Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (36)

36

Кристен реши, че темата на моминската вечер трябва да бъдат деветдесетте години на двайсети век, защото няма нещо, което Трина да обича повече от тях. И така, всички трябва да се облечем според тогавашната мода. Честно, мисля, че причината за темата е друга. Кристен иска да облече късо потниче и да покаже плочките на корема си. Пристига у дома в синя тениска с надпис МОМИЧЕ С РОЛЕРИ и раздърпани дънки, а косата й е разделена по средата. Червилото й е тъмнокафяво и силно матово.

Първото, което прави, е да пусне радиото на станция, която предава музика от деветдесетте, и звуците изпълват цялата къща. Момичетата ще се срещнат тук, а момчетата (и Кити) — в ресторанта, където ще вечерят. Радвам се, защото още не знам какво ще кажа на Питър.

Все още се приготвяме. Ще облека кукленската рокля на цветя, която открих в „Етси“^[1], и високи до коляното кремави чорапи. Обувките ми са черни и с платформа, марка „Мери Джейнс“. Точно вчесвам косата си на две конски опашки, когато Кристен се качва горе на инспекция, носейки чаша с мартини, на която с розови букви пише: ГЛАВНА ШАФЕРКА.

— Леле, изглеждаш страхотно, Лара Джийн! — възкликва тя и отпива от питието си.

Завързвам здраво опашките.

— Благодаря, Кристен — казвам. Радвам се, че тоалетът ми отговаря на наложения стандарт. Имам доста неща, за които да мисля, и не искам да объркам с нещо вечерта на Трина.

Кити и Марго са на пода. Кити лакира в черно ноктите на Марго. Марго е решила да се облече в стил гръндж — дълга фланелена риза, дънки и чифт „Док Мартенс“, които взех назаем от Крис.

— Какво пиеш? — пита Кити.

— „Космополитън“ — отговаря Трина. — Има още долу в бутилка от „Спрайт“. Не е за теб обаче.

При тези думи Кити извива очи нагоре.

— Къде е Трий?

— Под душа — казвам.

Кристен накланя глава и ме поглежда с присвити очи.

— Пропускаш нещо. — Оставя чашата, бърка в чантичката си и изважда червило. — Сложи си.

— О… в същия цвят като твоето ли е? — питам.

— Да! Нарича се „Тостът на Ню Йорк“. Било е изключително модерно тогава!

— Хм… — Колебая се. Кристен изглежда така, сякаш има засъхнал шоколад по устните.

— Имай ми доверие — казва.

— Мислех да си сложа от това. — Оставям четката за коса и й показвам блестящ розов гланц за устни. — „Спайс Гърлс“ не са ли били с такова червило? Не е ли от деветдесетте?

Кристен смръщва вежди.

— По-скоро в края на деветдесетте и в началото на две хилядната година. Предполагам, че ще свърши работа. — Показва червилото си на Марго. — Ти обаче имаш нужда от това. Тоалетът не е достатъчно характерен за деветдесетте. — Гледа как Кити нанася последните четки лак. — Някога използвах „Шарпи“ — казва Кристен. — Не знаете какъв късмет имате да разполагате с всичките тези възможности. А ние имахме само „Шарпи“ за черно и „Уайт аут“ за бяло.

— Какво е „Уайт аут“? — пита Кити.

— О, мили боже, вие, децата, дори не знаете какво е „Уайт аут“?

Веднага щом Кристен се обръща, за да вземе чашата си, Кити оголва зъби и мълчаливо изсъсква.

— Видях те в огледалото — казва Кристен.

— Беше за теб — казва в отговор Кити.

Кристен я поглежда.

— Побързай с ноктите на сестра си, за да можеш да лакираш и моите.

— Почти свърших — казва Кити.

Минута по-късно, входният звънец звънва и трите забързват надолу. Чувам Кристен да вика:

— Вие отворете вратата, аз ще донеса питиетата!

* * *

Приятелката на Трина от женския клуб в университета, Моник, е облечена в прилепнала по тялото рокля на големи слънчогледи и бяла тениска под нея, плюс черни обувки с платформа „Мери Джейнс“, които имат вид на космически. Приятелката й от фитнес клуба, Кендра, е облечена в гащеризон и розова тениска и има розово ластиче от плат в косата. Децата в училище също носят такива. Модата наистина циклично се повтаря.

— Роклята ти ми харесва! — казва ми Кендра.

— Благодаря! — казвам. — Висша мода е.

Тя се свива от неподправен ужас.

— О, мили боже. Нима модата от деветдесетте сега е висша мода?

Трина казва:

— Да, момиче. Техните деветдесет са нашите седемдесет.

Кендра потреперва.

— Това е ужасяващо. Стари ли сме?

— Да — отвръща Трина, но весело.

В колата, на път към караоке бара, получавам съобщение от Питър — снимка на него и баща ми в костюми, усмихнати широко. Сърцето ми се свива, когато я виждам. Как да скъсам с такова момче?

* * *

В караоке бара са ни запазили стая. Сервитьорката идва, Марго си поръчва маргарита с нар, което Трина забелязва, но не казва нищо. Какво може да каже? Марго е в колеж. Ще навърши двайсет години след месец.

— Хубав ли е? — питам.

— Сладък е — казва тя. — Искаш ли една глътка?

Наистина, бих искала да опитам коктейла. Питър изпраща две съобщения от ресторанта, пита как върви нашата вечер, а стомахът ми е на топка. Поглеждам тайно към Трина, която пее в дует с Кристен. Може и да не е казала нищо на Марго, но имам чувството, че ще възрази, ако аз отпия.

— В Шотландия алкохолът е разрешен на осемнайсет — казва Марго.

Бързо отпивам и да, коктейлът е хубав, леден и тръпчив.

Междувременно всички разглеждат книжки с песни и се опитват да решат коя песен да изпълнят. Правилото на вечерта е само музика от деветдесетте. На хората им трябва известно време да влязат в тон с темата, но после напитките започват бързо да пристигат и те започват да си запазват ред.

Следващата по ред е Мишел, приятелка на Трина. Тя пее:

— Имаше време, когато сърцето ми бе разбито…

— Тази песен ми харесва — казвам. — Кой я изпълнява?

Кристен ме потупва снизходително по главата.

— „Аеросмит“, бебче. „Аеросмит“.

Всички стават и запяват песен на „Спайс Гърлс“.

Двете с Марго изпяваме една песен на „Оейзис“. Останала съм без дъх, когато сядам.

Кендра се поклаща в ритъма на песента, която Трина и Кристен изпълняват в дует, като държи високо чашата си с мартини. Питието й е наситено зелено.

— Какво пиеш, Кендра? — питам я.

— Ябълково мартини.

— Звучи добре. Може ли да го опитам?

— Да, отпий! Толкова е плодово, че дори не можеш да усетиш вкуса на алкохола.

Отпивам съвсем мъничко. Сладко е. Има вкуса на „Джоли Ранчър“.

Когато песента им свършва, Трина и Кристен се отпускат тежко на дивана до мен, а Кендра скача, за да изпее песен на Бритни Спиърс.

Кристен говори завалено:

— Просто искам да останем близки, нали знаеш? Не бъди скучна. И не ставай майка така изведнъж, окей? Искам да кажа, знам, че трябва да си майка, но не бъди прекалено майка.

— Няма да бъда прекалено майка — успокоява я Трина. — Никога не мога да бъда такава.

— Трябва да обещаеш, че пак ще идваш на вино в сряда.

— Обещавам.

Кристен изпуска леко ридание.

— Толкова много те обичам, момиче.

В очите на Трина също има сълзи.

— И аз те обичам.

Мартинито на Кендра е останало самотно на масата. Отпивам отново, когато никой не гледа, защото наистина има приятен вкус. А после още веднъж. Изпила съм цялата чаша, когато Трина ме вижда. Повдига вежди.

— Мисля, че може би сте се забавлявали прекалено на седмицата на плажа.

— Не съм пила почти нищо през въпросната седмица, Трина! — възразявам. Смръщвам вежди. — Пила или изпила се казва?

Трина добива тревожен вид.

— Пияна ли е сестра ти, Марго?

Вдигам ръце.

— Дами, дами, дори не съм пила!

Марго сяда до мен и се взира в очите ми.

— Пияна е.

Никога досега не съм била пияна. През целия си живот. Пияна ли съм сега? Чувствам се отпусната. Така ли се чувства човек, когато се напие — с олекнали крайници?

— Баща ти ще ме убие — казва Трина със стон. — Току-що са оставили Кити у дома. Ще бъдат тук всеки момент. Пий много вода, Лара Джийн. Изпий цялата тази чаша. Ще донеса друга кана.

Когато се връща след няколко минути, ергенското парти се е присъединило към нашето. „Не се дръж като пияна“, оформя тя думите с устни. Вдигам палци. После скачам и прегръщам Питър.

— Питър! — Гласът ми надвиква музиката. Толкова е красив с ризата и вратовръзката. Толкова е сладък, че мога да се разплача. Заравям лице във врата му като катеричка.

— Толкова много ми липсваше.

Питър ме поглежда внимателно.

— Пияна ли си?

— Не, отпих само две глътки. Две питиета.

— Трина ти е позволила да пиеш?

— Не. — Кикотя се. — Откраднах си няколко глътки.

— По-добре да те изведем оттук, преди баща ти да те е видял — казва Питър и погледът му се стрелка наоколо. Баща ми преглежда книга с песни заедно с Марго, която ми хвърля поглед, който казва: „Стегни се“.

— Онова, което не знае, няма да го нарани.

— Да отидем до паркинга, за да можеш да подишаш чист въздух — казва той, прегръща ме и ме повежда през ресторанта.

Излизаме навън, аз леко се олюлявам. Питър се опитва да скрие усмивката си.

— Пияна си.

— Малко, предполагам!

— Малко? — Ощипва ме по бузата.

— Точно така, малко. — Защо всичко е толкова забавно? Не мога да престана да се смея. Но после забелязвам как ме гледа, с такава нежност, и спирам да се смея. Вече не ми е весело. Плаче ми се. Как само направи специално ергенското парти на баща ми. Много ме обича. И аз трябва да му отвърна със също толкова любов. До този момент не знаех какво ще направя, но сега знам. — Искам да ти кажа нещо. — Изведнъж изправям гръб и случайно удрям Питър по ключицата, което го кара да се закашля. — Съжалявам. Ето какво искам да ти кажа. Искам да правиш, каквото се предполага, че трябва да правиш, аз — също.

На лицето му е изписана полуусмивка. Поклаща глава и казва:

— За какво говориш, Кови?

— Говоря за това, че според мен не трябва да имаме връзка от разстояние.

Усмивката му се стопява.

— Какво?

— Мисля, че трябва да правиш, каквото е необходимо, във Вирджинския университет — да спортуваш, да учиш. А аз трябва да правя, каквото е необходимо, в Университета на Северна Каролина, и че ако се опитаме да останем заедно, всичко ще се разпадне. Значи не можем. Просто не можем.

Той премигва, после лицето му застива.

— Не искаш да останем заедно?

Поклащам глава и болката, изписана на лицето му, ме отрезвява.

— Искам да правиш, каквото е необходимо. Не искам да правиш нищо за мен. Университетът на Вирджиния е онова, за което положи усилия, Питър. И там трябва да бъдеш. Не в Университета на Северна Каролина.

Той пребледнява.

— Говорила си с майка ми?

— Да. Искам да кажа, не…

Един мускул на челюстта му започва да играе.

— Разбрах. Не казвай нищо повече.

— Чакай, чуй ме, Питър…

— Не, добре съм. Само за протокола, споменах Университета на Северна Каролина пред майка ми само като възможност. Не беше нещо определено. Нещо като случайна забележка. Но няма нищо, ако не искаш да идвам. — Започва да се отдалечава от мен, а аз го сграбчвам за ръката, за да му попреча.

— Питър, не това казвам! Казвам само, че ако се откажеш от всичко, за което си работил, ако се откажеш от Вирджинския университет, ще ме намразиш.

Той безизразно казва:

— Просто млъкни, Лара Джийн. Видях това да идва от цяла миля. Откакто реши да отидеш в Университета на Северна Каролина, ми казваш „довиждане“.

Отпускам ръце край тялото си.

— Какво означава това?

— Албумът например. Каза, че е за да помним. Защо да имам нещо, което да ми напомня за връзката ни, Лара Джийн?

— Не това имах предвид! Работих месеци наред по него. Обвиняваш мен, но ти ме отблъскваш. Още от седмицата на плажа!

— Чудесно, да поговорим за онова, което се случи в седмицата на плажа. — Той ме гледа предизвикателно и усещам как бузите ми се зачервяват. — Нощта, в която искаше секс, беше като че ли се опитваше да завържеш панделка на цялата работа. Сякаш искаше да ме прибереш в… кутията си за шапки. Сякаш бях изиграл ролята си в твоята първа любовна история и сега можеш да продължиш към следващата глава.

Вие ми се свят, не мога да стоя на краката си. Питър, когото мислех, че разбирам толкова добре.

— Съжалявам, че си го приел по този начин, не това имах предвид. Наистина.

— Очевидно това си имала предвид, защото го правиш и сега. Нали?

Има ли някаква скрита истина в думите му, дори малко? Вярно е, не искам първият ми път да бъде с някой друг. Вярно, струва ми се правилно да е с Питър, защото той е първата ми любов. Не искам да е с момче, което ще срещна в колежа. Онова момче ще ми е непознато. Искам Питър, когото познавам от дете. Дали просто съм се опитвала да приключа глава?

Не. Направих го, защото исках да е с него. Но ако той вижда нещата по този начин, може би така е по-лесно.

Преглъщам.

— Може би си прав. Може би съм искала първият ми път да е с теб, за да приключа главата е гимназията. С нас.

Той замръзва. Виждам болката в очите му, после лицето му се затваря — като празна къща със спуснати капаци. Започва да се отдалечава. Този път не се опитвам да го спра. Казва през рамо:

— Ние сме добри, Кови. Не се тревожи за това.

Веднага щом той си отива, се обръщам настрани и повръщам всичко, което съм пила и яла тази вечер. Превита съм на две и дишам тежко, когато Трина, татко и Марго излизат от караоке бара. Татко се втурва към мен.

— Какво има, Лара Джийн? Добре ли си?

— Добре съм, добре съм — измърморвам и избърсвам очите и устата си.

Той ококорва очи, разтревожен.

— Пила ли си? — Поглежда обвинително Трина, която ме разтрива по гърба. — Трина, позволила си на Лара Джийн да пие?

— Отпи няколко глътки мартини с нар. Ще се оправи.

— Не изглежда добре!

Трина се изправя, ръката й е още на гърба ми.

— Дан, Лара Джийн вече е млада жена. Не го виждаш, защото все още гледаш на нея като на малко момиченце, но е пораснала толкова много за времето, откакто аз я познавам. Може да се грижи за себе си.

Намесва се Марго.

— Татко, позволих й да отпие няколко глътки от питието ми, това е. Алкохолът наистина не й понася. Честно, това е нещо, върху което трябва да поработи, преди да отиде в колежа. Не обвинявай Трина.

Татко поглежда Марго, Трина и пак Марго. Тя стои рамо до рамо с Трина и в този момент те са в съюз. После поглежда мен.

— Права си. Виновна е само Лара Джийн. Влизайте в колата.

По пътя за вкъщи се налага да спрем, за да повърна още веднъж. Не мартинито извиква у мен желание да умра. А изражението на Питър. Угасналата светлина в очите му. Болката. Виждам я, когато затворя очи. Единственият друг път, когато изглеждаше така, беше, когато баща му не дойде на церемонията по завършването. А сега болката е причинена от мен.

Плача в колата. Силни ридания, които разтърсват раменете ми.

— Не плачи — казва татко с въздишка. — Загазила си, но не чак толкова.

— Не е заради това. Скъсах с Питър. — Едва изговарям думите. — Татко, ако можеше да видиш изражението му. Беше… ужасно.

Объркан, той пита:

— Защо скъса с него? Той е такова мило момче.

— Не знам — проплаквам. — Сега не знам.

Той държи кормилото с една ръка, а с другата ме стиска за рамото.

— Всичко е наред. Всичко е наред.

— Не е.

— Но ще бъде — казва той и ме гали по косата.

Тази вечер направих правилния избор. Знам, че е така. Правилно беше да го оставя да върви по пътя си.

Виждам бъдещето, Питър. Там има болка и разбити сърца. Няма да мога да го понеса. По-добре е да се разделим, докато все още гледаме един на друг по определен начин.