, но е любимата й. — А за татко, мислех… бисквитена ментова торта! Шоколадова с ментова глазура и натрошени бисквити отгоре. — Представям си я съвсем ясно.

Този път Кити кимва одобрително. Чувствам се в стихията си, не съм се чувствала така от седмици.